Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (22)

Глава 22

Обаче първо се върна в стаята си, за да вземе бинокъла. Не взе пелерината, просто пъхна бинокъла под мишница, за да го скрие, поне доколкото е възможно.

Барманът му махна с ръка, докато подтичваше през фоайето и надолу по входните стъпала, а Пират куцукаше до него. Пое по същата пътечка, по която бе тръгнала и малката Лорийн. Тя водеше до плажа, който, той знаеше, щеше да бъде безлюден по това време на нощта. Ускори крачка.

Като стигна до мястото, където пътечката се спускаше плавно към пясъка, той окачи бинокъла около врата си, отвори „очите“ му и го фокусира върху образа на малката лодка. Тя бе все още привързана за кея. Бе осветена, флагът й се развяваше, а името й бе „Синият Пикасо“. След това огледа плажа. Нямаше и следа от малката Лорийн.

Пират задърпа каишката и започна да души тревата, която растеше над заливчето, и пое нагоре, а Бертран го последва по малкия склон, позволявайки му да го отведе там, където желае. Хладният нощен въздух бе чист и да го вдишваш, бе, като да пиеш свежа пролетна вода. А наоколо светлинките на Сен Тропе блестяха като тиарата на малката Лорийн.

Той откри едно неголямо камъче и започна да го подритва, преструвайки се, че е футболна топка, а той — Дейвид Бекъм, футболната „звезда“ на Европа. Но беше тромав, а маратонката му бе скъсана точно на върха на пръстите, което го затрудняваше още повече. Изгуби камъчето в мрака. И тогава я видя.

Тя седеше на ръба на водата, втренчила поглед в тъмносинята нощ. Беше привела рамене напред, прегърнала коленете си с длани. „Сякаш я боли стомахът“, помисли си Бертран.

Той стоя така и я гледа, докато Пират не видя малката чихуахуа — неясно, едва доловимо петно, застанало встрани от малката Лорийн. Пират нададе ниско гърлено ръмжене.

Лорийн се завъртя, ококорила широко очи от страх.

— О! — извика тя, когато го позна. — Това си ти!

Бертран не спомена, че я е видял да върви по пътеката към плажа и че я бе последвал.

— Защо не си с баща си? — запита я вместо това.

Тя продължи да се взира в морето. Вълните се плискаха тихо в краката й, а кученцето виеше жалостиво. Лорийн го взе на ръце и го притисна към гърдите си.

— Татко отиде до града с другите. Казах му, че искам да остана тук.

— Сама — добави Бертран.

Тя му хвърли дълъг поглед през рамо, но не отговори.

Лорийн си помисли, че в полумрака огромните очила със светли рамки придават на Бертран вид на космонавт, излязъл извън космическия кораб. Сляп и търсещ своя път. А какво ли бе това, което висеше около врата му?

— Това бинокъл ли е?

Бертран се потупа по гърдите.

— Да.

— Странно нещо.

— Изработен е ръчно. Капаците предпазват лещите. Преди много години е бил използван за наблюдение на птиците. Вероятно такива са били използвани и във Втората световна война от парашутистите, които са се спускали в завладяна от врага Франция. Това е бил бинокълът на смелчаците.

Лорийн не каза нищо и Бертран предположи, че е впечатлена.

— Този вероятно е принадлежал на американски летец — каза той и продължи да си измисля. — Вероятно с негова помощ е успял да завладее цял град и да спаси живота на много от своите сънародници.

Лорийн погали кучето.

— Вероятно — съгласи се тя.

Бертран се плъзна по склона, повличайки и Пират. Отиде през пясъка до мястото, където седеше тя. Чу ниското предупредително ръмжене на Тесоро и Лорийн, която се опита да я успокои.

— Ти произнесе: „Taissez vouz“ — каза той и клекна на няколко метра от нея. Страхуваше се да се приближи, защото, като всички други деца, тя можеше да му каже да се махне. — Това означава „Стой спокойно“ на френски.

— Означава „Млъкни“ — каза Лорийн.

Той я погледна втренчено, изненадан, че тя знае френски.

— И това също, обаче не е учтиво човек да използва тази дума.

Пират се търкулна в пясъка, след това се изправи и започна да копае дупка, но се олюля заради липсващия си крак и падна в нея.

— Бедното животно! — възкликна Лорийн.

Бертран си помисли, че оранжевата й тюлена рокличка вероятно е засипана от пясъка, изхвърлен от Пират.

— Защо винаги се обличаш като балерина? — Гласът му бе изтънял заради нервността, която изпитваше. Не бе свикнал да задава на хората лични въпроси, обаче трябваше да знае.

Лорийн гледаше втренчено вълните. Докосна сребърното сърце от „Тифани“ на шията си. Каза, с което смени темата:

— Мама ми даде тази огърлица. — Обърна глава и го погледна с длан все още върху сребърното сърце.

Бертран кимна. Разбираше, че е специално за нея. Спомен от майка й.

— Къде отиде твоята майка? — запита Лорийн.

Той сви рамене. Правеше всичко възможно да изглежда нехаен, незаинтересуван. Настъпи дълго мълчание, по време на което двамата се гледаха. Лорийн му бе казала за огърлицата. Тя бе искрена и Бертран знаеше, че трябва да й отвърне със същото.

— Просто замина — каза.

— Къде?

Заекването на Бертран издаде мъката му.

— Не знам. Може би в Италия. С мъж, когото срещна тук.

— Искаш да кажеш, че просто е заминала? И те е оставила сам?

Бертран извърна глава, неспособен да я погледне в очите.

Лорийн предположи, че се бори със сълзите.

— Съжалявам — каза.

Бертран не знаеше дали съжалява, че е запитала, или за това, че майка му е заминала, затова не отговори.

— Ние двамата си приличаме — каза Лорийн. — Ти и аз. — Замисли се за миг, после каза: — А дори не знам името ти.

— Бертран.

— Откъде взе този бинокъл? — запита тя след малко.

— Откраднах го. От „Вилата на Виолет“.

— Той ли е най-ценната ти вещ?

Момчето кимна.

— А защо си ходил до „Вилата на Виолет“?

Бертран сви рамене.

— Изследвах я. Непрекъснато изследвам или проучвам нещо. Нощем, когато мога да бъда сам. Наблюдавам хората, какво правят, какви са всъщност. И колко са странни.

Сините като китайски порцелан очи на Лорийн се разшириха от изумление.

— Ти шпионираш? — Гледаше го втренчено. После каза:

— Странен си.

Бертран усети как червенината изгаря бузите му. Бе казал прекалено много, бе й се доверил и отишъл твърде далеч. Изправи се с мъка на крака и тръгна тромаво обратно през пясъка, влачейки Пират след себе си.

— Съжалявам. Je m’excuse, Bertrand.

Гласът й го последва в мрака. Но бе прекалено късно.