Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (87)

Глава 87

Вечерта Мак гледаше как Съни безуспешно се опитва да прикрие насинените си и подпухнали очи. Обаче те изглеждаха все по-зле и накрая тя вдигна отчаяно ръце.

— И сега — какво? — запита. — Франсоа Рейно дава голяма прощална вечеря в „Chez Tetou“, а аз изглеждам ужасно.

Мак въздъхна преувеличено театрално.

— Представи си само, ти изглеждаш ужасно, а там вероятно ще са още Анджелина Джоли, Брад Пит и може би Джони Деп…

— О, престани! — каза Съни раздразнено.

— Не, не се шегувам. Наистина.

Той й се присмиваше. Тя се отпусна на леглото и го загледа гневно.

— Те Посещават това място непрекъснато — продължи той.

— Всички филмови звезди и други знаменитости ходят там.

— Само по време на филмовия фестивал.

— О! — Той поклати глава. — Не само. Техните посещения се отразяват в клюкарските рубрики на вестниците.

— Но ти никога не ги четеш! — Тя прокара длани през косата си, благодарна, че лекарите не я бяха отрязали, преди да зашият раната на главата й. Разрезът все още я болеше, но тя определено се чувстваше по-добре.

— Трябва най-после да се науча да не предприемам разследвания сама.

Мак дълго я гледа. Не бе споменала „Вилата на Виолет“ от онзи ден и той се надяваше, че е забравила случилото се. Както и бляскавата и красива певица. Не искаше той да повдига този разговор, за да не я разтревожи. Но сега виждаше, че се налага. Освен това, беше справедливо.

Взе пожълтял плик от чекмеджето на бюрото и й го подаде.

— За теб е — каза, когато срещна въпросителния й поглед. — От Виолет. Намерих го в кутия в тайната стая, скрит под букет изсушени цветя.

Съни го поднесе към носа си. Погледът й срещна неговия.

— Виолетки „Парма“ — каза.

И той бе предположил така. Съни продължаваше да седи и да държи плика в ръцете си.

— Няма ли да го отвориш? — запита той.

Тя погледна малкия квадратен плик, пожълтял от времето и излъчващ аромата на виолетки, и каза:

— Странно, не съм сигурна, че искам да го отворя. Не ми се струва правилно да надничам в личния живот на друга жена.

Мак седна на леглото до нея.

— Но нали виждаш какво пише на плика?

„За онези, които може би се интересуват“ бе написано с малки, извити като паяжини, букви, избелели до светлосиво, в какъвто цвят бе издържан будоарът на Виолет — копринените завеси на леглото й, кадифето на стола й и странното малко бюро, изработено от дървени отломки, изхвърлени от морето. Вероятно бе седяла зад него, когато бе писала това.

— Ти се интересуваш искрено от съдбата й — каза Мак. — Мисля, че тя щеше да го разбере, ако беше жива.

— Да. Да, така е.

Съни прокара палец под буквата „В“. Хартията бе изсъхнала с годините и пликът се отвори лесно. Извади сгънатите листове. Те бяха като онези, които все още бяха прибрани в чекмеджето на бюрото на Виолет, обаче тези бяха изпълнени с дребния й почерк. Съни предположи, че тя не е била добре образована, тъй като бе израснала в сиропиталище. Вероятно бе научила само онова, което бе видяла като момиче по улиците и на сцените в Париж. Виолет бе жената, която светът бе направил от нея.

Съни приглади страниците и започна да чете. Мак я наблюдаваше мълчаливо. Надяваше се тя да не се разтревожи прекалено силно.

 

 

„За онези, които може би се интересуват, започваше Виолет.

Вярвам, че този е правилният начин да се подхване признание от такъв вид, макар да се съмнявам, че е останал някой, който да се интересува. С изключение на котките ми, разбира се, тези малки разбойници, които гонят мишките, плашат местните лоши кучета и спят на леглото ми. И шестте. Казвам си, че поне ми дават топлина нощем сега, когато в живота ми вече няма мъж.

Понякога, докато седя на терасата на къщата, която построих сама, и държа в ръка чаша евтино вино, защото вече не мога да си позволя шампанското, което някога сервирах толкова щедро на приятелите си, се питам дали съм нещастна.

Нещастна ли съм? Мисля, че може би съм се възстановила от «нещастието» си и сега просто съществувам. Чувствата принадлежат изцяло на миналото. Славата си е отишла, както и красотата, която хората виждаха в мен, макар аз винаги да съм смятала, че тя е илюзия. Аз бях просто жизнена жена, която пееше достатъчно добре и беше достатъчно сексапилна, за да накара мъжете да повярват, че я обичат. Някои от тях наистина ме обичаха. А аз се наслаждавах на повечето от тях. Сега бижутата са само избелели спомени, както и онези, които ми ги подаряваха, защото за мен бе гордост да знам, че не съм си купила сама нито едно бижу.

Бях жена, която има всичко, дори парфюм на свое име, приготвен специално за мен. Все още долавям аромата му и сега, докато си седя тук — този нежен и чувствен парфюм, който оставя спомена за мен дори в празна стая.

Дрехите бяха моята слабост, а сега, погледнете ме, в моите стари рокли от шифон с марката на «Шанел» и дългите кадифени одежди в средновековен стил, превърнали се в одеяло от котешки косми. Някога обаче бях секси. Трябва да го призная. И това накрая доведе до падението ми.

Представете си го, ако можете. Вие, които се интересувате. Хубаво момиче, прекалено високо за своите петнайсет години, дълга и гъста коса като пламък, избягало от затвора на сиропиталището, със смели очи, които крият неговата несигурност. Представете си колко пъти е трябвало да почисти коритата след пране, колко е тежък прътът, с който е трябвало да бърка тези дрехи във врялата вода за изваряване, как парата е наранявала нежната кожа на ръцете му. О, знам, знам, това ви звучи като някоя от мелодрамите, в които участвах по сцените на Франция, Испания и Германия. Но, да, разбира се, всичко започна в Германия.

Прескочете малко напред във времето и си представете онова избягало от тегобата на тежката работа в сиропиталището момиче сега да владее сцените на Париж, полуголо и обсипано с мъниста и блестящи нанизи изкуствени перли и диаманти около врата. Това бе младата Виолет, чиито ръце бяха още груби от прането, но намазани с бяла пудра, която да прикрива този факт.

Представете си, ако можете, най-елегантния мъж, който сте виждали. Висок, безупречно облечен, с пригладена назад черна коса, слабо и чувствено лице със светлосини очи, които приковаваха моите. И толкова богат, че дори няма да повярвате.

Този мъж бе моят първи любовник. Сега мисля, че винаги съм го обичала, макар че след него имаше и други, разбира се. Не обаче толкова много, колкото приказват хората. Подбирах внимателно връзките си и никога не спях с някого за пари, макар и мъжете да ме затрупваха със скъпи подаръци. Все пак аз бях звезда, бях известна и богатството ми се полагаше по право. Истински се наслаждавах на сценичното си прозвище — Виолетката.

Друг германец, Курт фон Мюлер, влезе в живота ми, когато бях на трийсет и шест. Той бе едва на двайсет. О, всички говореха, естествено, но ние не обръщахме внимание. Той имаше такъв талант, този млад Курт! Много по-голям, отколкото бе необходим да акомпанира на сцената на някоя мюзикхол звезда, обаче бе скъсал връзките си със семейството си. Можеше да разчита единствено на мен. Онези години бяха щастливи. После дойде войната.

Курт беше германец. Аз — французойка. Той бе мобилизиран и облече нацистка униформа. Не можете да си представите как мразех да го виждам в онази униформа и с лъскавите ботуши. Накрая, когато военните действия стигнаха и до Ривиерата, се преместих да живея в Париж. Курт също бе там, работеше за онзи луд Гьоринг. Разследваше историята на онези произведения на изкуството, които Гьоринг крадеше от френския народ, за да украсяват собствения му замък — храм, посветен на съпругата му.

След известно време Курт ми призна, че е шпионин. Предаваше информация на французите и животът му бе в непрекъсната опасност. Трябваше да прекъсне връзките си с Гьоринг, да избяга от него, защото той започваше да става подозрителен. Моят любим имаше нужда от фасада, зад която да се скрие. Имаше нужда от мен.

Той имаше план. Аз щях да изляза на сцената и да пея за нацистите, да ги забавлявам, да вечерям с тях. Наричаха това «fraternize». Щях да твърдя, че младият Курт ми е необходим като талант, който да акомпанира изпълненията ми. Та нали това бе работата му отпреди войната, а и как бих могла да се справя без него сега?

Славата ми бе такава, че подобно поведение ми бе не само разрешено, но и одобрено. И още веднъж целият град заговори за мен. А Курт имаше своето прикритие.

Може би се питате защо съм го направила? Да поставя живота си в опасност заради младия си любовник, макар и толкова чаровен? Та нали той все пак бе «врагът», а имаше още толкова много мъже…

Любовниците идват и си отиват, но в нашата връзка имаше нещо повече.

Спомняте ли си момичето, което работеше в пералното помещение на сиропиталището преди толкова много години? Аз със сигурност го помня. Никога не съм го забравяла. Нито първия си любовник — красивия и очарователен барон Вилхелм Аугуст фон Мюлер, който ме съблазни, на което аз не се противопоставих, защото по онова време вярвах, че любовта ни е истинска. И все още го вярвам. И когато, година по-късно, нашият син се роди и бе кръстен на баща си, Курт Вилхелм Аугуст фон Мюлер, моят любовник каза, че е признал изневярата на съпругата си. Като него, тя бе доста възрастна, но дори и в младостта си не е можела да има деца. Имаха нужда от наследник, а аз, с моето безперспективно бъдеще, им дадох с радост детето си. Вярвах, че така ще му осигуря по-добър живот. И все още го вярвам.

Може би ще ме наречете коравосърдечна? Не ме съдете прибързано или прекалено строго. Дадох с любов подаръка си на мъжа, когото обичах. Освен това, синът ми бе и негово дете.

И така, той бе заловен в онези по-късни години, когато подозрението падна върху моя син и той избяга на юг към Лион, където се надяваше да се свърже със Съпротивата и да убеди членовете й, че не само е наполовина французин, но е и на тяхна страна. Само след няколко дни бе обесен от нацистите на градския площад като пример за онова, което ще се случи с немските офицери, предали страната си.

Аз останах, смазана от мъка, в дома си в Париж. Сама, за първи път от толкова много години. Дори камериерката ми ме бе напуснала. Краят на враждебността дойде прекалено късно за моето любимо момче и си спомням съвсем ясно как стоях на някоя парижка улица и гледах красивите и млади американски войници, заболи цветя в шлемовете си, как виках радостно и махах с ръка.

Арестуваха ме след няколко дни и ме обвиниха в сътрудничество с врага. Избрах да защитя името на сина си и да не им разкажа историята, да не накърнявам паметта на Курт, като призная, че е «копеле».

Отрязаха косата ми в затвора. Моята разкошна червена коса, която всъщност бе единственото, което можеше да се нарече красиво в мен. Унижението ми бе пълно и аз чаках, не особено смирено, да бъда изправена пред съда. Приветствах мисълта за смъртта, която бе добра алтернатива на ада, в който се намирах.

Вината бе моя, разбира се. Но аз съм твърдоглава жена, винаги съм била такава. Бих могла да опозоря себе си, но не и сина си. Странно, имаше хора, които си спомниха за мен и проявиха достатъчно загриженост да използват връзките си, за да ме освободят. Никога не запитах кой и защо го е направил. Просто сложих шапката на голата си глава и се върнах в истинския си дом.

Бях открила старата и порутена сграда, някога част от манастир, която стоеше на зеления хълм и гледаше към Средиземно море и в която преди години се бях влюбила страстно. Купих я незабавно, макар тогава да нямах пари да строя. Когато най-после спечелих достатъчно, тя се превърна в дома на моите мечти и мястото, където канех приятелите, враговете и съперниците си. Цялото общество се събираше там.

О, как обичах тази къща. Дори сега, когато съм сама и всичко е порутено и покрито с прах. Как бих искала отново да видя къщата в нейното великолепие. Такава, каквато е изобразена на картината на стената — пълна със смях, детето в басейна, приятелите ми, които пият коктейли, а аз — отпусната в шезлонга, да гледам и да слушам.

Но всичко това е вече минало. А аз съм прекалено уморена и стара. Искам да съм някъде другаде, по-близо до талантливия млад мъж, който се отказа от семейството си и от бляскавата кариера, за да открие отново майка си. Как ми се иска сега да не го бе правил, макар че, ако трябва да бъда искрена, крайният резултат най-вероятно щеше да е същият и той щеше да загине във войната.

Но нещата са винаги такива, каквито са.

Обожавам вилата, която носи името ми. Тя носи също така отпечатъка на личността ми, на живота ми и дори на парфюма ми. Обичам и любимите си котки, които ми правят компания през всичките тези години.

Обичах и живота си. И всичко, което той ми донесе. А сега е време да си вървя.

И така, за тези от вас, които ще дойдат по-късно и може би дори ще се интересуват от мен, оставям това писмо, така че може би някога, някъде, някой да научи истината. И да пожелае доброто на Виолетката.“

 

 

Съни вдигна поглед от писмото. Мак я гледаше.

— Трябва сам да го прочетеш — каза тя и му подаде листовете.

Излезе на терасата и вятърът разроши косата й. Виждаше гледката, която се е разкривала и пред Виолет, докато е писала писмото — последното в живота й. Изведнъж й стана студено.

Когато Мак най-после отиде при нея, тя се сгуши в прегръдките му.

— Какво е направила според теб? — запита Съни с тъга.

— Може би е по-добре да не си задаваме въпросите какво и как. Сега поне знаем защо.

— Тя е била прекрасна жена, Мак, толкова истинска, искрена, смела и уязвима.

— Така е — съгласи се той. — А сега, мисля, трябва да направим онова, което и тя би пожелала, ако беше тук. Прочетохме съобщението, което се е надявала някой да намери и разбере. А сега трябва да го скъсаме на тънки ленти и да оставим вятъра да го отнесе.

— Виолет няма да се сърди, нали? — запита Съни.