Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (55)

Глава 55

Мак се свърза по телефона с Рон Перин.

— Как върви ваканцията? — избумтя силният глас на Перин.

— Каква ваканция? Разследвам убийство, кражба на предмети на изкуството, търся изчезнала жена, замесена в измама с отдаване на недвижима собственост под наем, опит за отвличане и милиардер инвалид, когото току-що са видели да крачи из летището на Ница.

— Звучи забавно — съгласи се Перин.

Мак долови веселата нотка в гласа му, както и музиката, която образуваше заден фон на телефонния им разговор. Дочу и звук, наподобяващ сърбане, и запита:

— Какво ядеш?

— Смокини — отговори Перин. — Узрели и току-що откъснати от собственото ми дърво. Сокът се стича по брадичката ми.

Мак не искаше да си представи как изглежда това.

— Крендлер е инвалидът, нали? — Перин пет пари не даваше за политическата коректност.

Мак въздъхна.

— Да.

— Мисля, че познавам някой, който познава някой друг, който пък познава Крендлер. Тя е оперна певица, с която човекът, който моят човек познава, има връзка.

— Сложно е — каза Мак, изпълнен със съмнения.

— „Възглавницата говори“, както казват. Нищо не може да се сравни с миговете след добрия секс. Всичко, казано тогава, е истина.

— Надявам се да си прав. А така, сякаш съм по следите на някой възкръснал.

— Е, или поне станал от инвалидната количка.

— Призрак — каза Мак, като мислеше за Съни, която вярваше в привидението на Виолет. — Май има прекалено много духове тук, в Южна Франция — добави, с което накара Перин да се засмее.

— Защо просто не зарежеш всичко това и не дойдеш тук, в долината на река Дордона? Тук е тихо и нищо не нарушава спокойствието.

— Аз като че ли имам други спомени. — Те датираха отпреди две години, когато животът на звездната съпруга на Перин се намираше в опасност.

— Да. Е, с това вече е приключено. Помни, ти и пищното ти секси гадже сте винаги добре дошли.

— Благодаря, обаче Съни не би се зарадвала на определението „секси“ гадже.

Перин се засмя тихо.

— Ще се заема с въпроса за Крендлер — каза. — Иска ми се да можеше да опиташ смокините. Ще се свържа с теб скоро.

Мак изчака на паркинга зад хотела, като през цялото време следеше за „Ланчия“-та. Когато тя спря, той отвори вратата и помогна на Белинда да слезе, след което благодари на шофьора и я въведе в кухнята.

— По дяволите! — възкликна Белинда. — Толкова добре се забавлявах. И исках само да купя британски списания…

— Глупаво — процеди Мак през стиснати устни. — Не разбираш ли, Белинда? Джаспър Лорд обикаля над Сен Тропе с хеликоптер, главорезите му са навсякъде и може би дори на летището.

— Така ли мислиш? — Белинда вече изпитваше страх. Мак я поведе по задното стълбище към стаята й. — Какво ще правя сега? — Сините й очи гледаха умолително и гневът на Мак, предизвикан от безразсъдността й, заглъхна. Съни също имаше вина за случилото се, защото се бе съгласила да отидат до летището.

— Ще измислим нещо — обеща с мисълта за Рон Перин и долината на река Дордона.

Остави Белинда в стаята й и й каза да не излиза. Сара щеше да й прави компания, като се върнеше, и щяха да поръчат да им донесат храна.

— По дяволите! — каза мрачно Белинда отново.

— Така ти се пада. Казах ти да не излизаш, обаче ти си като коркова тапа, захвърлена във водата — винаги изплуваш на повърхността. Моля те, стой скрита, докато измисля нещо.

В очите й се четеше примирение.

— Вината е моя. Трябваше да остана при съпруга си и да приема наказанието си като истинско добро момиче.

— Не си обещала да се откажеш от самоуважението си, когато си се омъжила за него — напомни й Мак.

— В момента не съм толкова сигурна.

Мак стоеше до вратата и я гледаше несигурно, а Белинда захвърли обувките си на пода и се сви на леглото — онова до прозореца, върху което първа бе предявила права. Изпитваше съжаление към нея — жената, която имаше едновременно всичко и нищо.

— Знаеш ли какво, ще ти донеса мартини. Ще те развесели, ще заздрави нервите ти…

— Искаш да ме превърнеш в алкохоличка?

Дяволитото пламъче отново светеше в очите на Белинда. Мак си помисли, че тя не може дълго време да е тъжна. Нито да остане на едно място. За да я задържи, човек трябваше да я положи в ковчег.

Смееше се, когато затвори вратата и каза:

— Ще се върна след минутка.

След половин час седеше със Съни в бара на хотела. Пиеха леденостудена бира „Кроненбург“, която имаше остър и свеж вкус и утоляваше жаждата. Той слушаше мълчаливо, докато Съни му разказваше историята за втори път.

После каза:

— Нямам никаква представа какво е намислил Крендлер, ако на летището наистина е бил той, но е много умен. Избрал е съвършеното прикритие. Инвалидна количка. Никой никога няма да го търси сред тълпата като пешеходец. Той е инвалид и винаги седи в онзи стол, винаги има нужда от помощ — дори за да звънне на иконома или дори да седне на проклетото нещо.

— С изключение на мен, която го видях — каза Съни. — Неочаквано, но го видях.

— Добре. В такъв случай, ще открием истината.

Съни гледаше Лорийн и Бертран, които вървяха по коридора, и каза:

— Погледни колко са сладки.

Те се скриха заедно нагоре по стълбите и Мак отново погледна любимата си.

— Какво и къде ще вечеряме? — запита.

— Сара е съкрушена — отговори тя.

— Не мислех да поканя Сара на вечеря.

— Белинда също. Наистина се уплаши.

— Не и Белинда.

— И така, какви идеи имаш за вечерта?

— Само ти и аз. Какво ще кажеш за храна в стаята?

Съни мислеше, че това е най-добрата му идея след хотел „Париж“.

Като вървяха към стаята си, минаха покрай Бертран, който слизаше надолу по стълбите.

— О, здравей, Бертран! — извика Съни. — Ако искаш, можеш да изведеш Пират на разходка.

Детето спря и я погледна, вместо да побърза да отмине.

— Може ли?

— Разбира се.

Точно тогава се появи, подтичвайки, малката Лорийн. В ръка държеше тесте карти.

— О! — възкликна, като ги видя. — Ще уча Бертран да играе покер. В Тексас тази игра е известна на всички.

— Внимавай да не ти вземе и последния цент — предупреди го Мак и двамата продължиха към стаята си.

— В такъв случай, може би ще разходиш кучето по-късно! — извика Съни. — А и утре ще е добре за него. — Обърна се и ги погледна за последен път. — Знаеш ли какво — каза на Мак, — сигурна съм, че тя вече знае всичките тайни на Бертран. Малката Лорийн е омагьосала това момче.

— Надявам се само, че знае какво прави — отговори Мак.