Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (74)

Глава 74

На следващата сутрин Съни и Мак станаха рано, за да се сбогуват с Белинда и Сара. Лев натовари куфарите „Вютон“ в багажника на „Бентли“-то, след това напъха там и малката пътническа чанта на Сара. Торбите с покупките им остави на задната седалка.

— Това място ще ми липсва — каза Белинда, вече настанила се отпред и закопчала колана си.

— Ще се върнеш тук, когато всичко приключи — окуражи я Съни.

— Хей, със сигурност ще го направя. — Усмивката на Белинда прикриваше тревогата й.

— Кажи „довиждане“ на Били от мен.

Нейт им показваше пътя, възседнал „Дукати“-то си, облякъл отново жълто-черния колоездачен костюм от ликра, сложил шлема и ръкавиците.

— Дано не срещнете велосипедисти от обиколката на Франция по пътя си! — извика Мак след тях. — Ще ви разкъсат.

Нейт се засмя и махна с ръка.

— Е! — Съни се облегна на Мак, след като колата зави по алеята пред хотела и изчезна от погледите им. — Какво ще правим сега?

— Ще се молим — отговори мрачно Мак. Не беше много сигурен дали съпругът й не бе успял да влезе отново в страната. И дали не бе отново по следите й. — Работата е в това, че никога не можеш да имаш доверие на мафиот.

— Моля се. — Съни поклати глава. Слънцето току-що бе изгряло и всичко наоколо бе прасковенорозово. — Искаш ли да се разходим по плажа?

Разходиха се, хванати за ръце, по крайбрежната ивица, а Пират скачаше щастливо в краката им. Беше прекалено рано и Тесоро бе предпочела да остане в леглото.

— Е, изгубихме двама от нашите пострадали от измамата. Мак хвърли камъче във водата и се засмя, когато Пират се спусна след него, вдигнал едното си ухо нагоре, докато другото висеше отпуснато. Тичаше бързо, като се имаше предвид, че имаше само три крака. — Ето, това е моето момче! — извика Мак. Обичаше това куче.

— Ще ми липсват. — Съни го прегърна през кръста и нагоди крачката си към неговата. Беше облечена в бялата тениска, която Мак й бе подарил преди две години — онази с надписа „Нощи в Малибу“ на гърдите. Никога нямаше да се раздели с тази тениска, тя щеше да й остане незабравим спомен.

Мак подритна пясъка.

— Странно как човек се привързва дори към непознати. Имам предвид, че дойдохме тук, за да се насладим на ваканцията си. Сами…

Съни се засмя, защото си спомни.

— А Сара каза, че е очаквала спокойно пътуване по море.

— Готов съм да се обзаложа, че Нейт Мастерсън ще промени живота й.

— Желая му късмет. — Задърпа Мак за ръката. — Какво ще кажеш да променим нашия, бейби? Да прекараме поне известно време на плажа, преди да сключим брак?

Той спря и я целуна по устните. А те бяха грижливо покрити с яркочервено червило, защото, дори на зазоряване, Съни не можеше да бъде уловена без любимото си червило „Диор“. Твърдеше, че дори само то единствено може да я накара да се почувства добре. Той прокара ръка по гърба й под тениската. Тя направи същото с него и двамата застанаха лице в лице, а зад тях проблясваше Средиземно море, чиито вълни се плискаха тихо в краката им.

— Как въобще бих могъл да живея без теб? — Целуна я отново, после отстъпи назад. — Обаче първо трябва да се справя с Крендлер.

Тръгнаха отново, все така прегърнати. Стигнаха до скалата на Бертран, до която той се бе гмурнал, за да спаси сребърната верижка на Лорийн и бе изплувал с бялата дамска чанта на Каролин, пълна с банкноти евро. Вдясно беше пътеката, която водеше до „Вилата на Виолет“, скрита между боровете и вечно зелените храсти тамарикс, през които се виеше.

Стояха и гледаха прозорците на вилата, които отново проблясваха в металносиво и не отразяваха нито лъч от прасковения залез.

— Питам се дали е възможно децата да се окажат прави — каза Мак замислено. — Може би откраднатите картини все пак са скрити във „Вилата на Виолет“.

Съни сви рамене.

— Там няма нищо. Няма дори къде да се скрие нещо. — Мислеше за Виолет и се чудеше къде ли ще намерят отговора.

— Хайде да пием кафе.

Тя засия.

— Закуска?

— Дадено.

По обратния път видяха Бертран, който водеше кучето си на въженце, да се прокрадва през задния вход и да прекосява паркинга.

Той подскочи, изненадан, че ги вижда.

— Просто извеждам кучето си на разходка — обясни, а Пират отиде да подуши другия представител на своя вид.

Като ги гледаше, Съни си мислеше, че е цяло чудо какво могат да направят един приятел и едно куче. Готова бе да се обзаложи, че Бертран не се бе усмихвал често през живота си.

Но после й хрумна нещо.

— Питам се какво ли ще стане с кучето, когато се върне майката на Бертран? — каза на Мак, внезапно разтревожена.