Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (31)

Глава 31

Беше девет часът. Белинда и Сара чакаха другите във вътрешния двор — до обещаната маса до фонтана. Разглеждаха вечерното меню.

Белинда бе седнала с гръб към стената и с лице към входа, за да може да види всички, които влизат или излизат. Беше облякла червена рокля без ръкави от копринено жарсе, която обгръщаше плътно тялото й, а по цялата предница на полата се спускаха къдри. Бе обула сребристи сандали. Не беше казала на Сара, че след като бе избрала червената дреха, през главата й бе минала мисълта, че ако бъде простреляна, кръвта от раната няма да се забележи.

Сара не искаше дори да излезе от стаята, но Белинда бе настояла. Беше гримирала лицето на Сара, за да има приличен вид — бе скрила подпухналите й клепачи с тъмносиви сенки и тънка очна кафява линия, макар че не можеше да направи нищо за зачервените й очи. Бе положила на скулите й розов руж, а на устните — любимото червило на Белинда, „Герлен“. И от скучен и безцветен портрет, Сара се бе превърнала в очарователна цветна картина. Белинда си помисли, че с гъстата си и дълга до раменете кестенява коса, облечена в роклята в прасковен цвят, купена в Сен Тропе, Сара изглежда като част от „истинския свят“.

— Съзнаваш ли, че можеш да отидеш навсякъде в този вид? — запита.

Сара вдигна поглед от менюто.

— Какво? Искаш да кажеш — наистина навсякъде?

— Да. Където и да е по света. Всъщност готова съм да се обзаложа, че ако шефът ти от медицинския център те види сега, няма да те познае. „Кое е това елегантно и бляскаво момиче?“, ще си помисли със силно озадачен вид и доста доволен в същото време. — Белинда полагаше усилия да развесели Сара и въздъхна от облекчение, като я видя да се усмихва. — Окей, какво ще хапнем тази вечер? — запита тя и отново посвети вниманието си на менюто.

— Аз може би ще поръчам доматена супа с босилек за себе си. И нищо друго. — Стомахът на Сара се бе свил от нерви и тя не се чувстваше гладна.

— Добре, супа. — Белинда прокара пръст надолу по списъка. — А след това препоръчвам агнешките noisettes, които тук са най-добрите на света. И малко зелена салата, може би. И сирене. Френското сирене е просто превъзходно. Вече говорих с главния готвач, който ме увери, че го доставят съвсем прясно от Ница. Накрая ще разгледаме отново менюто с десертите. — Усмихна се с голямата си очарователна усмивка на Сара. — Как ти звучи?

Сара остави менюто.

— Като много храна.

— Имай ми доверие, ще ти хареса. — Белинда вече бе извикала сервитьора и поръчваше две бутилки розе „Шато дьо Беле“. — Искам да бъде добре изстудено, Густав — каза. Знаеше имената на всички сервитьори и вече бе в добри приятелски отношения с главния готвач, както и с управителя на хотела, камериерките и градинаря. Всъщност Белинда познаваше всички и всички със сигурност познаваха Белинда.

Тя просто бе такава — очарователна, открита, дружелюбна. И даваше изключително щедри бакшиши.

— Бакшишите винаги ти осигуряват всичко — казваше тя на Сара сега. — Чуй, някога бях стилистка. Имам личен опит и знам много неща от първа ръка. Трябва да помниш, че тези хора работят, за да си изкарват прехраната, и очакват от теб да увеличиш заплатите им. Очаква се, но е и необходимо.

— Добре — отговори Сара. Тя винаги оставяше дребни бакшиши в „Старбъкс“ и много внимаваше те да са точно петнайсет процента от сметката й. — Бившето ми гадже никога не оставяше бакшиши — предложи тя информацията, без да са я искали. — Казваше, че не е необходимо, защото вече им е платено.

— Копеле — каза Белинда. — Поведението му е доста красноречиво. А, ето ги и другите. С най-привлекателния мъж за момента — добави тя като гледаше не Нейт, а Мак.

Никога през живота си Белинда не се бе радвала повече да види който и да е мъж. Е, може би това не бе съвсем вярно, но наистина се радваше да види Мак Райли, защото, макар да се владееше заради Сара, вътрешно Белинда трепереше от страх. Знаеше, че съпругът й не си прави шегички.

— Добър вечер, Белинда, Сара. — Като държеше чихуахуата на ръце, Съни ги дари с усмивка, а после заобиколи масата, за да ги целуне — поздрав във френски стил. Зае мястото до Белинда, а тримата мъже, след като казаха набързо „добър вечер“, се настаниха срещу тях — с лице към фонтана. Пират обикаляше около масата, като лаеше радостно, после се качи върху хладния каменен ръб на фонтана и заприлича на сакат Бакхус.

На малката Лорийн бе отредено почетното място, което й харесваше, защото от него виждаше трапезарията. Бертран още не бе пристигнал, но мисълта за среднощните им срещи не й даваше покой. Хвърли на Тесоро пълен с копнеж поглед, обаче Съни бъбреше оживено с другите и не забеляза. Следователно не й предложи да подържи кученцето.

Розето се изстудяваше в сребърна кофичка до масата, покрита с покривка в приятен коралов цвят. В средата й имаше розова ваза, пълна с бели рози. Сервитьорът побърза да запали ветроупорните фенери и да напълни чашите им. Наляха им минерална вода и донесоха панерчета с пресен и дъхав хляб и tapenade, типичния провансалски пастет от маслини и аншоа, който, както си помисли Съни, имаше вкус на слънчевата светлина, заляла хълмовете с маслиновите дръвчета — леко възкисел и солен едновременно.

Сервитьорът бе дребен и стегнат, с добро телосложение. Носеше тениска на райета в моряшки стил, а на врата му бе завързано червено шалче. Черните му очи блестяха, когато ги огледа.

— Дами и господа! — извика, за да привлече вниманието им. — Тази вечер нашият специалитет е daurade, приготвен от спарид, уловен тази сутрин. Имаме и светипетрова риба, също уловена тази сутрин от нашите рибари. Имаме още gigot, агнешко краче, изпечено до съвършена розова коричка. Имаме и аспарагус, изпечен и залят с домашна майонеза. Още и tian от млади и пресни зеленчуци от нашата собствена градина — патладжан, тиквички и домати, изпечени с подправки от нашата градина, включително тамян и розмарин. Рибата може да бъде изпечена на скара или в тиган, както предпочитате. И, разбира се, ще бъде подправена с чесън и други екзотични подправки.

— Eh bien la petite — каза той, започвайки от малката Лорийн, която седеше начело на масата, облечена в рокличката си от розов тюл. — Какво би искала ти?

— Спагети със сос „Болонез“, моля.

— Малка Лорийн! — избумтя гласът на Били, в който се долавяше и нотка на раздразнение. — Защо не опиташ прясната риба?

— Не, благодаря. — Лорийн бе учтива, но твърдо решена.

Сервитьорът се усмихна.

— Bien sur, разбира се, le spaghetti. — Хотелът бе семеен и той бе свикнал с децата.

Останалите поръчаха предимно daurade, макар Белинда да избра агнешко краче, а Сара, която все още се чувстваше недобре, единствено tian от пресни зеленчуци. Тя никога през живота си не бе обичала алкохола, но сега отпи щедра глътка вино, като гледаше напрегнато Мак над ръба на чашата.

Мак вдигна своята за тост и каза.

— За всички вас за които започнах да мисля като за „банда международни бездомници“.

— За международните бездомници — съгласи се Белинда.

— Каза ми, че е агент на недвижима собственост. Както и че търгува с руска водка и хайвер. — Белинда въздъхна. — А какво знаех аз по онова време? Може и да не се забелязва, но не мога лесно да прозра хората, а никога не съм го разпитвала. — Изведнъж се умърлуши и доби унил вид. — Той беше мил с мен в началото. Харесвах го. Моето голямо руско мече, така го наричах. Той се отнасяше с мен като с дама, изпращаше ми огромни букети и диамантени обеци в истинска червена кутийка от „Картие“, опакована във вестници като рибата и пържените картофи, които поръчвах. Казваше ми, че съм красива, и ми направи най-големия комплимент, който един мъж може да направи на една жена. Помоли ме да се омъжа за него.

— И после те завладя.

Белинда прокара разсеяно ръка през късата си руса коса.

— Джаспър ме контролираше. Всичко — от храната ми до дрехите. И дори мислите! Щях да полудея. А когато се разбунтувах, Джаспър стана агресивен и аз разбрах, че е време да си тръгна от него.

Съни я потупа съчувствено по ръката.

— Той е луд, вероятно има мания да контролира всичко. Права си била да го напуснеш.

— Трябваше два пъти да насини очите ми, за да събера нужната смелост.

— Господи! — извиси се гласът на Били, издаващ шока му. — Копеле! — добави той ожесточено.

— Татко… — Лорийн го изгледа гневно.

— Съжалявам, малката ми. Разгорещих се. — Наведе се през масата и потупа Белинда по ръката. — Сега ние сме тук — каза мило. — И не трябва да се тревожиш за нищо.

— И не само това — каза Мак. — Ще уредя охрана за теб. Ще знам повече утре. Междувременно, кажи ми интересуваше ли се това копеле, съпругът ти, от изкуство.

Белинда се замисли, наклонила глава на една страна.

— Той притежаваше картини, предимно руски, сред които имаше красива градинска сцена с голи тела. О, и статуя на Ботеро, истинска. Типичната огромна бронзова фигура. Тази лежеше на една страна, подпряна на лакът и с глава, отпусната върху ръката.

— Това е известна творба — каза Нейт. — Виждал съм подобни в Музея на съвременното изкуство.

— Но не би казала, че е колекционер? Нямаше ли пръснати из дома ви каталози за търгове, информация за откриване на изложби в галериите, такива неща?

— Не, не се интересуваше. Предполагам, че просто купуваше, каквото се очакваше от него. И което бе скъпо, разбира се. Всичко, което Джаспър правеше или имаше, трябваше да демонстрира богатството му. Предполагам, мислел, е че аз също имам цена, само че тя се оказа прекалено скъпа. И ето ме сега, хваната в капан тук, в този хотел. Не мога никъде да отида.

— Щом трябва да си в капан някъде, защо пък да не е в „Хотелът на мечтите“! И, Белинда, отсега нататък един от нас ще е винаги с теб — увери я Били. — Нали така, Нейт?

Нейт мислеше за добре прекараното време в компанията на Белинда същия този ден и как нещата изведнъж можеха да се окажат съвсем различни.

— Да — потвърди той.

— Ще направим график — каза Били. — Така ще знаем винаги къде е Белинда и кой е с нея.

Обсъждаха как да постигнат това, когато Лорийн видя Бертран на път към масата в ъгъла до прозореца, която винаги заемаше.

Съни улови погледа й и каза:

— Малка Лорийн, ще помолиш ли Бертран да се присъедини към нас?

Шокирана, Лорийн погледна встрани.

— Не. О, не. — После, защото мама я беше научила, че трябва винаги да бъде учтива, макар и когато прави нещо, което не желае, а в момента тя най-малко искаше да сподели Бертран с другите, добави: — Благодаря.

— В такъв случай, остава кражбата на картините — каза Мак.

Нейт повдигна вежди, защото си спомни въпросите на детектива дали съпругът на Белинда се е интересувал от изкуство.

— Мислиш ли, че има връзка с Джаспър? — Белинда бе изненадана.

— Хей, в момента се ръководя единствено от интуицията си. Нямам идея кой е замесен и по какъв начин. Знам само, че един млад човек е мъртъв и че мосю Франсоа Рейно, мъжът, чиито картини са откраднати, се чувства отговорен за смъртта му. И искам да му помогна.

Лорийн не слушаше. Хвърляше бързи и коси погледи към новата жена зад рецепцията, Рене, която вървеше към масата на Бертран. Тя каза нещо, Бертран се изправи бързо и я последва през трапезарията. Лорийн се питаше какво става.

Двамата сервитьори се спряха до масата им и във въздуха се разнесоха прекрасни аромати. Белинда погледна спагетите, поръчани от Лорийн.

— Ядяхме такива там, откъдето идвам — каза тя. — Те са задължителна част от храната на всяко английско момиче вероятно защото са евтини и единственото ястие, което можем да приготвяме. Но тези тук изглеждат превъзходно.

— Искаш ли малко?

Белинда се засмя и отговори отрицателно, обаче погледът на Лорийн отново бе прикован в Бертран. Той влизаше в трапезарията с наведена глава, ръцете му висяха отпуснати край тялото — беше като кукла, чиито конци са прерязани. Нещо се бе случило.

Отчаяно искаше да отиде при Бертран и да го запита какво не е наред, обаче в момента не можеше да се измъкне. Трябваше да остане на мястото си. Започна да върти спагетите из чинията си с помощта на вилицата, очакваща своята възможност.

И накрая тя дойде. Всички бяха приключили с храната и се бяха облегнали назад. Отпуснати и щастливи, си наливаха още вино и разговаряха ли, разговаряха. Възрастните винаги и много говореха. Тя каза настоятелно:

— Татко, ще ме извиниш ли?

Били я погледна изненадан.

— Защо? Къде отиваш?

— Да се видя с един приятел.

— О, Бертран Оливие. — Били дори си спомни името му. — Добре, сладката ми. Само да не се изгубиш…

— О, татко. — Стонът на малката Лорийн я последва, докато тя подтичваше през вътрешния двор към трапезарията.

Бертран седеше сам на масата и гледаше втренчено чинията си. Обикновено бе блед, но сега лицето му бе едва ли не прозрачно, бяло като алабастър — сякаш в него не бе останала и капчица кръв. Дори не вдигна поглед, когато Лорийн шумно задърпа един от столовете по плочките. Двамата седяха един до друг, без да се погледнат, без да си говорят. И все пак общуваха — общуването преминаваше като електричество между тях.

— Нещо се е случило. — Лорийн не го подтикваше. Ако Бертран не искаше да говори, нека бъдеше така. Тя просто искаше да му покаже, че го разбира.

Бертран не отговори и двамата продължиха да седят в мълчание. Той не бе докоснал печеното агнешко в чинията си и специалната гарнитура от печени и намазани с масло картофи, която му бе любимата.

Лорийн си взе парченце картоф от чинията му.

— Мама току-що се обади. — Гласът на Бертран бе безжизнен.

Лорийн кимна и си взе второ парченце картоф, като че ли казаното от него бе нещо незначително за нея, макар да предполагаше какво означава това — майката на Бертран се връщаше. Но тя зададе въпроси, защото не искаше да наруши неписаните правила между тях, които бяха като тъмни улички, които те никога не пресичаха. Бертран пазеше чувствата си за себе си, както тя своите.

Бертран бутна стола си назад. Вдигна нагоре късите си панталони и каза на френски:

— Ще замина.

Лорийн подскочи. Последва го, докато той крачеше широко, с наведена глава и с изпънат като на войник гръб — като че ли успяваше да остане цял с върховно физическо усилие.

— Но Бертран, а нашите срещи? — Тя шепнеше, защото се страхуваше, че някой може да ги чуе. Бертран обаче продължи да върви.

Най-после той спря до стъклената врата и се обърна да я погледне. Едната панделка на балетната й пантофка се бе развързала и тя коленичи в опит да я завърже бързо, като вдигаше тревожни погледи към него.

— Мама се е омъжила — каза той с леденостуден глас, за който Лорийн знаеше, че предвещава проблеми. — Отивам на плажа.

Той се обърна рязко и излезе. Лорийн остана на стълбите, загледала го как изчезва в синия мрак. Искаше да изтича след него, но знаеше, че не бива. Уплашена, се върна обратно във вътрешния двор, където възрастните продължаваха да седят, да разговарят и да пият вино, нехаещи, че за Бертран светът току-що се бе сгромолясал.

— Хей, сладката ми. — Баща й я прегърна през раменете и я стисна с любов. После Съни остави Тесоро в скута й и я помоли да се погрижи за кученцето, докато тя отиде да си напудри носа. Сара и Белинда отидоха с нея, а Лорийн остана да седи и да притиска малката чихуахуа така силно, че кученцето сигурно чуваше биенето на сърцето й. Бертран бе в беда, а тя не знаеше как да му помогне.

Жените се върнаха скоро. Бяха вчесали косите си, положили ново червило на устните си. Говореха за обувки, такива неща. Защо, питаше се малката Лорийн, жените винаги говореха за обувки? Тя имаше нужда единствено от балетните си пантофки и от джапанките. О, и от каубойските ботуши.

Тези ботуши бяха изработени специално за нея от известен майстор в Ларедо, Тексас, и бяха от най-меката кожа в бледозлатист цвят, със заострени върхове и с място за шпори, макар че тя, разбира се, никога нямаше да използва шпори. Не искаше да нарани нито един кон. Нито пък обуваше ботушите, когато яздеше. Те бяха копие на онези, които бяха на майка й. Бяха специални. Всъщност ботушите бяха горе в стаята й, един до друг на дъното на гардероба, където ги бе оставила при разопаковането на багажа си. Сега изведнъж й се прииска да ги усети на краката си и да се почувства у дома, а не в някаква странна непозната страна.

Хвърли поглед на часовника си „Мики Маус“, купен при посещението на Дисниленд преди няколко години, защото много бе харесала червената верижка, както и това, че часовникът нямаше обикновени стрелки, а жълтите длани на Мики Маус се движеха, за да показват часовете и минутите. Шокирана, видя, че вече е единайсет и половина. Хората започваха да вечерят толкова късно тук, във Франция, а вечерите продължаваха като че ли безкрайно. Белинда и Съни ядяха десерта си, ягоди с някакъв сос, с наименованието fraises des bois. Съни запита дали Лорийн иска да ги опита, но тя поклати глава отрицателно и благодари. Беше уморена и искаше да си легне.

Остави внимателно Тесоро в скута на Съни. За секунда, погледите им се срещнаха. После, за изненада на всички, Съни целуна нежно Лорийн по челото. Момичето трепна и стисна очи така, сякаш бе простреляно. Никой не я целуваше, освен татко. Никой друг. Абсолютно никой.

— Лека нощ, малка Лорийн — каза Съни, озадачена от реакцията й. — Спи добре.

Лорийн се върна сковано при баща си и каза:

— Вече ще съм заспала, когато ти решиш да си легнеш, татко. — Също като Бертран, и тя пазеше чувствата си за себе си.

— Както кажеш, бейби. Но ще те изпратя до стаята ти, за да се уверя, че всичко е наред.

Били каза на останалите, че ще се върне, хвана Лорийн за ръката и двамата започнаха да се провират покрай масите на закъснелите като тях гости, които им се усмихваха, развеселени от гледката на бащата каубой и пълното момиченце в тюлената рокличка до него, а после се впускаха в различни разсъждения, които споделяха помежду си. Казваха, че е късно и момиченцето вероятно е уморено след изтощителния ден, в който е плувало и тичало по пясъка…

Обаче Били знаеше по-добре.

— Добре ли си, милата ми? — запита той, като отключи вратата на стаята й и запали осветлението. — Да не би да ти прилошава или нещо подобно?

— Просто съм уморена, това е всичко.

Лорийн седна в края на леглото и Били я целуна за лека нощ.

— Наспи се добре, малката ми — каза нежно. — Утре е нов ден и, да ти кажа ли нещо, можеш да избираш какво да правиш. Каквото кажеш. Водно колело, водни ски, разходка до Монте Карло, за да разгледаме скъпите яхти. Каквото кажеш, детето ми.

— Благодаря ти, татко.

Той се спря на прага и я погледна. И неочаквано благодарна за окуражаващото му и успокояващо присъствие, Лорийн каза тихо:

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам, малката ми. — И след като й махна за лека нощ, Били я остави.