Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (28)

Глава 28

Всъщност Сара не обикаляше пристанището и тесните задни улички на Сен Тропе. Тя реши да се впусне в истинско приключение и да отиде с колата до Кан. Нямаше никакви планове и не знаеше какво ще прави, когато пристигне там. За Кан знаеше само онова, което бе гледала по телевизията за кинофестивала в предаването „Да се забавляваме тази вечер“. Беше гледала известния хотел „Карлтън“, в който винаги отсядаха филмовите звезди, и сега се питаше какво ли ще е да спре пред него страхотното бяло „Бентли“, да хвърли ключовете в ръката на момчето от паркинга, да изкачи величествено входните стъпала и да си поръча чаша шампанско. И всички глави да се обърнат към нея — все едно, че е някоя важна личност.

Разбира се, не можеше да го направи… А защо не?

Сара започна бързо да пресмята колко пари в брой има в чантата си. Трябваше да й стигнат, докато стане време за обратния полет до Канзас, който бе след десет дни. И въпреки че Белинда плащаше за хотела и й казваше да престане да се тревожи за пари, Сара мислеше предимно за тях. Лежеше будна нощем и се тревожеше точно за този проблем, докато Белинда похъркваше тихичко в отсрещното легло. Разбира се, Сара никога нямаше дори да спомене на Белинда, че хърка, защото можеше да я ядоса. Белинда си бе изградила толкова съвършен имидж — русокоса и секси, бляскава и красива като филмова звезда. Тук, на терасата на „Карлтън“, Белинда щеше да е като у дома си.

Като шофираше бавно през придобилото лоша слава лятно улично движение в Сен Тропе, Сара усещаше как всички глави се обръщат след нея — за да видят красивата кола, а не шофьора. Сведе поглед към семплата си бяла памучна рокля, която Белинда, с обичайната си щедрост, й бе дала. От етикета знаеше, че е дело на италиански дизайнер. Беше обула високите сандали от змийска кожа, чиито каишки обгръщаха глезените й. Дългата й до раменете кестенява коса бе придобила нов за нея блясък от слънчевата светлина на Южна Франция. Беше лишена от грим и бижута, ако не се броеше червилото с цвят на мандарина. Всъщност почти изглеждаше като собственичката на това „Бентли“. Като жена, която може да спре току пред вратата на „Карлтън“, да даде ключовете на момчето от паркинга и да изпие чаша шампанско на терасата.

Като шофираше все така бавно по шосето, което имаше само две платна, тя най-после стигна до магистралата „Дю Солейл“. Мислеше за това, че в Южна Франция дори магистралите имат интересни и бляскави имена като например тази, чието име в превод означаваше „пътят на слънцето“. Навлезе в нея и все така спокойно продължи пътуването си на изток, чиято крайна цел бе Кан. GPS системата й казваше съвсем точно къде да завие и по кой път да поеме и не след дълго тя шофираше, без да бърза, по известния булевард „Кроазет“, мина покрай сградата, където ежегодно се провеждаше кинофестивалът, и навлезе в старата част на града, като се дивеше на невероятните яхти, закотвени една до друга в продължение на стотици мили, както й се струваше. Видя и хотел „Карлтън“, който мамеше тази нова Сара Стрейндж като маяк.

Почти без да помисли, като програмирана за това действие, Сара спря колата, подаде ключовете на пиколото, който наведе почтително глава и я нарече мадам, после заизкачва, с треперещи колене, стъпалата към известната тераса.

Сервитьорът я заведе до маса в задната част и тя помоли, на френски, за чаша шампанско розе, изключително доволна от себе си, че направи поръчката на езика на страната, в която се намираше. Беше понаучила някоя и друга дума, защото слушаше внимателно Бертран и Белинда, а и всички други, които й се струваха така изискани и сведущи по всички въпроси. А шампанско розе бе най-бляскавата и скъпа напитка, която тя можеше да си представи.

Сервитьорът остави чашата на масата и й показа добре изстудената бутилка, за да може да прочете етикета — Piper-Heidsieck Rose Sauvage — след което напълни чашата й. Остави и някакво блюдо, поклони се, нарече я madame и се отдалечи.

Сара отпи — със затворени очи, за да може да се наслади по-добре.

— Божествено! — въздъхна тихо. Осъзнала, че говори сама на себе си, изправи гръб и огледа седналите около другите маси. Чуваше единствено щастливи гласове и весели разговори, прекъсвани от време на време от изблици на смях. Всички като че ли си прекарваха добре, обаче Сара бе прекалено нервна, за да може да се забавлява. Беше жена, която е сама, изоставена от гаджето си — „копелето“, както го наричаше Белинда. Не бе богата като останалите тук. Всъщност тя почти нямаше пари и дори роклята, с която бе облечена, не бе нейна.

Отпи отново от шампанското и хапна от блюдото, което бе превъзходно. Чувстваше се на светлинни години от „Старбъкс“ в малкия градец Канзас.

Елегантна жена в бяла ленена блуза и прилепнали бели панталони спря до масата на Сара.

— Хей, страхотни обувки — каза с усмивка и Сара откри, че се усмихва в отговор.

— Merci! — извика тя след нея, а после осъзна, че жената бе американка.

Е, сега поне знаеше две френски думи — можеше да си поръча шампанско и да благодари. Както би казала Белинда — от какво повече има нужда едно момиче?

След половин час, когато сервитьорът се приближи до масата и, за да я запита дали би искала втора чаша, Сара отговори „non merci“ и затърси в чантата си точната сума пари и дори остави малък бакшиш в чинийката, за който знаеше, че не е необходим, тъй като бакшишът почти винаги бе включен в сметката. А после бавно прекоси терасата и заслиза величествено по стълбите.

„Бентли“-то бе паркирано пред едно ябълковозелено „Ламборджини“ и изработен ръчно тъмносин „Мазерати“ с подвижен покрив със седалки, тапицирани в черна кожа. Тези двата бяха най-красивите автомобили, които Сара бе виждала.

Момчето от паркинга й се усмихна и й отвори вратата. Сара се изчерви, намести набързо слънчевите очила на носа си и му даде щедър бакшиш. Беше я видяло да се приближава и двигателят на колата вече работеше. Тя се настани зад кормилото и му се усмихна, но то вече се бе обърнало и разговаряше с двама мъже с едро телосложение в бели ленени сака, които махаха ожесточено с ръце и очевидно обясняваха нещо.

Осъзнаваща факта, че все пак е пила алкохол, пък макар и само една чаша, Сара даде на скорост и започна внимателно да шофира. Стигна до самия край на булевард „Кроазет“ и неохотно излезе отново на магистралата. Помисли си, замечтана, че ще помни това малко приключение цял живот и особено през дългите зимни месеци, докато пие сутрешното си кафе без кофеин и седи в дома си със закопчано догоре палто, за да не й е студено. Нейната „Тойота Корола“ вече никога нямаше да й изглежда същата.

Видя за първи път колата, която се движеше зад нея, с абсолютно същата скорост, когато стигна до изхода за Сен Тропе. Озадачена, хвърли обезпокоен поглед в страничното огледало. Голям сребрист „Мерцедес 600“. Каза си, че вероятно са туристи, запътили се като всички други към известния курорт, но натисна педала на газта малко по-силно и „Бентли“-то се стрелна напред. „Мерцедес“-ът остана плътно зад нея.

Беше следобед и движението не бе натоварено. Сара се страхуваше да шофира по-бързо по тесния криволичещ път и затова поддържаше една и съща скорост. От време на време хвърляше поглед в страничното огледало. Този „Мерцедес“ наистина ли я преследваше? Отхвърли идеята като смешна и невероятна, питайки се защо някой би правил това.

Шосето се разширяваше леко на мястото, където камионите можеха да отбият встрани, за да позволят на опашката от автомобили зад тях да се стрелне напред. Като го наближи, „Мерцедес“-ът изведнъж рязко я наближи. Сега шофьорът караше заедно с нея, автомобилите едва ли не се докосваха. Принуждаваше я да отбие встрани на тесния банкет.

— О, мили боже! — Сара натисна спирачките, шокирана. — О, мили боже…

Хвърли на другия автомобил поглед, пълен с ужас. Двамата мъже в белите ленени сака от хотела тичаха към нея… Какво бе това, което проблясваше в ръцете им — пистолети ли?

За части от секундата, през главата й преминаха всички уроци за отвличането на автомобили, научени от различни предавания по телевизията… Знаеше, че след малко ще е мъртва, ако остане на мястото си… Запали двигателя на „Бентли“-то, потегли рязко, стрелна се покрай „Мерцедес“-а и излезе на шосето. Голямата кола се залюля и тя положи всички усилия да запази контрол над нея. Дори не погледна в страничното огледало, за да види дали не са я последвали. Чу зад себе си силен рев на двигател, скърцане на гуми и шофьорът на приближаващия се камион натисна силно клаксона, едва ли не залепил се за задната й броня. Тя въздъхна от облекчение. Нямаше начин „Мерцедес“-ът да мине покрай него.

Избърса потта от челото си с опакото на дланта и каза на глас:

— О, Господи, благодаря ти…

И ето, че сълзите дойдоха като последно успокоение.