Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (33)

Глава 33

На следващата сутрин Мак и Съни се наслаждаваха, без да бързат, на закуската си. Кафето в сребърния термос бе горещо и силно, а кошничката, в която имаше сладки дъхави кифлички и пресни франзели, бе неустоимо изкушение. Тесоро, разбира се, се бе сгушила в скута на Съни. А Пират се бе настанил върху един от столовете и наблюдаваше живота във Франция, който минаваше долу пред очите му, като от време на време лаеше кратко и възбудено при вида на друго куче.

— Ще напълнея поне с три килограма — оплака се Съни и взе още една поръсена със захар кифличка.

— Заслужава си. — Когато си бе у дома, Мак обикновено закусваше с палачинки с боровинков пълнеж, но тук, където удоволствие му доставяха гледката на морето и червеният здравец, който се бореше за превъзходство над жълто-розовите рози, чийто аромат изпълваше въздуха, дори само кафето и кроасаните бяха достатъчни да задоволят нуждите му. Въздъхна от задоволство и напълни отново чашата си.

— Аз съм щастлив и доволен мъж.

Съни му хвърли дяволит поглед изпод полуспуснатите си клепачи.

— Радвам се да го чуя.

— Но…

Тя нададе стон.

— Защо винаги знам, че ще последва някое „но“?

Мак четеше последното съобщение, което бе получил.

— Но… Изглежда, че имам работа, за която трябва да се погрижа.

На Съни никак не й се искаше да пита каква е тази неотложна работа, но знаеше, че се налага да го направи.

— Добре — въздъхна. — Кажи ми…

— Трябва да си уговоря среща с prefecture на полицията в Ница. — В момента Мак препрочиташе списъка с гостите на Рейно. — Имам два въпроса за него.

— И защо шефът на полицията би пожелал да отговори на твоите въпроси?

— Защото представям Франсоа Рейно, а мосю Рейно е важен човек тук. Голяма клечка, както се казва. И също, защото, което е нещо съвсем различно, моята връзка в Интерпол току-що ме информира, че самолетът на Джоел Крендлер често каца на няколко малки летища в Южна Франция. Макар пред нас да твърдеше, че не се е връщал тук след катастрофата.

— Но какво общо има Крендлер с Рейно?

— Вероятно нищо, но той е връзката към агенцията, взела нашите пари и после изчезнала яко дим.

Съни му хвърли поглед, пълен със скептицизъм.

— Хайде, Мак, това вече е пресилено и необосновано дори за теб.

— Значи, греша — сви рамене Мак. — Познаваш ме, винаги разчитам на интуицията, а една връзка, колкото и сложна и заплетена да изглежда, все пак е връзка, която може да те отведе донякъде. Освен това, къде другаде мога да потърся следа, която да ме отведе до мадам Ларио?

— Ако това въобще е името й.

— Искам, също така, да получа от полицията цялата информация, с която разполага, за убийството в дома на Рейно, както и точен списък на откраднатите вещи. Плюс новите данни, ако има такива, за заподозрените.

Съни се бе облегнала назад, хванала чашката кафе и с двете си ръце, и го гледаше. Мак каза:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Всъщност… — Съни остави чашката и облегна лакти на масата, гледайки го право в очите — всъщност трябва да проведа свое малко разследване. Така че, да, ще дойда с теб, Мак Райли.

Той я хвана за ръцете и я дръпна към себе си — толкова близо, че лицата им едва ли не се допираха.

— Какво разследване?

— О, просто съм любопитна, това е всичко…

Мак нададе стон.

— За бога, кажи ми, жено.

— Любопитна съм по отношение на Виолет. Коя е била тя? Каква е била? Кога е построила вилата? И защо я е напуснала?

— И защо се предполага, че в нея има духове. — Знаеше, че това я интересуваше.

— Точно така.

— И къде предлагаш да потърсим отговорите на тези въпроси?

— В офиса на вестник Nice Matin. Тъй като е била местен жител, вероятно имат нещо за нея в архивите си.

Телефонът на Мак отново започна да вибрира и той провери съобщенията си.

— Добре — каза. — Лев Оренщайн лети насам от Ню Йорк. Ще бъде тук тази вечер. Ще се грижи за безопасността на Белинда.

Съни ококори очи. Лев бе бивш член на израелските специални части и имаше троен черен пояс по карате. Притежаваше и ръководеше международна охранителна компания, която поемаше делата само на известни и богати личности и бе тясно свързана с антитероризма. Лев бе, напълно естествено, най-опитният и най-добрият. Лев се бе грижил за Али Рей, когато тя бе в беда, и Белинда щеше да има невероятен късмет да го има до себе си.

Мак вече набираше номера на мобилния й телефон.

— Кой, по дяволите, ми звъни по това време сутринта? — отговори му съненият глас на Белинда.

— Частният ти детектив, за да ти каже, че довечера вече ще имаш личен бодигард, който, между другото, е най-добрият в бизнеса.

Белинда седна в леглото.

— Наистина?

— Да. Името му е Лев Оренщайн.

— Как ще го позная?

Мак се засмя.

— Не можеш да го сбъркаш. Висок е метър и деветдесет, обикновено носи слънчеви очила и е облечен в риза на цветя „Томи Бахама“, дънки и маратонки. И е в достатъчно добра форма да се справи с всеки нахалник. Окей?

Облекчението изпълни Белинда и отстрани напрежението, което сковаваше гърба й. Тя се отпусна върху възглавниците.

— Благодаря ти, Мак Райли. Благодаря ти.

Мак знаеше колко е уплашена Белинда, въпреки че си налагаше да не показва страха си.

— Надявай се съпругът ти да не намали банковата сметка, с която разполагаш. Лев струва пари.

— Съпругът ми не може да ме лиши от средства. Бях достатъчно предвидлива още преди месеци да прехвърля много пари и скъпи бижута в Националната английска банка. Никой не може да ги докосне.

— Е, и това ако не улеснява живота… Добре, ще говорим по-късно.

След половин час Мак и Съни бяха долу и чакаха момчето от паркинга да докара колата им. Мак отиде да прибере кучетата в колибата, а Съни махна с ръка на Каролин, която отново беше зад рецепцията. Каролин я поздрави с обичайната си усмивка.

Съни забеляза, че днес носи пръстена със смарагда и освен това има нова и много хубава дамска чанта. Марка „Шанел“, бяла, подплатена и много скъпа. Помисли си, че приятелят на Каролин очевидно има пари и се отнася с нея добре.

— Липсваше ни — каза Съни. — Надявам се, че си се забавлявала през свободния си ден?

— Беше прекрасен, благодаря. А вие, мадам Алварес, къде ще отидете днес? Надявам се, на някое приятно местенце за обяд?

Съни се засмя.

— И аз, макар че ям толкова много и най-вероятно ще се върна у дома в двоен размер. — Хрумна й, че тъй като вилата бе наблизо, Каролин може би знаеше каква е историята й. И каза: — Питам се дали не знаеш нещо за „Вилата на Виолет“, Каролин?

— Аз? — Изглеждаше силно изненадана от въпроса на Съни. — Не знам нищо, мадам. Освен, че няма добра репутация. Мястото не е добро и всички знаят, че там се разхождат духове. Затова и никой не иска да я купи.

Съни знаеше от Крендлер, че това не е вярно, но не каза нищо.

— Трябва да се радвате, че не се е наложило да останете там — добави Каролин. — Нямаше да ви хареса, особено нощем.

— Просто съм любопитна — каза Съни и Каролин отново втренчи поглед в компютърния екран. — Довиждане, мадам — каза разсеяно, върнала се към работата си.

След няколко секунди Съни и Мак вече се промъкваха през обичайното натоварено движение в Сен Тропе на път за Ница.

— Мисля, че можем да вечеряме там — подхвърли Мак. — А после, може би, да се позабавляваме в казиното в Монте Карло.

Изненадана и огорчена, Съни сведе поглед към бонбоненорозовата си памучна къса рокля с щампованите зелени палми „Лили Пулицър“.

— Защо не ми каза, Мак? Не съм облечена подходящо.

— Исках да те изненадам. — Хвърли й бърз кос поглед. — Изглеждаш страхотно според мен.

Съни въздъхна.

— Не и достатъчно добре за изискан ресторант и казиното.

— В такъв случай, ще обиколим магазините.

Тя се засмя. Мак имаше отговор за всичко.

Той я остави пред вратата на сградата, където бяха офисите на местния вестник, определиха си час, в който ще я вземе, и потегли към полицейското управление.

Съни отвори тежката стъклена врата и адресира молбата си до жената зад рецепцията. Заведоха я в мазе, което, поне според нея, се простираше по цялата дължина на сградата, и й посочиха отдела, маркиран с буквата „В“.

Не й бе необходимо много време да намери онова, което търсеше. Всъщност имаше безброй страници, посветени на „изключителната вила на Виолет“.

След два часа Съни бе събрала доста информация. Направи набързо ксерокопие, което прибра в сламената си чанта. Умът й бе претоварен и изпита облекчение да види, че Мак я чака отвън, подпрял се на стената, кръстосал единия си крак върху другия с вид на истински частен детектив.

— Имам информация за теб — каза, след като го целуна бързо по бузата.

— В такъв случай, имаш доста повече от мен. — Мак не бе стигнал доникъде с ченгетата. Нямаха какво ново да му кажат. Бяха му дали само списъка с откраднатите вещи и бяха нахвърлили основните подробности на местопрестъплението. Както и при предишните кражби на предмети на изкуството, нито една от картините не притежаваше световната слава на слънчогледите на Ван Гог или водните лилии на Моне. Всички били в частни колекции от години и само експерт или приятел биха могли да ги разпознаят.

— А аз имам изненада за теб — каза Съни. Наблюдаваше го внимателно и се надяваше да не става въпрос за друго убийство, което той просто да трябва да разреши.

Той каза:

— Мисля да си спестим дългия обратен път и да прекараме нощта тук.

Настроението на Съни веднага се повиши.

— Къде?

— Къде, освен в най-добрия хотел? Той носи името „Париж“ и се намира в Монте Карло. Вече съм запазил стая и съм направил резервация в ресторанта на Ален Дюкас.

Беше чувала за него.

— Който е в стил Луи XV.

— Можем първо да купим онова, от което имаш нужда, после да си починем, следва късна вечеря и после малко хазарт.

— Обзалагам се, че ще спечеля.

— И по-добре да го направиш, бейби — каза Мак.