Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (11)

Глава 11

Мак остави Съни да спи, подложила едната си ръка под главата, свила се на кълбо с Тесоро, сгушила се в извивката на коленете й. Тя трябваше да си навакса дългите часове на безсъние докато той, благодарение на бързото и безпроблемно пътуване в частната „Чесна“ на Рон Перин, която елиминираше всички забавяния и всякаква суетня по летищата, се чувстваше свеж и отпочинал.

Беше време да се срещне с мадам Ларио, макар да не хранеше голяма надежда да я намери на официалния й адрес. Все още не знаеше точно каква сума е откраднала от другите, но нямаше никакво съмнение, че бе осъществила крупна измама. Беше готов да се обзаложи, че е спечелила по нечестен начин поне половин милион долара и че се намира навсякъде по света, но не и в Кан.

Пират тичаше по коридора пред него, а обратната захапка му придаваше вид на най-щастливото, както и на най-грозното куче в Южна Франция. Той нямаше дори каишка, обсипана с бижута — която, без съмнение, би отказал да носи — която да подобри външния му вид. За щастие, Пират не съзнаваше своята ощетеност. Дори липсата на окото и сакатият крак не го правеха нещастен. Мак познаваше кучето си и знаеше, че Пират се смята за напълно нормален. Според него, различни бяха останалите кучета.

Наострил сиво-кафявите си уши, Пират се спря в горния край на стълбите, за да огледа сценката, която се разиграваше в подножието им.

Мак бе изненадан да види малката Лорийн без баща й, при това запътила се към вратата. Каролин Кавалиер беше в компанията на дълго, слабо и жилаво момче, което се обърна да ги погледне, като чу лая на Пират. Мак го гледаше втренчено, изненадан. То бе опръскано с кал, дългата му и сплъстена руса коса падаше над очите, а късите му панталони бяха завързани на кръста с нещо, което много приличаше на стара копринена вратовръзка. Неочаквано, момчето се втурна към подножието на стълбите и вдигна нещо от пода.

Мак видя, че това са очилата му, които то постави на носа си. Обаче на Мак се стори, че то покри нещо друго с пелерината, което после побърза да пъхне под мишницата си.

Усетил нова и интересна игра, Пират излая радостно и се спусна към момчето. Като балансираше внимателно на единствения си заден крак, той заби зъби в пелерината и започна ожесточено да я дърпа.

— Non, non. — Гласът на Бертран се извиси тревожно. — Каролин покри лицето си с длан с разперени пръсти. — За миг си помислих, че може да го ухапе.

— Пират никога не хапе — обясни Мак. — Той просто иска да си играе. — Погледна кучето и каза: — Пират, отиди да се извиниш, че изплаши хората.

С наведена глава и размахал умърлушено опашка, Пират, по корем, започна да се влачи към Бертран. Когато стигна до него, легна по гръб и размаха лапички.

— Ooh, mais c’est chien est un charmeur. Кучето е наистина очарователно — каза Каролин с усмивка.

Малката Лорийн се приближи, за да го погледне.

— Какво му се е случило?

— Пътна злополука — обясни Мак. Не й разказа обаче как го бе открил, докато шофираше през каньона Малибу късно една нощ, как бе взел на ръце окървавеното телце, как го бе помислил за мъртво. И как Пират бе отворил едното си око и го бе погледнал с благодарност. И, разбира се, в онзи миг Мак бе изгубен. Беше свалил ризата си, бе завил кучето в нея и бе шофирал до спешното ветеринарно отделение в Санта Моника с осакатеното куче в скута си. Лекарят бе ампутирал крака му, бе спасил едното му око и живота му. И оттогава Пират беше най-добрият приятел на Мак.

— Pauvre petite. — Лорийн се наведе да погали Пират. Погледна Бертран, който се изкачваше крадешком по стълбите с надеждата отново да стане незабележим.

— И така, кой ще ми каже нещо по въпроса за палачинките? — извика Лорийн след него, обаче Бертран побягна.

— Отиде да вземе душ — обясни Каролин. — Аз ще помоля главния готвач да ти приготви няколко палачинки. Можеш да ги изядеш, настанила се удобно във вътрешния двор, а аз ще кажа на баща ти къде си.

Тя се върна отново на рецепцията и се обади в кухнята, а Мак дълго гледа момиченцето, коленичило на пода до кучето.

— Радвам се да чуя, че най-после ще получиш палачинките си — каза.

Лорийн се изправи тромаво, поставила едната си длан върху сребърната огърлица, сгушила се в ямката на врата й, докато с другата си ръка приглаждаше оранжевия тюл.

— Довиждане — каза тя рязко, обърна се и отиде до рецепцията при Каролин.

— Ще ги помолите ли да изпратят палачинките в стаята ми, моля? — запита.

После се върна до стълбите, но през цялото време избягваше погледа на Мак.

Обаче той все пак успя да забележи, че очите на малката Лорийн са подпухнали и зачервени. Беше плакала.