Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (4)

Глава 3

Лос Анджелис

Беше малко след пет часа лосанджелиско време, а Мак работеше още от шест часа сутринта. Екипът снимаше в голямото, подобно на хангар, студио близо до плажа Венеция. Той си бе дал кратък отдих и пиеше кафе — толкова горещо и безвкусно, че се питаше дали въобще съдържа кофеин. В същото време полагаше усилия да се въздържи да не хапне понички и сладки, въпреки че захарта също щеше да му даде енергия.

Не беше единственият уморен. Целият екип се бореше с изтощението, а режисьорът ставаше все по-нервен. Обаче всички бяха твърдо решени да продължат, защото съществуваше възможност предаването да е готово за излъчване още същата вечер. Сценаристите бяха намерили разрешение на проблемите, с които се бяха сблъскали, и сега единственото, за което Мак мислеше, бе как да се измъкне и да хване следващия полет до Париж. Всъщност бе готов да хване самолет до което и да е място във Франция, ако това означаваше да е по-близо до Съни.

Въпреки силната умора, той изглеждаше добре — висок и леко изпит, но по секси начин, с тъмна коса, която падаше над дълбоките му сини очи. Винаги, когато погледнеше право в камерата — което правеше в началото и в края на предаването — те сякаш се свързваха с тези на зрителите и ги привличаха към него: холивудския частен детектив в черното кожено яке „Долче и Габана“, което му бе купила Съни и се бе превърнало в негова запазена марка. В момента обаче много му се искаше да затвори своите магнетични очи (както ги наричаха таблоидите, с което предизвикваха смеха на Съни), да поспи поне малко и да потегли към Франция. Легна на дивана, затвори очи и се замисли за Съни и за следващия сеанс снимки.

— Райли, ето те и теб, старо копеле.

Мак повдигна бавно клепачи и изгледа мъжа, застанал пред него. Беше нисък и широкоплещест, мускулите му бяха силно развити от вдигането на тежести. Очите му бяха светлокафяви, а гъстите му вежди почти се съединяваха над острия нос. Въпреки че бе нисък, той имаше властен вид и поведението на човек, който е свикнал да заповядва.

— Рон Перин — каза Мак. — Кога излезе?

— Преди няколко дни. — Перин се усмихна широко. — Отчасти благодарение на добрите думи, които ти каза на управата на затвора за мен.

Мак се изправи и стисна ръката на Перин. Преди година бе помогнал на Рон да разреши заплетен случай с финансови злоупотреби, както и две убийства, в които бе заподозрян. Мак бе открил убиеца, а Рон бе излежал известно време за измама, макар и да се кълнеше, че не е била умишлена. Мак му бе помогнал да сложи в ред не само деловия, но и личния си живот.

Перин бе женен за известна филмова звезда — русокосата красавица, макар и съвсем обикновен човек, Али Рей. Двамата живееха недалеч от къщата на Мак на плажа. Впоследствие Али се бе отказала от Холивуд и от живота, в който папараците и жълтата преса играеха немалка роля, както и от дома си в колонията Малибу и от имението в Бел Еър. Докато Рон беше в затвора, тя си бе купила малко лозе във Франция и живееше там в къщичка, грижейки се за лозите си.

Перин каза:

— Обадих се на помощника ти, Роди. Той ми каза, че си тук, и ми даде пропуск. Реших да се отбия да те видя и да ти кажа, че съм излязъл.

— С вече нов характер — подметна Мак.

— Може би, може би. Със сигурност имах достатъчно време да премисля нещата. Изгубих много пари, трябваше да се освободя от доста багаж, но успях да задържа самолета във въздуха. Всичко това се оказа полезно за мен. Али идваше да ме види на всеки две седмици. Мисля, че сега сме по-щастливи от всякога. Или ще бъдем, когато отново се съберем.

Мак се надяваше Рон да се окаже прав. Перин каза:

— Знаех, че по това време вече трябва да си свършил с предаването. Али ме помоли да ви поканя двамата със Съни да ни гостувате във Франция. Какво ще кажете за малка ваканция в нашето местенце в Дордоните? Знаете, че не е много далеч от Бордо и Сен Милион. — Рон знаеше за вкуса на Мак към доброто вино.

— Кога ще тръгнеш?

— Когато си готов. Лесно можем да излетим от Санта Моника.

Мак стана и стисна Рон за рамото. Погледна в очите му и каза:

— Ти не го знаеш, Рон Перин, но си отговорът на молитвите ми.

Перин пристъпи от крак на крак, а на лицето му бе изписано смущение.

— Е, и ти беше отговорът на моите молитви преди известно време. Ако мога да направя нещо за теб, просто ми кажи.

Мак му разказа набързо за това, че бе наел вила за почивка в Сен Тропе, но бе забавен заради работата си и бе оставил Съни да замине сама.

— Трябва да тръгна още тази вечер — каза. — Ако съм с теб, може би ще стигна при нея още преди да е имала време да усети липсата ми.

Перин направи знак с отворена длан.

— Смятай го за направено. Ще те заведа, където пожелаеш. Дай ми разпределение на времето си, за да мога да направя плана за полета. „Чесна“-та ще е готова, когато кажеш.

— Тази вечер — каза Мак. — Веднага щом свърша тук.

Сега, когато знаеше, че скоро ще види своята Съни, всичко в неговия свят бе наред.

 

 

Глава 4.

 

Сен Тропе, три часът след полунощ

Съни шофираше бавно нагоре по полегат хълм. Водата се стичаше към нея. Струваше й се, че се опитва да изкачи водопад. Гласът от JPS-а, все така на френски, я уверяваше, че е пристигнала, но всеки път, когато надзърнеше виждаше само мрак. А после видя висока стена, както и здрава и солидна дървена порта. Затворена, разбира се.

Съни изруга и слезе от колата. Само след секунди бе прогизнала до кости, а после я връхлетя вятърът, който ревеше в клоните на дърветата като локомотив. Приведена на две, тя тръгна със залитане към портата.

Декоративна плоча в синьо и жълто съобщаваше, че пред нея е „Вилата на Виолет“. Е, слава богу, поне бе на правилното място. Опита бравата, която всъщност беше две кръгчета от ковано желязо, излизащи от устата на лъв, и изпита облекчение, когато вратата се отвори.

Влезе обратно в колата и потегли. Вятърът накланяше силно клоните на дърветата и те препречваха алеята. Пред нея се изправи къща. Никъде не светеше.

Съни свали прозореца и се загледа в тъмната къща.

Беше закъсняла с часове, но нима икономът не можеше да остави поне една лампа да свети? Нервна, за секунда се замисли дали да не обърне и да отседне на хотел в Сен Тропе, но беше посред нощ, а бурята все още вилнееше. Пътят също не бе лек, а тя бе изтощена. Извади ключовете от червената си чанта, взе куфарите от багажника, преметна сламената чанта през рамо, изкачи няколкото стъпала до входната врата, отключи и пристъпи в тъмния коридор.

Още преди да е намерила ключа за осветлението, мястото бе окъпано в светлина. Тя премигна полузаслепена. Вдигна поглед и видя мъж, клекнал в края на стълбите в застрашителна бойна поза, вдигнал ръце високо над главата си. А в тях държеше меч.

Съни направи това, което всяка разумна жена на нейно място би направила. Обърна се и побягна.

Изпаднала в ужас, се озова в сводеста галерия и се подхлъзна на мокрите от дъжда камъни. Не чуваше нищо, освен оглушителните удари на сърцето си. И тежките му стъпки след себе си. Настигаше я. Отново се подхлъзна, опита се да се хване за един каменен стълб, но не успя и падна.

Мъжът се спусна върху нея, а тя лежеше на земята с ръце на гърба. Викаше, но нямаше кой да я чуе.

— Какво, по дяволите, правиш в къщата ми посред нощ? — Гласът на мъжа издаваше силен гняв. Говореше на английски.

Изненадана, Съни спря да крещи.

— Как така твоята къща? Моя е. Аз съм я наела.

— Какво?

Той като че ли се замисли над онова, което тя току-що бе казала. После пусна меча и той издрънча върху плочите. А мъжът й помогна да се изправи. Тя трепереше от студа и от шока.

— Съжалявам за меча — каза той. — Това е просто играчка, част от пиратски костюм за представление. Единствено него успях да открия, за да се защитя, тъй като бях сварен абсолютно неподготвен. Реших, че си крадец.

Съни, която все още трепереше, го изгледа. Беше прекалено тъмно, за да различи чертите му, но видя, че е висок и облечен в тениска и работни панталони. Отбеляза също и американския му акцент.

Той вдигна меча, хвана я за ръката и я поведе обратно към ярко осветения коридор.

— Наранена си! — възкликна, като видя кръвта по ръцете й. Вероятно бе охлузила кожата си при падането. — Съжалявам. Нека първо почистя раните, а после ще ми обясниш как така си наела къщата ми.

Съни чу познато жално скимтене, което идваше отвън. Беше съвсем забравила за Тесоро. Изтича обратно до колата, грабна специалната чанта „Вютон“, като се молеше да постъпва правилно. И последва непознатия в къщата.

 

 

3:30 след полунощ

Скрил се в гъстите розмаринови храсти под прозореца на кухнята, Бертран Оливие наблюдаваше през бинокъла си сцената вътре. Беше изненадан да види мъжа. По гърба му мина трепетна тръпка, като видя меча, оставен на масата между двамата. Беше ли възможно жената да е негов затворник?

Тя пиеше кафе — кутийката с нес кафе бе върху масата — и правеше гримаси на неодобрение. Изглеждаше уморена, но бе очевидно, че не се страхува. Да, изглеждаше необичайно спокойна за жена, която вероятно е взета в плен. Въпреки насоката на мислите си, Бертран си пое дълбоко дъх, като видя, че дланите й кървят. Малкото кученце, което държеше в скута си, подуши кръвта, после извърна глава с толкова силен лай, че Бертран го чу през затворения прозорец. Майката на Бертран бе англичанка, той говореше английски и в момента много му се искаше да може да подслуша разговора, който се води вътре.

Съни не можеше да повярва, че пие кафе с мъж, който само преди минути беше — или поне тя мислеше така — готов да я убие. Седяха един срещу друг до голямата дървена маса в огромната прашна кухня, която принадлежеше на друг век.

— По-добре да се представя — каза непознатият. — Казвам се Нейт Мастерсън. От Ню Йорк.

На Съни не й харесваше как я гледа, усмихнат леко, като че ли му е забавно. Знаеше, че изглежда, уморена, мокра и раздърпана, но вината за това бе отчасти негова. Нюйоркчанин, а? Би трябвало да се досети. Отпи от кафето си. Без мляко, без захар. Имаше отвратителен вкус, но поне бе горещо.

— Сонора Скай Кото де Алварес — представи се тя с пълното си име. — От Лос Анджелис. Обикновено ме наричат Съни. Единственият човек, който се обръща към мен със Сонора, е майка ми.

Нейт Мастерсън се усмихна широко.

— Нека Господ да й прости.

Изведнъж Съни откри, че пред нея седи изключително привлекателен мъж. Беше може би в края на трийсетте години, кестенявата му коса бе късо подстригана, очите му бяха тъмни. В момента той ги скриваше зад очила с тежки костенуркови рамки, които му придаваха вид на светски човек с богат опит. Беше висок и мускулест, очевидно тренираше. Споменът за това, как бе застанал в края на стълбите, силен и заплашителен, с меч в ръце, я накара да потрепери. Мисълта, какво можеше да й се случи, бе страшна, плашеща.

Нейт забеляза как тялото й потръпна и каза:

— Сигурно ти е студено. Защо не съблечеш мокрите дрехи? Имам халат за баня, който можеш да облечеш.

Съни му хвърли предпазлив поглед. О, да, разбира се. Нямаше да се лиши от дрехите си, дори да умираше от студ.

Нейт се усмихна.

— Имай ми доверие, мисълта да те изнасиля не ми минава през главата. Просто не искам да хванеш пневмония.

Тя прегърна Тесоро още по-здраво. Кученцето отново нададе жален вой, защото не му харесваше да е притиснато до студената й и мокра гръд. Отговори неохотно:

— Предполагам, че не мога да седя така цяла нощ и по твоя под да капе вода.

— Нашия под.

— Какво?

— Изглежда, че тази къща може да бъде едновременно твоя и моя.

— Какво искаш да кажеш?

— Склонен съм да мисля, че от агенцията за отдаване под наем са направили грешка и са разрешили на двама души да я ползват в един и същи месец.

Съни бръкна в червената си чанта и извади договора, подписан от Мак. Подаде му го.

— Нима тук не пише, че вилата е наша за месец юни?

Нейт го прочете, после се изправи, отиде до бюфета и извади своя договор.

— Ето — каза, подавайки го на Съни.

Тя го прочете, после още веднъж, изумена. Отметна кичурите мокра коса от очите си и го погледна предпазливо.

— А сега — какво?

Нейт погледна часовника си.

— Мисля, че е най-добре утре сутринта — остават само няколко часа — да посетим мадам Ларио в Кан и да я попитаме какво мисли да направи по въпроса.

Съни изстена. Мак трябваше да е тук, за да се справи с това недоразумение. Какво щеше да стане, ако мадам Ларио преотстъпеше „Вилата на Виолет“ на Нейт Мастерсън? Това щеше да означава, че тя и Мак — когато се появеше, разбира се — щяха да останат в Сен Тропе цял месец без осигурено място за нощуване. А тъй като летният сезон в Ривиерата бе доста напреднал, може би нямаше да намерят нищо свободно. И най-вероятно щеше да им се наложи да се върнат в Малибу и да се лишат от ваканция, от романтика и от сватба.

Нейт продължаваше да настоява тя да свали мокрите си дрехи. С дългата си мокра коса тя приличаше на обезумяла русалка. Той не искаше, освен всичко друго, да се грижи за болна жена.

— Какво правиш тук сама? — попита.

Съни завъртя пръстена с розовия диамант.

— Годеникът ми също трябваше да е тук. Но работата го възпрепятства и аз дойдох сама. Той ще се присъедини към мен след два дни. Поне така мисля — добави мрачно. В момента определено бе сърдита на Мак Райли.

— Виж, Съни Алварес — каза Нейт, — наистина трябва да съблечеш мокрите дрехи. За бога, какво трябва да направя, за да те убедя, че няма да те нападна?

Погледите им се срещнаха над масата — неговият изразяваше нетърпение, а нейният бе предпазлив. След това Съни започна да се смее.

— Предполагам, че трябва само да се погледна в огледалото.

Той грабна двата й куфара и я поведе по коридора към големия апартамент, който заемаше цялото източно крило.

— Будоарът на Виолет — каза. — Аз предпочетох стаята до стълбите.

Той включи осветлението, после отиде до френските прозорци и дръпна завесите. Съни се огледа.

Стаята бе обзаведена и декорирана в стила на Холивуд от трийсетте години на двайсети век. Стените бяха облицовани в светла ламперия, а мебелите — в бяла коприна и сиво кадифе, хромираните крака на масичките и рамките на огледалата блестяха. Декорът я караше да си представя елегантни жени в сатенени вечерни рокли с дълбоко деколте, които държат дълги цигарета и флиртуват с привлекателни мъже във фракове.

Краката на огромното легло с кралски размери бяха изработени от парчета разноцветно стъкло и то приличаше на постелята на индийски махараджа. Беше толкова високо, че до него водеха две дървени стъпала. На копринената кувертюра бе избродиран монограмът „В“ за Виолет.

Старото бюро, поставено в единия ъгъл, беше единствената мебел, която изглеждаше на мястото си. Като че ли някой, вероятно самата Виолет, го бе изработила — толкова просто и обикновено беше. Да, само стари дъски, вероятно изхвърлени от морето на брега, и избелели с времето до сивия цвят на кадифето. Върху него все още стоеше поставката за писма, имаше също попивателна хартия, както и листи за писане, сива и с печат, на който пишеше: „Вилата на Виолет“, Сен Тропе.

Всичко бе покрито със слой прах, сребърните повърхности бяха леко потъмнели, някога елегантните копринени завеси започваха да се накъсват с времето, в стаята се усещаше лекият дъх на мухъл — като че ли прозорците не бяха отваряни с десетилетия. В банята, облицована с розов мрамор, имаше ръждиви петна по краката на ваната, изработени в черно и сребристо, а когато пусна студения кран, потече кафеникава вода. Сърцето й се сви. Съни знаеше, че не така е изглеждала „Вилата на Виолет“ на рекламната брошура. Нещо ужасно не беше наред.

Тя отхвърли всяка мисъл за горещ душ и наплиска лицето си със студена вода, взе хавлия от купа, преметнат върху рамката, и я изтръска, за да падне от нея насъбралият се прах. Потръпна и подсуши косата си, след това прокара пръсти в нея, за да я пооправи поне малко.

Остана така за миг, заслушана в трополенето на дъжда по покрива и в блъскането на вятъра в прозорците. В стаята на Виолет цареше спокойствие, но то приличаше, по-скоро на някаква странна застиналост. Различен вид тишина. Съни се почувства неспокойна и погледна кученцето, свило се на килимчето от овча вълна и издаващо кратки жални скимтения — от онези, за които Мак казваше, че му звучат като приглушения вой на полицейски сирени. Наведе се да погали любимката си.

— Всичко е наред — каза, но никак не звучеше убедително. — Обещавам, че ще бъде, ще видиш.

Доста неочаквано, в стаята повя топъл бриз и донесе мириса на цветя. Остана във въздуха за миг, после отлетя.

Космите по тила на Съни настръхнаха. Съблече мокрите си дрехи, облече белия хавлиен халат и обу удобните, стари и пухкави, розови пантофи, без които никога и никъде не ходеше. Грабна сандвича с много шунка и сирене, който все още бе завит в опаковъчната хартия, купен, както й се струваше, преди векове на летището в Париж. Огледа се страхливо, взе Тесоро на ръце и забърза към безопасността на кухнята, където я чакаше Нейт Мастерсън, приготвил прясно кафе.

Едно беше сигурно — тя нямаше да спи в стаята на Виолет.

Отвън, от другата страна на прозореца, Бертран Оливие фокусира поглед в нея. Тя изглеждаше по-добре сега. Косата й имаше красив синьо-черен цвят, а очите й бяха лешниковокафяви, почти като тези на кученцето й, което, за голямо удоволствие на Бертран, се озъби и изръмжа на мъжа, който постави чашка прясно димящо кафе пред жената. А после й предложи нещо от бутилка. Бертран присви очи, за да фокусира по-успешно погледа си. Коняк.

Предположи, че й предлага коняк. Нали точно това питие трябваше да стопли кръвта и да върне цвета на бузите? Поне така твърдеше майка му, когато се глезеше с любимата си напитка. Обаче Бертран не искаше да мисли за майка си в момента.

Гледаше разочарован и донякъде ядосан. Искаше му се да отворят прозореца, за да чува какво си говорят. Жалко, че мъжът беше тук. Работата му щеше да е много по-лесна, ако го нямаше.

— Така е по-добре — каза Нейт с усмивка, с която, Съни бе сигурна в това, бе очаровал и вкарал в леглото си много жени. През ума й мина мисълта, че може би дори трябва да се смята за щастлива да попадне в компанията на привлекателен мъж в загадъчна вила в отсъствието на Мак.

Той вдигна голяма, но полупразна бутилка испански коняк „Соберано“.

— Намерих го в шкафа. Вкусът му е добър. Какво ще кажеш да налея малко в кафето ти? Да те стопли.

— Тази е най-добрата ти идея досега. А имам и нещо, с което да се подкрепя. — Разви сандвича, чийто вид никак не бе добър след дългото пътуване. — Гладен ли си?

— О, Господи, да!

Съни разряза хлебчето на четири и го остави върху същата омазнена хартия между тях. С кафето, коняка и храната започваше да се чувства почти уютно.

— И така, с какво се занимаваш? — запита Нейт. — Там, в дебрите на Лос Анджелис?

— О, връзки с обществеността. Нали знаеш, осигурявам на клиентите си медийно внимание, рекламирам и тях, и продуктите им, такива неща.

— Да, такива, лосанджелиски, неща…

— А ти с какво се занимаваш? — На Съни й се искаше да не звучи така, сякаш се защитава или оправдава.

Нейт се облегна назад, със сандвича в ръка, и се замисли.

— Нищо не правя. Отказах се от всичко, което съм. — Отхапа, замислен над онова, което току-що бе казал, после се поправи: — Тоест, отказах се от всичко, което мислех, че съм: брокерът от „Уолстрийт“, който работи всяка минутка от денонощието и събира доларите така, както катеричката — зимнина. Никога не почивах, работех усилено през цялата година. Нямах живот извън работата, просто бях най-добрият в професията, правех пари. Докато една сутрин — една от онези обикновени сутрини в три часа след полунощ — облечен в костюма на райе (моята униформа за „Уолстрийт“), останал до късно в офиса, за да уловя последните събития на азиатския пазар, но вече с мисъл за европейския… И тогава… — Той сви рамене, отпи от кафето и направи гримаса, когато то стигна до гърлото му. — Е, схвана картината, нали? Тя е класическа. Мъжът вижда как целият му живот преминава пред очите му като някакъв лош филм и разбира, че всъщност няма такъв, че парите не са всичко на този свят. И че е време да започне наистина да живее.

— И сега — какво?

— Сега? — Нейт отново отхапа от сандвича. — Сега трябва да открия какво е наистина да живееш. Прекалено съм свикнал с непрекъснатата работа и със самотата, за да се излагам като стока на световния пазар. Имам нужда от време, за да се възстановя, да разбера кой съм и накъде съм се запътил. Затова и наех тази вила. Тук е по-добре, отколкото на хотел, просторно е и мога да бъда сам с мислите си, да правя каквото искам и когато искам.

— И тогава се появих аз.

— Да.

Настъпи дълга тишина. После Съни каза:

— Разкажи ми повече за себе си.

Нейт сви рамене — жест, който показваше, че не е особено доволен от живота си.

— О, нали знаеш… Може би ще се опитам да напиша романа, който, както се предполага, всеки един от нас носи у себе си.

— А може би наистина е така — каза Съни, но после осъзна, че Нейт не я слуша. Той гледаше втренчено към прозореца, присвил очи. Тесоро също се обърна да погледне и нададе ниско гърлено ръмжене.

Нейт каза:

— Мисля, че има някой отвън.

Уплашена, Съни се изправи на крака, обаче Нейт вече бе тръгнал към вратата. Бяха му необходими няколко секунди, за да завърти големия старомоден железен ключ, но после се втурна в бурята.

 

 

Бертран Оливие го видя да приближава и побягна, подхлъзна се по мократа трева отстрани на алеята, приведе се зад дърветата и накрая се скри, задъхан, в пролука в стария тисов плет до портата.

Шумът от стъпките беше престанал. Бертран знаеше, че мъжът все още стои там и го търси с поглед в мрака, обаче той имаше предимството да познава терена. Познаваше тази къща и района около нея като дланта на ръката си.

Стъпките се върнаха обратно и Бертран прекоси толкова бързо моравата, че никой не би могъл дори за миг да зърне камуфлажната му пелерина и големия старомоден бинокъл, служил някога за наблюдение на птиците, който подскачаше на гърдите му.

Спря при портата и погледна назад. Изкушаваше се да се върне, макар да знаеше, че има опасност да го заловят.

Нейт бе изчезнал навън, в нощта. Нервна, Съни крачеше неспокойно из кухнята. Оглеждаше с любопитство черно стоманените огромни печки и фурни, в които вероятно, в дните на Виолет, са приготвяли лебеди, лястовички или нещо друго, но също толкова ужасно и екзотично.

Очевидно бе, че нито иконом, нито прислужник, са се доближавали до това място от години. Всичко, което намери в шкафа, бяха няколко прашни чаши и две чинии. Нямаше провизии, нито дори купичка царевични пръчици или веро за измиване на съдини. Но въпреки това кухнята, чийто таван бе от греди, имаше провинциален чар с ниските широки прозорци и дългата правоъгълна маса, със завесите на сини райета, закрепени на въже, които прикриваха мястото под мивката. Съни се опита да си я представи такава, каквато е била някога, когато в голямата камина, изградена от варовик, е горял огън и е давал топлина и уют в студени нощи като тази, а после я видя и през лятото, когато прозорецът е бил отворен, за да влизат вътре слънчевата светлина и топлият морски бриз. Може би Виолет бе устройвала неофициални партита в тази кухня, на които се е сервирало много вино и са се пеели песни, а тълпата приятели са се скупчвали до старото пиано, което все още стоеше в ъгъла до камината с твърдо затворен капак и покрито, както и всичко друго, с многогодишен прах.

Погледна през вратата и видя Нейт да върви към нея. Той вдигна ръце и поклати глава.

— Няма никой! — извика. — Предполагам, че съм се объркал.

Тя въздъхна дълбоко от облекчение, с което го накара да се усмихне. Отвори му вратата и го изчака да почисти калта от обувките си на старото метално стъргало. Кученцето й сновеше зад нея и ръмжеше.

Нейт прокара длани през мократа си коса, после отново седна до кухненската маса.

— Каква нощ! — каза и хвърли поглед към русалката, която, тъй като косата й вече започваше да изсъхва, се превръщаше в красавица. Жалко, че имаше годеник. Запита: — Кажи ми как твоят годеник се справя с Тесоро.

— Не може. — Беше ред на Съни да приготви кафето и тя чакаше до печката водата да заври. Нямаше дори чайник и трябваше да използва една от по-малките тенджери, което беше едва ли не всичко, което можеше да се намери в „batterie de cuisine“, в превод — „безупречната френска кухня“, която рекламната брошура обещаваше.

— Тесоро страшно ме ревнува от Мак — обясни. — Освен това мрази кучето на Мак. Не иска дори да пусне Пират върху леглото, когато съм с него. — Разбърка кафето в почти вече горещата вода и занесе чашите до масата. — По тази причина все още не сме женени. Нашите кучета трябва първо да сключат примирие.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив.

Нейт я гледаше втренчено, изумен. Тя си наля още коняк.

— Добре — каза той. — Разкажи ми всичко, бейби.

Като гледаше красивата Съни, седнала срещу него до кухненската маса, за първи път от години Нейт осъзна, че се забавлява.

 

 

Четири часът след полунощ

Светлините на друг автомобил проблеснаха в началото на моравата и Бертран бързо изтича да се скрие зад голямата дървена порта.

Колата профуча покрай него, после даде рязко на заден ход. Гумите изскърцаха, а колата едва не пропусна портата, но все пак успя да се промъкне между двата поддържащи стълба, след това пое с рев на двигателя по алеята към къщата, където спря толкова рязко, че чакълът се разхвърча изпод гумите.

Бертран видя, че автомобилът е красив бял „Бентли“, но опръскан с кал и с лошо ударена предна броня. От него слезе висока жена и изруга, а после затича през дъжда към входната врата.

 

 

Четири часът след полунощ

Тя се затръшна. Чуха се стъпки, които прекосиха коридора. Нейт и Съни се обърнаха. Под извитата арка стоеше жена, която много приличаше на Шарън Стоун. Носеше скъп, но доста измачкан бял ленен костюм с панталон и червени обувки с много висок ток. Русата й коса беше късо подстригана, устните й бяха здраво стиснати, а студените й, гневни сини очи ги погледнаха, след което се насочиха към коняка и меча, оставен на масата.

— Трябваше да се досетя — каза презрително, с английски акцент. — Какво друго можех да очаквам, освен да открия, че се подкрепяте с алкохол, докато аз се боря с проклетата кола?

Хвърли ключовете на Нейт.

— Ти, иди да донесеш багажа ми. А ти — посочи Съни — налей ми двойна доза и приготви още кафе, след което се погрижи стаята ми да е приготвена. Господарската спалня, разбира се.

Двамата я гледаха втренчено, толкова изумени, че не можеха да проговорят.

Тя тръгна гневно към тях и обувките й затракаха силно по плочките. Гневът й ставаше все по-силен и вече като че ли бе достигнал точката на кипене.

— Е? Не стойте просто така! — извика. — Не знаете ли коя съм?

— Не, не знаем! — сряза я Съни. — И дори нещо повече — надявам се никога да не узная.

Челюстта на русокосата увисна. Гневният й поглед срещна този на Съни и го задържа. После, внезапно, тя се отпусна в един стол, като че ли целият й гняв се бе изпарил във въздуха.

— Какво пък, по дяволите — каза уморено. — Просто ми налейте малко коняк. Напуснах го, просто така. Не можех да издържам повече, дори да е богат колкото всички от фамилията „Майкрософт“. И изминах целия път от Сан Ремо дотук с кола в това отвратително време, ударих лошо проклетото „Бентли“ и се чувствам уморена до смърт.

Нейт наля коняк в една чаша и й я подаде. Тя отпи, ахна и каза:

— Господи, дори не е френски! — След това вече ги огледа, както се полага. — Сгреших, нали? — Това бе произнесено рязко. — Вие не сте персоналът. — Стиснала чашата в длани, въздъхна дълбоко. — Типично за мен. Джаспър — съпругът ми — казва, че при мен винаги се получава така. И го смущавам пред всички. А аз все му повтарям, че ако е искал да изпитва по-малко смущение на обществени места, е трябвало да се ожени за Лора Буш.

Съни и Нейт я гледаха втренчено, мълчаливо.

— Аз? — продължи тя и отпи втора, щедра глътка от коняка, след което подаде чашата на Нейт за още. — Аз ли? Аз съм, която съм. Което е много повече, отколкото би могло да се каже за Джаспър. — Неочаквано, на лицето й грейна усмивка и тя от кисела богаташка се превърна в дяволито момиченце. — Джаспър Лорд, когото отсега насетне ще наричам само „съпругът ми“. Не искам дори да споменавам името му. Разбира се, това дори не е истинското му име. О, не, той всъщност се казва Микел Маркович, но е оставил всичко руско зад себе си, скрил го е толкова надълбоко, че никой да не си направи труда да рови в мътното му минало. Както и да е, руското копеле е богато, контролира всичко, както и мен, той е луд и склонен към насилие. Би ме заключил в замъка на Синята брада, ако можеше. О, би ме задушил с бижута, разбира се, би ме облякъл само в дрехи висша мода, за да мога да се показвам в подходящи моменти. Обаче е избрал грешната жена. Точно затова си тръгнах. Но той и без друго нямаше да дойде тук с мен. Такова място, как не! Определено не е в негов стил. — Огледа, изпълнена със съмнение, старомодната кухня. — Всъщност не съм сигурна, че е и моят стил. Мислех, че е добре да замина някъде сама известно време далеч от големите хотели, където ме познават, далеч от съпруга ми. Ще се скрия и ще лежа тихо, докато премине бурята — нали разбирате какво искам да кажа?

Погледна ги с очакване.

— И така, кои сте вие двамата, щом не сте прислугата? И за какво е този меч? — Усмихна се дяволито. — Още игри и забавления? И каква е тази вила, дето се дава под наем?

— Вила, която се дава под наем? — казаха едновременно Съни и Нейт.

— Да, това е мястото, нали така? „Вилата на Виолет“.

— Да, точно така — каза Нейт. — Проблемът обаче е — като се изключат всички проблеми, които вече имаш — че аз също съм я наел. Както и Съни. Между другото, това е Съни Алварес, а аз съм Нейт Мастерсън.

— А аз съм Белинда Лорд. О, Господи, направих грешка, нали? Обаче имам договор, подписан е.

Нейт й хвърли поглед, който казваше: „И какво от това?“ И Белинда отново въздъхна.

— Изглежда, че всички ние сме в беда. А и това място не е добро. Вижте само всичкия този прах и състоянието на чашите, в които пием коняк… А и къде е проклетият иконом? Бих искала да му кажа какво мисля.

— Няма иконом — отговори Съни. — Всъщност ще имаш късмет, ако намериш легло. Още не съм проверила, но съм готова да се обзаложа, че няма чаршафи.

— А аз — че си се разположила в господарската спалня.

Белинда изглеждаше доста ядосана и Нейт се усмихна.

— Който дойде първи, печели.

— Но аз съм наела вилата за три месеца! — възрази тя. — За целия летен сезон. Струва ми цяло състояние.

— Което сега е в ръцете на мадам Ларио, както и парите за нашите два месеца.

Белинда въздъхна отново и потъна в стола. Разкопча смачканото си ленено сако и изрита високите стилни обувки от краката си.

— Господи! Има ли още коняк?

— Какво ще кажеш за чашка кафе? — предложи Съни. Отиде до мивката, напълни отново тенджерата и сложи водата да заври. — Кафето също е на свършване, но остана малко сандвич с шунка и сирене, ако си гладна.

Белинда изгледа жалкия сандвич, залепнал вече за опаковъчната хартия.

— Предпочитам да гладувам — каза. А после избухна в сълзи.

Съни се спусна към нея и я прегърна през треперещите рамене.

— Всичко е наред, наистина — каза тихо и нежно. — Нощта е била тежка за теб, както и дългото шофиране в бурята.

— Всичките тези тунели — проплака Белинда. — И мостовете, от които сякаш падаш от сто метра, и проклетото „Бентли“… Мислех, че краят ми е дошъл, обаче не бях за задоволството и радостта, които съпругът ми щеше да изпита, че се е отървал толкова лесно от мен. А сега той ще се втурне след мен, ще ме намери и кой знае какво ще се случи… Вероятно ще ме убие.

Нейт се почувства доста неспокойно и неудобно и отиде до печката, за да приготви кафето. Постави чашата пред Белинда и погледна въпросително Съни. Тя сви рамене и продължи да потупва Белинда по гърба и да я успокоява.

— Тук, с нас, си в безопасност — каза й. — Всичко вече е приключило, наистина. Двамата с Нейт ще се грижим за теб, нали, Нейт?

— Разбира се — каза той, обаче никак не звучеше убедително.

Белинда изправи гръб и изтри очите си. Като игнорира напълно Съни, изгледа дълго Нейт и се усмихна съблазнително.

— Благодаря ви — каза. — Винаги съм знаела, че може да се разчита на един привлекателен американец.

Бертран много искаше да чуе за какво си говорят вътре, обаче долавяше гласовете им само когато повишаваха тон. Знаеше, че отново съществува опасност да го открият, но не можеше да стои далеч. Този топъл, непознат и интимен кръг го привличаше, уловен като сцена от филм в рамката на светещия кухненски прозорец.

Реши, че вероятно се провежда важна тайна среща, щом като всички са шофирали решително, въпреки бурята, за да стигнат дотук — като в онзи стар френски филм, който беше гледал, а Джим Морисън и „Доорс“ пееха „Ездачи в бурята“. Чуваше музиката и сега, тя бумтеше доста отчетливо в главата му… „Ездачи в бурята…“ Бе любимата му песен.

Пръстите му, които стискаха бинокъла, трепереха. Зрението му бе замъглено. Нетърпелив и раздразнен, си напомни каква е ролята му. Нощем той беше изследовател, отдаден на приключенията, който не се страхува от нищо и от никого. Мисията му тази нощ бе да наблюдава, а после да анализира спомените си, докато ги записва в дневника си. Научно изследване за слабостите на човешката природа.

За Бертран сънят се случваше когато можеше — понякога в леглото му в ранните утринни часове, обаче по-често на върха на някой малък хълм, който гледаше към заливчето, защитен от горещите слънчеви лъчи зад малката купчина скали. Гущерите, които живееха сред тях, отдавна бяха свикнали с присъствието му и не се страхуваха от него. Като че ли знаеха, че Бертран в никакъв случай не би им причинил зло.

 

 

Пет часът след полунощ

Огромният червен „Хамър“, чиито хромирани джанти блестяха, премина през ставащата все по-голяма локва пред отворената порта на „Вилата на Виолет“, набра скорост по алеята, а после рязко спря.

Тримата, които вече седяха в кухнята, се спогледаха.

— Агентът за отдаване под наем — предположи Съни. — Идва навреме, за да разреши всичко.

— В пет сутринта? — Нейт поклати глава. — Не мисля.

Входната врата се затвори тихо, стъпките прекосиха коридора, после едър и широкоплещест мъж, с каубойска шапка на главата, влезе в кухнята, като държеше за ръка бледо дундесто момиченце, може би осемгодишно, облечено в къса розова рокличка с широки поли и с тиара на главата като истинска принцеса.

— Хей, какво е това? Топло посрещане? — Усмихна им се лъчезарно. — Какво ти казах, моя малка Лорийн? — Тези думи бяха отправени към детето. — Ще ти хареса много тук, във Франция.

Тримата го гледаха втренчено, изумени, неспособни и дума да произнесат.

— Здравейте, аз съм Били Башфорд, от ранчото „Глитър“^[1], на юг от Сан Антонио, Тексас. Някога ни наричаха Б.Б. от ранчото Б., което включваше моята съпруга Бетси и мен, обаче когато на бял свят се появи малката Лорийн и се оказа толкова светло и лъчезарно дете, нарекохме ранчото „Глитър“. И да, сега това е неговото име. Нали, Лорийн?

Произнесе името й провлечено, като удължи много звука „и“, обаче детето не отговори. Зае се да изтърсва дъждовните капки от бухналата пола на роклята си.

— Съжалявам, че закъсняхме толкова много — каза мъжът. Усмивката все още красеше лицето му с квадратна челюст и лунички. И все още не бе свалил шапката си. — Пилотът ми бе отклонен до Марсилия заради лошото време. По дяволите, там, откъдето идвам, няма такива бури. Е, може би само на всяка втора година… — Отиде с широка и уверена крачка до масата и подаде ръка на Нейт. — Предполагам, че не знаеш много за ранчото и едрия рогат добитък. Веднага се вижда.

— Точно така — поклати глава Нейт. — Аз съм Нейт Мастерсън от Ню Йорк.

— Но аз знам. — Съни вдигна кученцето, за да го покаже на детето, което изглеждаше измъчено и уморено. — Това е Тесоро, а аз съм Съни Алварес. Израснала съм в ранчо близо до Санта Фе.

— Без майтап? Тогава, двамата имаме нещо общо, освен красотата ни. — Били Башфорд се засмя сърдечно на шегата си и Съни започна да му приглася. У новия непознат имаше нещо, което те караше веднага да го харесаш.

Били дълго гледа Белинда, чиито дрехи бяха смачкани, а лицето й — изцапано от сълзите. После, с почтителен жест и изражение, взе ръката й в длани и я поднесе към устните си.

— Нека ти кажа нещо, мадам. Никога нищо не е толкова лошо, колкото изглежда.

— Казвам се Белинда Лорд. И откъде знаете това, мистър Башфорд?

— Преживял съм много неща — отговори той. Гледаха се един друг цяла дълга минута, но Белинда не каза нищо повече.

— Нека позная — каза Нейт предпазливо. — Наели сте „Вилата на Виолет“ за месец юни.

— Точно така. Надявах се малката Лорийн да се развесели малко, нали разбирате, след като майка й почина. — Били огледа присъстващите, които седяха смълчани около масата. — Хей, не исках да ви разваля настроението, когато ви казах за смъртта на Бетси. Мина повече от година. И е вече свършен факт, за който малката Лорийн тук не иска да мисли. Не иска никъде да отиде, не иска нищо да прави, с никого да се вижда. Затова и наех вилата, доведох я в слънчева Франция, за да престане да се затваря в себе си. Нали така, Лорийн?

Лорийн погледна втренчено Тесоро, след което побърза да сведе поглед към балетните си обувки.

— Купихме „Хамър“-а специално за случая. Червеният цвят е от любимите на Лорийн. Дойдохме с моя самолет до тук, за да можем да вземем и всичките й любими вещи. Лорийн е балерина. Нали така, Лорийн?

Детето бе свело мълчаливо очи.

Като гледаше пълничката Лорийн, Съни си мислеше, че никога не е виждала момиче, което е по-неподходящо да стане балерина. Сърцето й се сви. Наведе се и хвана момиченцето за безжизнено отпуснатата ръка.

— Ела, седни до мен и Тесоро — каза нежно и я поведе към масата. — Съжалявам, че няма кока-кола, както и нищо друго, което бих могла да ти предложа.

Детето оброни глава на гърди. Продължаваше да мълчи.

— Какво каза, малка Лорийн? — подпита я баща й с надеждата да я накара да проговори.

— Благодаря — отговори Лорийн сковано.

Искрата, за която баща й говореше, със сигурност не блестеше сега. Тя се отпусна тежко на стола, погледът й бе празен — като че ли не бе тук. „О, помисли си Съни, тя по-скоро иска да бъде тъжна.“

— По-добре е да се настаните с нас до масата, Били — каза Нейт. — Време е и ние да разкажем по някоя история.

Оказа се, че Били също като тях е жертва на неразборията, създадена от агенцията за отдаване под наем. Докато си изяснят нещата и поднесат своите обяснения, да изпият по още малко кафе и коняк и твърдо да решат, че ще закусят рано, а после ще отидат до Сен Тропе, за да потърсят правата си, вече бяха изтощени.

 

 

Седем и трийсет сутринта

Нощното небе бе избледняло до сиво, а по краищата на хоризонта светлееше зората. Бертран знаеше, че е време да си върви. Всичко можеше да се случи: момиченцето можеше да реши да излезе навън и да разгледа градините. И щеше да го види. Но продължаваше да се бави, очарован.

„Кое момиченце би се облякло така?“, дивеше се. Дали не бе танцьорка? И мъжът с каубойската шапка на главата, за когото предположи, че е баща й, изглеждаше като един от онези кънтри певци, които дават по телевизията.

Каубоят се смееше прекалено често, но Бертран бе насочил бинокъла към лицето му и бе забелязал, че очите му не се усмихват.

Всъщност Бертран бе така погълнат от сцената, която се разиграваше вътре, че не чу таксито, което приближаваше по чакълестата алея.

Дъждът спря — така изведнъж, както и бе започнал. Облаците се разпръснаха, подгонени от последните пориви на мистрала. От таксито слезе дребна и крехка млада жена с тежка кестенява коса, която се полюшваше при всяка нейна стъпка. Плати на шофьора и като влачеше куфара си зад себе си, влезе в къщата.

Застана в рамката на кухненската врата, за която Съни си помисли, че вече прилича на арка, поставена на сцената, в която различните актьори се редуват да се появяват и да произнасят словата си. Младата жена ги погледна, кафявите й очи се ококориха, а лицето й изразяваше смесени чувства — гняв и отчаяние. Тесоро изръмжа и показа изненадващо големи зъби.

— Хотелите в града са пълни — каза тя. — И някой ми каза, че тук се дават стаи под наем.

Изправена срещу мълчанието им, тихото ръмжене на кученцето, четири чифта изумени очи и едни безразлични — тези на малката Лорийн — тя сви рамене смутена.

— О, предполагам, че и тук няма свободни стаи. Това е частна къща, нали? И аз ви се натрапих. Заслужила съм отношението ви, след като така изведнъж и без да помисля… Искам да кажа, аз току-що си тръгнах от него, защото вече ми дойде до гуша, до гуша…

Нейт вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Всичко е наред — каза. — Ние сме безкрайно щастливи да узнаем, че не сте наели вилата за целия юни.

Кръглите й кафяви очи изразяваха единствено объркване. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

„Исусе, помисли си Съни, тук като чели са се събрали само нещастни и недоволни хора.“

Белинда Лорд дръпна стола си встрани, за да направи място на новодошлата.

— Хайде, присъедини се към тайфата. Вече няма кафе, но се каним да отидем до Сен Тропе веднага след закуска. Как се казваш?

— Сара Стрейндж^[2].

Белинда се засмя тихо.

— Име като на порнозвезда, макар че, трябва да призная, не приличаш на такава.

Сара смръщи вежди.

— Слушам коментари за името си през целия си живот — каза уморено. — Дори в училище децата казваха, че съм странна. Вероятно имаха предвид различна. А пък, между другото, никога в живота си не съм гледала порнофилм.

Белинда изглеждаше изненадана. Каза:

— Повярвай ми, не пропускаш много.

Били Башфорд се изправи на крака и каза:

— Радвам се да се запозная с теб, мис Стрейндж.

Хвана я за ръката и се приведе галантно над нея.

— Благодаря. — Тя гледаше несигурно след него, докато той обикаляше около масата и я представяше на „новите си приятели“. Накрая я представи на дъщеря си, която дори отказа да вдигне поглед към Сара.

Лицето на малката Лорийн изведнъж изрази огромно изтощение и дори леко позеленя. Съни се запита дали няма да повърне.

— Малка Лорийн — обърна се тя към нея така, както я наричаше баща й, — нощта бе дълга. Какво ще кажеш двете с теб да намерим банята и да се освежим малко?

Без да отговори, Лорийн стана и отиде със Съни, която носеше на ръце Тесоро.

— Добре ли си? — запита Съни след няколко минути, когато детето излезе от банята. — За момент ми се стори, че ще повърнеш.

— Канех се, но промених решението си.

Значи все пак можеше да говори.

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Да. — Лорийн приглади смачканата пола на розовата си рокличка. Носеше бяла тениска под прекалено тясното сатенено горнище и полата стърчеше като замръзнали вълни над пълничките й бедра. Розовите й балетни пантофки бяха опръскани с кал. Тя вдигна поглед към Съни, която стоеше с ръце на хълбоци и на свой ред я гледаше. — Благодаря ти.

— Всичко е наред. Полетът е бил дълъг, а после и пътят до тук с кола. Знам съвсем точно как се чувстваш. И аз не съм много по-добре, защото пристигнах тук по същия начин.

— Така ли? И откъде дойде?

— От Калифорния.

— Със свой собствен „Гълфстрийм“ ли летя?

Беше ред на Съни да бъде шокирана.

— Не, ползвах самолетна компания — отговори тя. — Заедно с кучето си.

— То е много сладко.

— Ти имаш ли куче?

Лорийн намести тиарата на главата си.

— Не.

Съни въздъхна. Детето просто не й даваше много възможности за общуване. Искаше й се да не й отговаря само с „да“ и „не“, но после си спомни, че то си няма майка, която да го напътства, а Били Башфорд не приличаше на човек, който би обърнал внимание на дребните неща като например речта на дъщеря си. Лорийн носеше около врата си прекрасна огърлица от сребърни топчета, в средата със сребърно сърце, което попадаше точно в ямката на крехкото й гърло.

— Красива огърлица — отбеляза Съни.

Лорийн вдигна ръка към шията си и я докосна, но нищо не каза.

— Ще дойдеш ли с нас до града за закуска? — запита Съни. — Обзалагам се, че там приготвят вкусни crepes.

— Какво е crepes? — Лорийн клекна и малките й дебели пръстчета се заиграха с панделките на розовите й балетни пантофки.

— Палачинки — каза Съни.

— Обожавам палачинки.

— Е, това е добре, нали?

— Предполагам. — Лорийн погледна розовите пантофи, които Съни бе обула. — Ти също обичаш розовия цвят.

— Да. — Съни се радваше, че е успяла да направи поне някакъв, пък било то и малък, напредък. — По-добре да се върнем при другите. Сигурно ни чакат. — Взе неочаквано горещата ръка на малката Лорийн в своята.

Сара Стрейндж седеше, вече по-спокойна, до масата. Беше дребна и дори мършава. Косата й — подстригана на бретон, падаше ниско над тъмнокафявите й очи и — абсолютно права се спускаше до раменете й. Не беше красива, но със слабите си глезени и тънки ръце имаше много уязвим вид — като че ли отчаяно се нуждаеше от някой, който да се грижи за нея.

— Ето как се развиха събитията — говореше тя, подпряла се, изтощена, на масата. — Бях на седемдневно плаване из Средиземно море с годеника си. Е, всъщност още ми беше само приятел. Още не ми бе купил пръстен — като че ли все не можеше да се накани. Мислех, че ще е прекрасно, нали разбирате какво искам да кажа? Лукс и блясък, топлите летни нощи, шампанско, такива неща… А когато си от малък град в Канзас, това звучи, ами… просто неземно. Особено когато си спестявал цяла година, за да си го позволиш. Никакво сутрешно кафе от „Старбъкс“, ако разбирате какво имам предвид. И вероятно ще се изненадате каква сума може да спести човек, ако се откаже от дребните глезотии.

Отметна бретона от очите си и ги погледна.

— Обаче моят приятел се мисли за плейбоя на западния свят — красив, очарователен, тип, който се взира прекалено дълбоко в очите на всяка жена, като че ли наистина се интересува от тях, или мълчаливо им предава съобщение. Разбирате какво искам да кажа, нали? Както и да е, непрекъснато го изгубвах на кораба, както и по време на екскурзиите на брега. Никога не знаех къде е. Оказа се, че е имал любовна афера с онази жена зад гърба ми през всичките пет дни на плаването. О, разбира се, всички са знаели за това, корабът не беше чак толкова голям. Освен мен. Накрая един от другите пътници реши, че е време и аз да узная как стоят нещата. А снощи той дори не се върна в нашата каюта. Открих коя е каютата на онази жена и, разбира се, той беше там, в леглото с нея. И… Просто нахвърлях нещата си в куфара и слязох от кораба на първото пристанище.

Направи театрална пауза, после каза:

— А копелето имаше наглостта да стои там, на палубата, и да ме моли да се върна, докато останалите пътници се бяха провесили по перилата и ме окуражаваха.

Подсмръкна, за да не потекат по бузите сълзите, които се събираха в очите й.

— Копелето — каза отново. — Ето защо търся стая. И не трябва да е скъпа, защото нямам много пари.

Съни поклати глава и огледа малката група хора, по някаква причина търсещи убежище от света. Мак никога нямаше да повярва какво се разиграваше тук.

 

 

Нощта и бурята си бяха отишли. Бертран Оливие знаеше, че е време да си върви.

Малко по-късно, обратно в бърлогата си, той разстла на пода тъмнозелената си пелерина и се излегна върху нея. Спа дълбоко, като мъртъв, на скалистия склон на хълма, без страх от малките гущери, които се стряскаха от неподвижността му и се плъзгаха безшумно покрай него. Един от тях дори си почина за кратко, печейки се на слънчевата светлина, спрял се върху джоба на синята памучна риза на Бертран, под която се долавяха ударите на сърцето му.

Това беше най-хубавата нощ в живота на единайсетгодишния Бертран.