Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (67)

Глава 67

Мак не откри и следа от Джоел Крендлер. Не се бе регистрирал в нито един от грандхотелите, където обикновено отсядаха гости с неговия престиж и пари. Беше или в някоя вила, или на борда на яхта.

— Като например „Синият Пикасо“ на Валенти — каза Мак на Лев.

Пътуваха към Порт Гримо, пристанищния комплекс малко по-надолу по крайбрежието. Чрез връзките си в Интерпол, Лев бе научил, че Крендлер не е в Монте Карло, нито в Сен Тропе. Решиха, че Порт Гримо е достатъчно далеч от обичайния маршрут на скъпите яхти и той ще може да остане там, без да бие на очи. Това бе само предположение, обаче Мак добре знаеше, че в тази игра понякога няма нищо по-сигурно от догадките.

— Знаеш ли какво — каза той на Лев, като влезе в лявото платно и изпревари „Порше“ с испански номер, чийто шофьор му показа среден пръст. Беше забелязал, че „Порше“-тата не обичат да бъдат изпреварвани. — Още не съм имал време да заведа Съни на плаж, а тук сме сякаш от цяла вечност. — С мисълта за събитията от последните няколко дни, добави: — Или поне на мен ми се струва така.

— Предполагам, трябва да отговоря, че си го заслужил, след като доброволно си се заел с проблемите на толкова много хора — отговори Лев.

Мак отново влезе в лявото платно.

— Не съм. Те ми ги натрапиха.

— И ти, разбира се, не можа да откажеш.

Мак знаеше, че Лев е прав. Това бе неговата беда. Не можеше да каже „не“.

— Съни мислеше, че ще е добре да се оженим тук — каза.

Лев му хвърли изненадан поглед.

— Мислех, че ви е добре така.

— И аз.

— Жени — беше коментарът на Лев.

— Ти не изглежда да имаш проблеми с жените.

Лев се усмихна.

— И да имам, не ги споделям. Поеми по следващия изход от шосето. — Посочи стремително приближаващия се пътен знак.

Порт Гримо се намираше на изключително оживен път. Тук даваха под наем апартаменти и вили, къщи, магазини и кафе-барове, ресторанти и офиси за продажби на лодки и яхти. Градът имаше свой характерен облик и в момента, както и Сен Тропе, бе претъпкан с хора и лодки. Като си проправяше с мъка път сред движението, Мак съжаляваше, че въобще е дошъл.

— Една бира ще ми се отрази добре — каза Лев, когато Мак най-после намери местенце на паркинг, който бе твърде отдалечен от бреговата ивица. Лятото на Южна Франция бе в разгара си и тук — огромни групи деца, разсеяни родители, колоездачи с раници на гръб, туристи. Те всички търсеха слънце, море и студена бира.

Отидоха пеш до пристанището, където яхтите бяха закотвени борд до борд, а собствениците им седяха на палубите и пиеха ледено мартини, шампанско или бира, ядяха пресни стриди и наблюдаваха клиентите на отсрещните кафе-барове, които на свой ред им хвърляха завистливи погледи. Кафе-баровете се простираха по цялата дължина на пристанището, а зад тях се издигаха вили с тераси, от които човек можеше да се наслаждава на морската шир. Ако погледът успееше да проникне през мачтите на яхтите всъщност. Мак и Лев седнаха на терасата на кафе-бар с крайно неподходящото име „Марлин“.

— Не знаех, че ловят марлин^[1] в Средиземно море — каза Мак със спомена за лова на риба в Бая, Мексико.

— Не ловят, обаче предполагам, че никой тук не го знае, или пък, ако на някого е известно, то той не дава и пукната пара.

Седнаха на маса отпред и пешеходците едва не ги настъпваха по краката. Или „Марлин“ бе популярно заведение, или бе време за обяд, защото тази бе единствената свободна маса. Мак поръча бира „Кроненбург“ а Лев — „Стела“. Облегнаха се назад и загледаха към яхтите през нестихващия парад пешеходци. Мак хапваше сандвич с шунка, а Лев — омлет със сирене. Трябваше да признаят, че са добре приготвени, а студената бира ги охлаждаше приятно.

Мак каза:

— Крендлер има куче. А кучетата трябва да бъдат извеждани на разходка. Не може да остане скрит на яхтата си през целия ден.

— Освен ако не е убил кучето. — Лев го погледна над чинията с омлета. — Нали ми каза, че това се повтаря при него.

— Така чух. Обаче от самолета е слязъл в компанията на сиво-кафява хрътка и трябва да се оглеждаме за нея.

— Нека първо проверим яхтите. „Синият Пикасо“ е голяма, дълга е седемдесет фута. Има само едно място, където може да бъде.

Изминаха пристанището по дължина, за да стигнат до най-дълбоката точка на залива. Не беше лесно да видят „Синият Пикасо“ сред всичките други големи яхти, затова отидоха до дока, където яхтите биваха пребоядисвани или пък по тях се поправяха разни дребни щети. „Синият Пикасо“ не беше там. Яхтата стоеше съвсем сама, закотвена малко по-навътре в пристанището. А на палубата й се виждаше малка сиво-кафява хрътка.

— Познахме! — каза Мак и вдигна разтворена длан, а Лев се усмихна.

— И какво ще правим сега? — запита Лев.

— Ще чакаме следващия им ход. Имай ми доверие — каза Мак. — Със сигурност вече са го планирали. И той ще ни отведе до откраднатите картини.

— Според теб, Крендлер е умът на операциите?

— Готов съм да заложа жилището си за това.

— Кажи ми какво те накара да помислиш, че Крендлер е замесен.

— Изглеждаше, че винаги всичко води до „Вилата на Виолет“ — каза Мак. — А Крендлер е купил мястото преди десет години. Мисля, че винаги го е използвал като главна щабквартира при кражбите. И че бързата черна моторна лодка превозва откраднатите предмети на изкуството по море, тъй като пътищата са доста по-опасни. Плячката е била доставяна на борда на „Синият Пикасо“, откъдето по-късно е била транспортирана до някое тайно местенце. Още не знам къде. И искам Крендлер да ни заведе до него. Сигурен съм, че затова е тук.

Лев кимна. Предполагаше, че никой няма да заподозре, че откраднатите картини се транспортират на борда на скъпа яхта. Никой не подозира в кражба достатъчно богатите.

Мак каза:

— Готов съм още да се обзаложа, че черната моторна лодка също е някъде тук. — Сви рамене. — Няма значение кога, но те отново ще предприемат нещо и тогава ще се обърнем към полицията.

— Защо не сега?

— Защото в момента това е само теория. И всичко може да се случи.

— Защо, в такъв случай, са убили Каролин?

— Знаеш ли, вероятно всичко е започнало като обикновено съблазняване. Каролин, също като Валенти, е била лишена от морал — все пак, тя е откраднала самоличността на мадам Ларио и номера на банковата й сметка, за да осъществи измамата с отдаването на вилата под наем. Все още не знаем колко е спечелила от този удар. Но залагам живота си, че го е извършила тя. Каролин обичаше лукса и беше решена да го получи на всяка цена.

Лицето на Лев бе безстрастно. Беше чувал подобни истории и преди.

Мак каза:

— Онова бедно дете, Бертран, е имало нещастието да бъде свидетел на убийството.

— Валенти просто е осъществил поредното плащане — отбеляза Лев. — Със сигурност не е очаквал тя да „полудее“ и да се опита да избяга със спасителната лодка.

— И затова я е прегазил. Тя е мъртва. А Валенти не се вижда никъде. И тогава Крендлер се появява за последното действие.

— Как ще продадат картините според теб?

Мак сви рамене.

— Има частни колекционери навсякъде по света… Мъже и жени, обсебени от определени художници, готови да платят каквато и да е цена за някоя тяхна картина. Държат ги заключени в тайни стаи или в огромни стоманени сейфове, където влизат сами, за да им се порадват, да ги поддържат в ръцете си и да се дивят на притежанията си.

— Хората не си приличат по вкусовете — отбеляза Лев.

— Това, приятелю, кара този луд свят, от който двамата с теб сме част, да се върти — увери го Мак. — Готов съм още да се обзаложа, че това също така е причината по стените на парижката къща на Крендлер да няма нито една стойностна картина. Не е склонен да ги дели с никого. Иска ги само за себе си и ги държи на място, където може да ги притежава в най-дълбока нощ и да им се наслаждава с най-тъмните кътчета на душата си.

— Господи! — възкликна Лев. — Да тръгваме. Мисля, че съм по-щастлив да бдя над Белинда и да се погрижа за Джаспър Лорд, отколкото за Джоел Крендлер.

— Добре — каза Мак с усмивка, — да вървим!