Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (78)

Глава 78

Съни гледаше втренчено оръжието. Човек не трябваше да е експерт, за да знае, че е необходимо само едно движение на пръста, за да прати на онзи свят нея, децата, кучетата и всичко живо, което е в обсега на Крендлер. Сърцето й биеше бавно и тежко някъде дълбоко в стомаха й. Страхът я стискаше за гърлото и тя не можеше да промълви нито дума. Децата не се виждаха никъде.

„Помни, че Мак може да се обади всеки момент. Помни, че трябва да запазиш спокойствие“, повтаряше си Съни и не откъсваше поглед от Крендлер, който също не отронваше нито дума. На лицето му имаше весело изражение, сякаш се наслаждаваше, че държи на прицел безпомощна жена, за която е планирал особено мъчение. Студенината, която тя бе забелязала още при първата им среща в неговата къща, и сега беше в очите му. В тях не проблясваше чувство. А тя не можеше да помръдне, нито да промълви дума.

— По-добре е да седнеш, все пак — каза й той престорено любезно и посочи близкия стол.

Съни седна, но само защото краката й не искаха повече да удържат тежестта на тялото й. „Помни, че Мак ще се обади всеки момент, каза си отново. Какво би направил Мак в такава ситуация? Какво би очаквал Мак от мен?“ Да запази хладнокръвие, ето какво. „Била си в лошо положение и преди, каза си. Но не безизходно като това, проплака вътрешно. И не сама.“ Напрежението изпълваше въздуха между тях. „И къде, за бога, са децата?!“

Крендлер продължаваше да мълчи и се наслаждаваше на смяната на чувствата, изписващи се по лицето й. Наистина му харесваше, че тази безпомощна жена изпитва такъв страх от него. Той бе човек, който винаги искаше да контролира всичко и всички, независимо дали ставаше въпрос за обществения му живот, част от който бяха и благотворителните събития за операта, или за личните му дела и особено за познанията му за пазара на крадени произведения на изкуството. Или пък за контрола му над Джани Валенти, за когото бе разбрал, че е готов на всичко за парите, които биха му осигурили живота на богат плейбой. Или за безграничната му власт над неговите подчинени, които изпълняваха заповедите му безусловно. За него нямаше значение какво контролира, достатъчно бе да упражнява власт. По този път убийствата бяха нещо неизбежно и той бе виновен за няколко смъртни случая. Но Крендлер винаги ръководеше бизнеса си с твърда ръка. Би се отървал без никакви угризения и от тази много красива, но очевидно и доста любопитна млада жена.

— Много лошо, че случайно си се озовала тук тази вечер. Говореше така, сякаш води светски разговор и държи чаша коктейл, а не оръжие.

— Къде са децата? — Съни бе готова да изпадне в паника. Крендлер бе способен да убие и нея, и децата. Възрастта нямаше никакво значение за разума му, подвластен единствено на злото.

— А, децата. — Крендлер въздъхна театрално. — Такива умни деца! Не се тревожете, мадмоазел Алварес, за тях ще се погрижат добре.

Съни се питаше какво ли има предвид. Телефонът в джоба й започна да вибрира. Сложи длан върху него с надеждата Крендлер да не забележи. „Трябва да е Мак, моля те, моля те, нека да е Мак… След като не му отговоря, със сигурност ще дойде да ме потърси“.

— И така… — каза Крендлер, стана и отиде при нея. — Какво трябва да направя сега с теб, как мислиш?

— Имаш предвид сега, когато знам, че ти си крадецът на откраднатите предмети на изкуството? И че си отвлякъл децата? И че си зъл човек, който се ръководи единствено от обсебилите го мании? Това ли искаш да кажеш, мосю Крендлер?

Извисяваше се над нея и Съни разбра, че е направила ужасна грешка. Видя как ръката му се вдигна и усети удара по главата. След това настана мрак.

Във внезапно настъпилата тишина, иззад ламперията долетяха тихи викове.

Крендлер изпусна друга тиха въздишка. Мислеше, че задачата му е много проста — трябваше само да вземе откраднатите картини оттук и да ги занесе на борда на „Синият Пикасо“. Двамата с Валенти се канеха да плават покрай бреговата ивица и да пуснат котва в Генуа. След това щяха лесно да разпродадат картините на подходящи клиенти, макар той да се канеше да задържи някои за себе си. Една от тях бе специалната малка картина на Сьора, която глупавата алчна кучка Каролин Кавалиер се бе опитала да продаде на колекционер в Цюрих.

Каролин бе проследила Валенти до „Вилата на Виолет“, бе видяла къде са скрити картините и просто бе взела една. Бе решила, че е изключително умна, задето е избрала най-малката, без да знае, че тя всъщност е и най-ценната, особено за Крендлер, който обожаваше избраните от него предмети на изкуството със страст, каквато не би могъл да предложи на жена. С изключение, разбира се, на някои световноизвестни оперни певици, чиито чисти гласове дърпаха някаква чувствена струна в душата му. Струна, която единствено те можеха да удовлетворят. Обаче сега нямаше време да мисли за това.

Валенти застана на прага. Видя Съни Алварес да лежи в безсъзнание на пода и чу виковете, които долитаха иззад ламперията.

— Вкарай всички в спасителната лодка — каза Крендлер рязко. — И ги закарай на „Синият Пикасо“. Ще се отървем от тях, щом излезем в открито море.

Това никак не се харесваше на Валенти. Беше убил Каролин по заповед на Крендлер. Смяташе това убийство за оправдано. Каролин ги беше предала, бе откраднала картина и се бе опитала да я продаде, с което едва не бе насочила полицията по следите им. Каролин беше дребен крадец, който по погрешка се е забъркал с големите играчи. Заслужаваше да умре. Но децата?

Коленичи, за да разгледа раната на Съни. На главата й имаше дълбока бразда. От нея струеше кръв и сплъстяваше косата й, а после се стичаше в ужасяващ поток по челото й. Изведнъж, тя отвори очи и го погледна през всичката тази кръв. И Валенти разбра, че е чула думите на Крендлер.

— Моля те — прошепна. — Спаси децата, моля те, пусни ги…

По красивото лице на Валенти се изписа болка. Нито една яхта или луксозен начин на живот не струваше живота на две малки деца. Изправи се. Инвалидната количка на Крендлер чакаше до отворената френска врата. Тя бе просто театрален декор, който му помагаше да изпълнява успешно ролята на смелия и осакатен богат бизнесмен и почитател на операта. И да прикрива истинската си същност на безмилостен социопат, който не дава пукната пара за никого. Нито дори за основния си съюзник, Валенти.

— Ще трябва да ми помогнеш да я пренесем — каза му Валенти.

По лицето на Крендлер се изписа недоволство. Двамата натовариха грубо Съни в инвалидната количка, тя извика от болка и покри с ръце наранената си глава.

Съни усети телефона в джоба си отново да вибрира. Замоли се да е Мак, който е получил съобщението й. Молеше се още той да дотича до вилата и да спаси децата. Но къде бяха те? Какво им бе сторил Крендлер? Чу виковете им. А после отново припадна.