Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (21)

Глава 21

Седнал до маса в полумрака на един от ъглите, полускрит от засаденото в саксия палмово дърво, Бертран оглеждаше внимателно гостите на хотела. Не че намираше нещо изключително добро или забавно у когото и да било от тях, ако се изключеше загадъчната група, дошла от „Вилата на Виолет“, „Ездачите в бурята“, както му харесваше да ги нарича. Обаче нито един от тях не бе тук тази вечер.

Повечето от гостите на хотела бяха семейства, които образуваха затворени кръгове, макар децата да хвърляха крадешком погледи към Бертран и да се смееха скришом, покрили устата си с длани, а хората от съседните маси да го поглеждаха от време на време, докато говореха тихо помежду си. Всички знаеха каква е историята на Бертран и той знаеше, че правят предположения по отношение на майка му.

А той гледаше втренчено кошничката с хляб, поставена на масата. Не откъсваше поглед от нея. Не искаше съчувствието на тези непознати, нито пък любопитството им, маскирано като приятелство. Вече бе свикнал да бъде сам. И пет пари не даваше. Той си имаше своя собствен таен свят, в който можеше да се скрие, да се освободи от шпиониращите им погледи и съжалението в очите им, да се разхожда през деня по тесните улици на Сен Тропе, а през нощта да се измъква през прозореца на спалнята си, а пелерината да се развява край него като криле на прилеп.

В тези нощи, когато беше сам, ходеше по улиците, дебнеше и наблюдаваше другите хора през бинокъла си, той намираше нов вид свобода. Виждаше колко „реални“ са хората, как „истински“ живеят, какви са всъщност те, тези образцови семейства в къщите си, които наричат „дом“, с майки и бащи, които са си у дома всяка вечер, с братя и сестри, които си крещят невъздържано един на друг или пък си играят задружно и не им се налага да се тревожат дали майка им ще се върне, за да плати хотелската сметка и да ги прибере.

Той беше Бертран Наблюдателя. Понякога обаче си представяше, че е Терминатора, Арнолд Шварценегер, или Хари Потър, или дори Джони Деп, пиратът Скрудж, страшилището на Карибите. Но в момента бе единствено гладен.

Бертран записваше всичките си наблюдения в дневника си. Наричаше това „научен експеримент“. Всичко това го караше да се чувства специален. И дори превъзхождащ останалите. За първи път в живота си, той се чувстваше по-добър от останалите момчета.

— Бертран?

Той вдигна рязко глава.

Главният готвач, облечен в белите си дрехи и с висока островърха шапка на главата, с усмивка, скрита зад рошавите черни мустаци, постави чиния пред него. И се усмихна с искрено съчувствие на самотното момче.

— Приготвих това специално за теб.

Блюдото бе огромен средиземноморски омар — от онези, които нямат щипки и за чието месо Бертран знаеше, че е най-сладкото на света. Той въздъхна от удоволствие. Това бе най-доброто угощение, което някой можеше да му даде. Никой не би могъл да го поглези повече.

— Благодаря ви от все сърце, господин главен готвач — каза той на френски. После: — Стомахът ми също ви благодари — добави с усмивка, която огря лицето му, и той заприлича на единайсетгодишно момче, каквото всъщност беше.

— Наслаждавай се, наслаждавай се — каза главният готвач. Онова, което се говореше сред персонала, не беше добро. Мадам Оливие не се беше свързала с никого от хотела, а сметката нарастваше всеки ден. Никой обаче не искаше да види как момчето гладува, и всички се грижеха за него. Все пак скоро щеше да се наложи да се направи нещо и най-вероятно щяха да се намесят местните власти, които да вземат детето под свое попечителство.

Той потупа Бертран по главата и смръщи вежди, като забеляза неравно подрязания бретон, поклати глава и измърмори нещо под нос, което не бе ласкателно за безотговорните родители, след което се отдалечи.

Бертран се зае с омара. Разтвори го и бодна с вилицата от нежното му бяло месо, като дори не си направи труда да го потопи в разтопеното масло или в чесновия сос. Обичаше месото на омара чисто. Затвори очи, за да се наслади напълно на вкуса му.

Изяде го за рекордно време и си мислеше за сладолед, но се тревожеше каква ли ще е цената. Като че ли прочел мислите му, сервитьорът взе празната чиния и я замени с купа от любимия му сладолед с вкус на мока и лешник.

— Май те разглезваме тук, а? — каза му с усмивка.

Бертран му благодари. Реши, че ще изяде десерта си много, наистина много бавно, за да му се наслаждава възможно най-дълго.

Съвършеният летен ден се стопяваше нежно и преминаваше в здрач. Това бе онзи вълшебен момент, когато морето и небето се сливат в едно и животът изведнъж застива. Дори птиците спираха да пеят и цвъртят и се връщаха в гнездата си, а двата бели пауна вървяха царствено по моравата, спуснали опашки, които се влачеха по земята като сватбени шлейфове. Самотна лодка, дълга не повече от три метра, или поне така изчисли Бертран, влезе тихо и спокойно в близкото заливче и се приближи към брега, а ревът на двигателя проряза тишината.

Бертран пожела бинокълът му да бе у него сега, за да може да прочете какво е името на лодката. Гледаше как лодката се приближава до малкия дървен кей пред хотела и мъжът скача пъргаво на брега, завързва я и после тръгва по пътечката към „Хотела на мечтите“. Само след две минути, той влезе в трапезарията на хотела.

Изглеждаше между четирийсет и петдесетгодишен, висок и привлекателен, с черна коса, прорязана от сребърни нишки, загорял от слънцето, с вид на човек, който прекарва много време на открито. Кимна на всички за bonsoir, какъвто бе френският обичай, след това седна до една от масите във вътрешния двор, където Бертран пак можеше да го вижда. Сервитьорът побърза да му занесе менюто и списъка с различните видове вино. Мъжът си поръча нещо и сервитьорът се отдалечи, но се върна само след няколко минути с напитки, подредени върху малка табла.

В трапезарията влезе Каролин Кавалиер. Смяната й бе свършила и тя вече не бе в тъмносиньото сако, макар и да не бе свалила табелката с името си. Бертран я загледа как отива при мъжа от лодката и как двамата си стискат ръцете. Тя се усмихваше и беше очевидно, че го познава добре.

Бертран се запита кой ли е той. Не беше французин. Вероятно бе италианец. Реши, че ще провери какво е името на лодката, и отново се зае със сладоледа си.

След две минути обичайното жужене от разговорите в трапезарията изведнъж замлъкна. Бертран вдигна поглед озадачен.

На входа стоеше момиченцето в късата оранжева рокличка от тюл, заело позиция от балетното изкуство, на главата с тиарата, на която пишеше „принцеса“, притиснало към гърдите си малката чихуахуа.

Бертран си спомни съвсем ясно как се бе блъснал в него и бе изтървал бинокъла си. Споменът го накара да се изчерви. Виждаше го за втори път, макар първия път тя да бе с баща си, който, както го бе чул, се обръщаше към нея с „малката Лорийн“. Помисли си, че сега изглежда сприхава и недоволна, и веднага разбра, че е ужасно разглезена. И за бога, вървеше право към неговата маса!

Малката Лорийн спря на около два метра от него и го погледна право в очите. Бертран мълчаливо и спокойно отвърна на погледа й. Определено нямаше да й каже „здравей“. Не я познаваше. Не искаше да бъде неин приятел. Всъщност, не искаше никога повече да я види.

Малката Лорийн искаше да види очите му, но тъмните очила ги скриваха. Защо майка му не му бе дала някакви по-хубави очила, за да няма този глупав вид? Той също бе в кисело настроение. Виж само как избягваше погледа й. И беше наистина мършав. Но, въпреки това, бе „най-интересното“ дете тук. Всички останали бяха обичайните малки чудовища, които срещаш навсякъде и във всяко училище, които пищят и викат, правят неприятни гримаси и искат да знаят прекалено много. Беше готова да се обзаложи, че това момче не би проявило излишно любопитство. И това й харесваше.

— Bonsoir. Je m’appelle Лорийн — каза тя.

Бертран преглътна, защото бе нервен и в гърлото му бе заседнала буца, която заплашваше да го остави безмълвен. Със сведен поглед, кимна.

— Малката Лорийн — каза накрая, на френски.

Лорийн направи още една крачка към него, все така притиснала до гърдите си кученцето, което беше с червена яка, обсипана с бижута.

— Откъде знаеш това? — запита тя, вече на английски.

— Чух го да ти говори.

— Татко?

Бертран кимна.

Лорийн пристъпи по-близо. Вече бе плътно до масата му. Бертран се замисли дали да не стане и да избяга, но реши, че така само ще привлече вниманието към себе си. Неохотно, вдигна поглед към нея.

Не беше красива, но пък и той не беше. Това бе нещо общо между двамата. У нея имаше и друго, което извикваше у него мисълта за нещо познато. Усещане за самотност? Но как бе възможно? Тя бе тук с баща си, а още и с цялата група „Ездачи в бурята“.

Очите му се разшириха от шок, когато малката Лорийн издърпа стола и се настани срещу него, поставяйки кученцето в скута си.

— Може ли да опитам от сладоледа ти?

Гладкото й кръгло лице имаше напълно безразлично изражение — като че ли й бе все едно какъв ще бъде отговорът му.

Бертран побутна купичката към нея. Сладоледът се топеше бързо. Тя потопи едното си дебело пръстче в него и го облиза.

— Добър е — каза.

Все още нито един от двамата не се усмихваше.

После:

— Защо си тук сам? — запита тя.

Бертран затвори очи — като че ли през главата му бе преминала силна, непоносима болка. Най-лошото се бе случило. Тя бе стигнала, просто така, до дъното на неговото отчаяние.

— Никой никога не ми задава този въпрос — успя да отвърне той и след това настъпи дълго мълчание, по време на което малката Лорийн търпеливо галеше чихуахуата.

— На мен също никой никога не ми задава този въпрос.

Бертран отвори отново очи. И я погледна предпазливо.

— Но ти не си сама.

— Напротив. — Сините й, сякаш направени от порцелан, очи гледаха право в неговите. — Защото майка ми е мъртва, нали разбираш.

Бертран видя болката в очите й и си помисли, че те са единственото красиво нещо у нея. Каза:

— А моята майка просто изчезна. Не знам дали ще се върне. — Той се изкашля високо, защото му се прииска да не беше си признавал. Но тя бе признала истината, нали? А той можеше веднага да види, че не бе от хората, които биха разкрили душата си пред всекиго.

Лорийн потопи отново пръста си в разтопения сладолед. И го облиза замислено.

— Къде е баща ти?

Бертран обясни набързо, че няма такъв. Седяха в мълчание известно време. И двамата усещаха погледите на другите клиенти в ресторанта и най-вече на тези от съседните маси. Лорийн обърна глава и ги изгледа възможно най-страшно в отговор. После отблъсна рязко стола си назад и каза:

— Добре, Бертран Оливие. Говориш превъзходно английски.

Бертран отново се изчерви от смущение.

— Майка ми е англичанка — промърмори.

Лорийн го гледаше и виждаше в него другар по страдание. Той бе самотен като нея. Тя знаеше, че поради това си чувство на самотност двамата бяха избрали да бъдат различни. И двамата криеха колко дълбоко страдат от загубата: тя — на майката, която бе починала: той — на майката, която просто го бе изоставила. Имаха сходни съдби, чувстваха се по един и същи начин.

— Au revoir — каза тя. И в облак от оранжев тюл и притиснала кученцето до гърдите си, тя мина покрай любопитните зяпачи и излезе навън.

Малко след това, от прозореца на трапезарията, Бертран я видя да разхожда бавно чихуахуата по пътеката, която водеше към плажа. Малкото кученце вървеше след нея, подобно на призрак в сгъстяващия се здрач. Тя изглеждаше толкова самотна, колкото той се чувстваше.

Бертран стана и изтича до кучешката колибка, за да вземе Пират. Беше време да го разходи.