Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (4) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

6,00 ч.
Domus, къщата на богатите

Къде са живели римляните? И как са изглеждали техните домове? Във филмите и драматизациите сме свикнали да ги виждаме в светли къщи с колони, вътрешни градини, покрити със стенописи стаи, малки фонтани и триклиниуми. Но действителността е много различна. Само богатите и знатните можели да си позволят да притежават вили с роби. А те били малко. Огромното мнозинство от жителите на Рим било натъпкано в големи сгради, често живеело в лоши условия, които в някои случаи биха ни напомнили за бедните квартали на Бомбай…

Но да караме подред. Да започнем с къщите, които обитавал елитът, къщите на богатите, така наречените domus. В Рим по времето на Константин управляващите са преброили 1790 такива домове, брой, който със сигурност е внушителен. Не всички си приличали. Някои били големи, други малки, тъй като в Рим на Траян терените все не достигали. Къщата, която ще посетим обаче, има класическа „антична“ структура, с която нейният собственик много се гордее.

Сградата впечатлява най-много със своя външен вид. Тя е „затворена“ в себе си, прилича на мида. Трябва да си представяте типичния римски domus като малка крепост на чуждестранен легион. Няма прозорци, освен съвсем малки, разположени нарядко и винаги много високо. Няма балкони и заобикалящата го стена го изолира от външния свят. Наподобява архаичната структура на семейните ферми с опасващ зид от началото на латинската и римската култура.

Това „откъсване“ от хаоса на улиците изглежда очевидно още от портата, която, гледана отвън, има почти анонимен вид. От двете й страни са разположени многобройни дюкяни, още затворени в този час. Главният вход се пази от голяма и висока дървена порта с две крила с големи розетки от бронз. В центъра на всяко крило има глава на вълк, и тя от бронз, която стиска в устата си голям пръстен. Пръстенът служи, за да се чука с него.

Зад портата има къс коридор. Стъпваме върху мозайка с фигура на озъбено куче и надпис Cave canem, „Пази се от кучето“. В Римската империя много хора избират тази мозайка, въпреки че ние я познаваме преди всичко от вилите в Помпей. Всъщност още от римската епоха крадците и просяците са били проблем.

Правим няколко крачки и от едната страна на коридора забелязваме малка стаичка със задрямал върху стол мъж. Това е „портиерът“ на къщата, робът, който контролира входа. В близост, на земята, като куче спи момче — сигурно е неговият „асистент“. В къщата всички още спят и това ни позволява да я разгледаме необезпокоявани от никого.

Коридорът преминава в грандиозно помещение — атриума. Той представлява обширна правоъгълна зала с много цветове, с ярки стенописи, вече осветени от зората. Но откъде идва тази светлина, след като няма прозорци? Един поглед нагоре ни дава отговора. В центъра на тавана липсва цяла част от покрива. Има голям квадратен отвор, през който влизат лъчи като в двор. Това е истински водопад от светлина, който се плъзва вертикално и после се разстила встрани в различните стаи.

Но този отвор не е замислен само да пропуска светлина. През него преминава и нещо друго — водата. Когато вали, голямата повърхност на покрива над атриума събира дъждовните капки и ги насочва към него точно като фуния. Със зрелищен скок в празното пространство поточетата излизат от устите на няколко фигури от теракота, разположени по ръбовете, и се изсипват с грохот в атриума. По време на буря шумът може да стане оглушителен.

Цялата тази вода обаче не се похабява — падайки, тя влиза с голяма точност в обширен квадратен басейн в средата на залата. Това е impluvium-ът, древна и много рационална идея — той събира ценната течност и я отвежда в подземна цистерна. Тя е резервът на дома. Малък мраморен кладенец позволява да се черпи вода за ежедневните нужди. Така се прави от поколения. И наистина, ръбът на кладенеца е издълбан от въжетата на кофите.

Имплувиумът има и декоративна функция — той е вътрешен „басейн“ на къщата и отразява синьото небе с облаците. Прилича на картина, поставена на пода. Всеки, който влезе в къщата, гост или посетител, вижда първо него и остава с много приятно впечатление.

Но в имплувиума пред нас има още нещо — на повърхността му плуват цветя. Те са останали от пиршеството от предишната вечер.

Като истинско огледало водата на басейна отразява утринната светлина. Малките набраздявания, предизвикани от лекия бриз, образуват върху стените на залата вълни от светлина, които сякаш се гонят по стенописите. Като се огледаме добре, забелязваме, че в тази зала няма нито една бяла стена. Навсякъде има карета с митологични фигури, малки пейзажи или геометрични украси. Цветовете са ярки: синьо, червено, жълто, охра.

Всичко това води до едно важно заключение: светът на римляните безспорно бил пъстър, много повече от нашия. Наситени на цветове били интериорите им, паметниците им, дори дрехите им, които при по-специални случаи представлявали истинско богатство от багри. Докато ние обикновено смятаме за връх на елегантността тъмната или сивата дреха… Жалко, че сме загубили всички тези цветове, особено в домовете ни с белите им стени. Римляните биха ги възприели като ненарисувана картина, като платно в рамка.

Продължаваме нашето разучаване. Към атриума се отварят няколко стаи. Това са спалните, наречени cubicula. В сравнение с нашите те са изключително малки и тъмни, подобни повече на килии, отколкото на стаи. Никой от нас не би си легнал в тях с удоволствие — нямат прозорци и за осветление се използва само слабият пламък на лампите. Шедьоврите от фрески или мозайки, които често украсяват тези помещения, били едва забележими. Днес те се намират в музеите, където ефектът им е подсилен от специалната игра на светлината. Римляните са ги виждали по друг начин. Когато очите им свиквали със сумрака на cubiculum, осветените от пламъчето на лампата пейзажи и чертите на лицата, изобразени на тези удивителни произведения, се откроявали съвсем отчетливо.

В един ъгъл на атриума се забелязват стълби — те водят към горния етаж, където живеели робите и част от жените в семейството. Партерът е „благородният етаж“, той е територията на мъжете и преди всичко на pater familias^[1].

Продължаваме, отминаваме басейна и отиваме към отсрещната стена. В голямата си част тя е закрита от широка дървена врата, която се отваря като хармоника. Отместваме я. Ето tablinum-а, „офиса“ на господаря на дома. Тук той приема клиентите си. В центъра е разположена голяма маса и внушително кресло, встрани има няколко табуретки. Всички са с изваяни крака, украсени с гравюри от кост, слонова кост и бронз. Забелязваме и лампи върху високи стойки, подобни на свещници, един мангал на земята, скъпи предмети от сребро на масата, без съмнение за придаване на външен блясък, и пособия за писане.

Преминаваме през помещението. В дъното му има голяма завеса. Когато тя се дръпне, проникваме в най-интимната част на domus-а. Досега разгледахме представителната зона, която могат да виждат и непознатите. Отвъд завесата се влиза в по-лично, интимно място — перистила, обширната вътрешна градина на domus-а, малкия бял дроб от зеленина на къщата. Заобиколен е от прекрасна колонада с мраморни дискове, които висят от тавана между колоните. Представляват митологични фигури, изваяни и оцветени. Името им е странно, oscilla^[2], а целта им се подразбира: когато има вятър, леко се поклащат, като създават усещане за движение на фона на строгата колонада.

В този утринен час в перистила цари много приятна атмосфера — необичайно количество аромати се носят от декоративните растения и билките, отглеждани в градината.

В дворовете според случая може да се намери мирта, чимшир, лавър, олеандър, бръшлян, акант, но и по-големи растения като кипариси и чинари. Освен това цветя, засадени в лехите, като виолетки, нарциси, ириси, лилии. Често се виждат и сводове за лози. Градината наистина е оазис на спокойствието. Оазис — произведение на изкуството — растенията не са разположени безразборно, а са подредени в геометрични фигури, с пътечки, лехи, често образуващи малки лабиринти. Понякога градинарите подрязват дърветата, придавайки им форма на животни. И нерядко сред растенията се разхождат истински животни като фазани, гълъби или пауни.

На утринната светлина забелязваме два неподвижни човешки силуета — това са неголеми бронзови статуи, които украсяват ъглите на градината. Става въпрос за фигури на момченца, всяка прегърнала патица. Приближаваме се. Чуваме, че от една от тях идва странен шум, приличащ на бълбукане. Внезапно след две къси и шумни пръски от човките на патиците се излива вода. Това са статуи-фонтани. Струите им са насочени съвсем точно към кръгла вана, където предизвикват малки вълнички. Но не са само те. Обръщаме се — в градината се виждат други три малки водоскока, които изхвърлят високи струи.

Очевидно е, че в този domus водата не идва само от impluvium-а. От известно време тя достига до дома и по друг начин — от акведуктите. Собственикът, благодарение на познанствата си и малко „контрабанда“, е успял да се сдобие с личен водопровод. Общо взето, той е един от малкото късметлии, които имат течаща вода в домовете си. Нещо рядко в Рим. Използва я и за да впечатли гостите си с играта на фонтаните.

Жилеста ръка затваря кран, скрит в растенията. Тя е на роб, който проверява доброто функциониране на системата. Висок, с тъмна кожа, с къдрава черна коса, той почти сигурно е някъде от Средиземноморието или от Северна Африка. Сега събира листата и изсъхналите цветя. Вероятно е градинарят.

Други шумове достигат до нас от малка заличка, която гледа към колонадата. Те са от метла. Приближаваме се. Идват от триклиниума. Снощи там е имало гощавка. Леглата, върху които са били настанени поканените, вече са оправени, чаршафите са сменени. Друг роб почиства последните остатъци от тази нощ. Вдига и щипка на омар. Има обичай по време на пиршествата това, което не може да се яде от храната, да се хвърля на земята, не в чиниите.

Откъм кухнята също се чува, че някой работи. Това е жена, друга робиня. Косата й е покрита с „шал“ от парцалчета, но се разбира, че е руса — по врата й се спускат няколко златни кичура. Може би идва от Германия или от Дакия (Румъния), ново завоевание на Траян. Помещението е много малко. Учудващо е, че римляните, прочути със своите пиршества, не отдават голямо значение на кухнята — смятат я за второстепенно помещение и й отреждат функцията на нашите боксове. Кухнята никога няма точно определено място. Понякога се намира в дъното на малък коридор, понякога под стълбището. Наистина странно, но няма защо да се чудим — в домовете на богатите не съществува фигурата на „домакинята“. В кухнята работят робите, тя е помещение на прислугата, затова няма защо да се украсява, да се създават удобства или пространства. В къщите на по-бедните хора жената е тази, която готви, но нейното положение, в сравнение с днес, се приближава повече до това на прислужницата, отколкото на съпругата.

Много позната за нас картина от римските кухни са медните съдове: различни видове тенджери от мед (или бронз) са окачени на стените за показ. Тук-там има цедки, чиято мрежа е изработена така, че прилича на бродерия. И още: чукчета за хаван от мрамор, шишове, тигани от теракота… Но също и тави във вид на риба или на заек за много изискани ястия. Да се наблюдава формата на тези съдове, е все едно да се разлистват менютата от онази епоха.

Храните се загряват върху „плоскост за готвене“, състояща се от голям плот в стената — върху него се разстила жаравата, като при барбекю. Когато жарта се нагорещи, в нея се слагат котлоните, тоест триножници от метал, а върху тях се поставят тенджерите и тиганите.

Много често тези масивни тухлени плотове са олекотени от елегантни арки, които служат за малки складове. В тях се натрупват дървата, готови за употреба — античен еквивалент на газовите бутилки…

Сега робинята пали огъня. Но как палят огън римляните? Приближаваме се и надничаме зад гърба й. Откриваме, че използва огниво. То има формата на малка конска подкова и тя го държи в ръка като дръжка на чаша. С него удря парче кварц, което стиска здраво в другата си ръка. Виждат се искри, една от тях попада върху тънка лентичка от гъба, която служи за прахан (тя е от рода Fomes, дървесните гъби, които растат по дънерите). Момичето духа леко и гъбата започва да тлее. В този момент допира до нея слама, за да я „зарази“ с топлината на гъбата. Духа отново — от сламата най-напред се издига малко дим, после изведнъж плъзга пламък. Работата е свършена. Сега ще приготви жарта.

Да се спрем за малко. Това посещение в domus ни даде възможност да разберем някои неща за жилищата на римляните. Те, разбира се, са много красиви, но много по-неудобни от нашите. През зимата е студено, навсякъде става течение и трябва да се отопляват с мангали, поставени в различни стаи (еквивалент на електрическите ни печки). Освен това къщите са тъмни, полумрак цари във всяко помещение. В редките случаи, когато има прозорци, те обикновено са малки и не пропускат достатъчно светлина — използват се люспи от талк, слюда, понякога и стъкло, докато бедните закрепват върху отворите тънки прозрачни кожи, че и направо дървени капаци.

В заключение, за да разберем атмосферата в римските домове, както и живота на богатите в техните domus-и, е достатъчно да си спомним за селските къщи от нашата епоха с големите легла и тежки завивки, с пролуките под вратите, през които влиза светлина, с мириса на горящи дърва, прах и паяци…