Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (56)

Глава 56

Лорийн и Бертран отидоха в къта за развлечения и седнаха до масата, която се намираше точно до рафтовете с комплектите за игра на шах, картинните мозайки, другите игри и компактдисковете. Беше часът, в който се сервираха коктейлите и барът бе пълен и шумен. Обаче там, където седяха те, бе тихо и спокойно.

— Не мога да остана дълго. — Лорийн седна на един стол и разстла грижливо около себе си полата на тюлената си рокличка. Днес носеше онази с цвета на узрелите малини и с дължина до глезена. Тя много приличаше на онази, с която призрачната Уилис се появява в балета „Жизел“, но бе вече доста износена. Въпреки това, Лорийн продължаваше да я харесва. — Татко иска да вечеряме рано.

Бертран кимна, но не каза нищо. А Лорийн съжали, че му е казала за ранната вечеря с баща си, защото Бертран си нямаше никого и се хранеше сам. Беше й тъжно за него, обаче не можеше да го покани да се присъедини към тях. Искаше Бертран само за себе си, той трябваше да е отделно от другите в живота й.

— Бертран?

Той я погледна, седнал срещу нея на масата за игра на карти. Никога, през целия си живот, не беше чувал толкова често името си. Всичко, което Лорийн му казваше, започваше неизменно с: „Бертран?“

— Да?

Тя разбърка картите като истински професионалист. Той гледаше, очарован, как те се плъзгат между пръстите й.

— Мислиш ли, че наистина видяхме призрак?

— Разбира се, че не. — Макар всъщност да вярваше в обратното, никога не би си признал такъв детски страх. — Всеки знае, че призраци не съществуват.

Лорийн раздаде по пет карти, а останалите в тестето остави между тях. Разгледа своите, след това хвърли поглед на Бертран.

— Ти си първи — обясни му. — Кажи ми колко карти искаш.

— Не знам. Добре… Предполагам, четири.

— Бертран?

— Какво?

— Ако ти бе откраднал картините, къде щеше да ги държиш?

— Не знам.

— А защо не във „Вилата на Виолет“?

Той я погледна изненадан, а тя каза:

— Там ще са по-добре, отколкото в морска пещера. Няма влага и октопози.

— Октоподи — поправи я той. Замисли се, изпълнен със съмнения, после каза: — Както и да е. Във „Вилата на Виолет“ няма картини.

— Откъде знаеш?

— Е, поне нямаше последния път, когато бях там. Обаче това бе преди кражбата. Или точно в същата нощ.

Лорийн хвърли победоносно картите си на масата.

— Трябва да се концентрираш върху играта. Наистина е лесно, ако й посветиш цялото си внимание.

— А как да се концентрирам, като ти не спираш да говориш?

— Аз говоря само за кражбата на картините. И за нашата награда — добави с копнеж, който го разчувства.

— И аз искам да я спечелим — каза той и хвърли картите си на масата.

Лорийн ги гледаше втренчено.

— Чакай минутка! Ти печелиш. — Усмихна се радостно, изпълнена с доволство. — Бертран! Печелиш, глупчо! Аз имам две петици и две дами. А ти имаш три двойки.

Бертран не разбираше играта и не му бе ясно как бе спечелил, но също се усмихна. За миг изглеждаха като две обикновени деца, които се забавляват.

После Лорийн каза:

— Трябва да тръгвам. Ще вечерям рано с татко. Мисля, че той би предпочел да вечеря с Белинда, обаче тя трябва да остане в стаята си.

— Защо?

— О, нали знаеш, че съпругът й я търси? — Сви рамене. — Казват, че той е лош човек и тя трябва да се крие от него. Затова и татко стои възможно най-близо до нея. — Изгледа Бертран. — Или поне така казва. — Лорийн бе само на осем години, но някой ден щеше да се превърне в жена и бързо усвояваше женските хитрини.

— Добре.

Бертран знаеше, че тя няма да го покани да вечеря с тях. Животът на Лорийн бе разделен на части, които нямаха нищо общо една с друга. Така правеше и той. Той и тя бяха отделни същества. Когато бяха заедно, бяха едно. Но когато бяха разделени, бяха две различни души. Но той пак бе натъжен от раздялата с нея — нещо, което в момента не можеше да си обясни.