Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (28) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

11,30 ч.
Базиликата „Юлия“ — катедралата на римското правосъдие

Отправяме се към базиликата „Юлия“. С дългата си редица от пиластри и снежнобели арки прилича на скелет на огромен динозавър. Забелязва се непрекъснато движение на хора, които се качват и слизат по изключително широките й стълби. Мраморните стъпала са едва седем, но са широки като стъпала на стадион.

Тук е класическото място за среща или уговорка преди аудиенциите. Навсякъде има групички хора — адвокатите си личат по леко „аристократичния“ си поглед, а асистентите им — по големите „папки“, които носят под мишница. Клиентите пък лесно се разпознават по внимателния поглед и притеснения вид… Мястото прилича по-скоро на пазар, отколкото на форум. Други хора са се излегнали по стъпалата и гледат небрежно към тълпата, изпълваща обширното пространство — това са „свидетелите по желание“, които срещу щедро заплащане ще свидетелстват за каквото и да е… Виждаме и малки групи седнали на стълбите хора, съсредоточени в нещо, което става пред тях. По жестовете им разбираме, че дават съвети на човек, застанал в центъра, като някои дори залагат. Приближаваме се, обзети от любопитство. Между главите забелязваме двама да играят на нещо, което прилича на дама. Игралните дъски, или tabulae lusoriae, са издълбани направо върху стъпалата (дребен вандализъм, търпян от любов към развлечението). Това е същата сцена, която се вижда на много площади и в много паркове на модерните градове, където често се играе на шах…

Продължаваме да се изкачваме. Срещаме мъж, който слиза по стълбите, увит в тога с необичайния ярък цвят на аметист. Кой знае откъде я е намерил — ясно е, че е твърде голяма за него. Той е слаб, с хлътнали бузи, с лошо боядисани в черно коси. От малките му живи очи прозира цялата хитрост на човек, който преживява от дребни измами. Следва го (или по-точно преследва го) група хора. Задават му въпроси, дърпат го за тогата, най-накрая го спират. Така разбираме, че е адвокат и че преследвачите са негови клиенти, които току-що са загубили делото си… И възбудено искат обяснение. От тона на отговорите му и от начина, по който се мъчи да се измъкне от въпросите, разбират, че са допуснали грешка, като са му се доверили. Той е напълно некомпетентен!

Страстите се разгарят. Спираме се да гледаме — с нас има и други хора. „Ето ги будалите — казва тихо един от тях. — Дошли са от село и са хванали първия срещнат адвокат…“ „И сега виж ги, горките“ — мърмори друг. Адвокатът се освобождава от хватката и забързва, като гледа да изчезне сред хората. Но преследвачите му не се отказват и цялата група се шмугва в тълпата на площада…

Той е един от многото „ментарджии“, които още от първите часове на деня изпълват площада на Форума в търсене на клиенти и дела. Римляните ги наричат causidici и този, който познава добре Рим, ги презира, защото са истински „акули“ в градския пейзаж. Умеят да примамват хората, бива ги и да говорят, но са неспособни да спечелят дело. Най-голямата им дарба е в това, да убеждават неподготвените, необразовани хора. Според Квинтилиан на тях в крайна сметка „им се плаща само за гласа“. След първата среща на площада на Форума си определят друга с жертвите си в своята къща, за да говорят за делото. За да впечатлят клиентите и да ги заблудят, че са адвокати с ранг, използват всякакви измами. Известен е случаят с такъв адвокат, който, за да увековечи несъществуващия си престиж, поръчал да му издигнат в атриума на къщата бронзова статуя, която го изобразявала на кон, сякаш е консул…

Продължаваме да се изкачваме. Всеки момент ще влезем в света на съдебните процеси, в света на римския закон.

Пространствата са огромни. Кънтежът на гласовете и виковете съпровождат хаотичното движение на хората. Объркани сте, не знаете накъде да вървите.

Усещането е, че се влиза в катедрала. Вътрешното пространство дори е разделено чрез огромни колони на пет дълги кораба. Централният е най-голям и има изключително висок таван, на около три етажа. На върха се отварят грамадни прозорци, които осветяват залата. Благодарение на умелата употреба на светъл мрамор върху стените и пиластрите лъчите на слънцето се отразяват навсякъде, като създават красива дифузна светлина.

Всичко това носи подписа на някои от най-прочутите главни действащи лица в историята на Рим — базиликата е издигната по желание на Юлий Цезар и е завършена от Август. А под краката ни са останките от къщата на Сципион Африкански.

В огромната централна зала с размери 82 на 18 м са заели мястото си още от сутринта прочутите центумвири^[1], съдийското тяло, което работи в базиликата „Юлия“. Те представляват съдът, който се занимава с гражданското правосъдие, и не са сто, както сочи името им, а сто и осемдесет.

Тук са протичали прочути процеси, които са превръщали голямата аула на сградата в една-единствена обширна арена на справедливостта. В този момент обаче се разглеждат дела с по-малко значение и това се прави едновременно, за да се оптимизира дейността. За тази цел отвисоко са спуснати огромни завеси, които заедно с подвижните дървени стени разделят обширния централен кораб на четири съдийски помещения. Центумвирите също са се разделили на четири групи. Как са се гледали делата в античен Рим? Да се опитаме да надникнем в една от аулите…

Два съдебни процеса в античен Рим

В дъното на аулата има подиум, където е заел мястото си преторът, който ръководи изслушването. От двете му страни стоят четирийсет и пет центумвири. Срещу тях на дървени пейки са седнали страните на процеса заедно с приятели, роднини и адвокати. Едва успяваме да видим адвоката, който говори сега. Между нас и мястото, където се провеждат дебатите, има тълпа от хора. Те са част от простолюдието, което обожава да следи пререканията в съдебните зали, сякаш са представление, което не трябва да се изпусне. Това са обикновени люде, мъже, жени, старци. Има и много зад нас, които стоят, където намерят място, дори извън аулата, между пиластрите на „по-малките“ кораби на базиликата. Застанали са и над главите ни, на един издигнат етаж. Защо всички те са тук?

Вече отдавна в Рим прибягват до съда за всяка дребна свада. Днес например в тази зала се дебатира за кражбата на няколко кози.

Тук също, както в днешна Италия, правосъдието е задръстено от нарастваща грамада неразгледани искове. Още по времето на Веспасиан, съобщава Светоний, „списъците на делата се удължили до безкрайност, защото към висящите спорове се прибавили нови“. Без някакви мерки, взети от самия Веспасиан, коментира Светоний, „… целият живот на съдещите се едва би стигнал за завършване на процесите“.

Вторият „модерен“ аспект на Рим на Цезарите е именно правосъдието представление. Както при нас много събития от черната хроника намират обширно място във вестниците и телевизионните програми, така и в императорски Рим публичният процес има голяма „гледаемост“. Ако се съди по тези препълнени зали, тя наистина е висока… Може би ще е по-редно да се говори не за публика, а за истински зрители.

В базиликата е горещо и задушно. Почти всички около нас се потят обилно. И въпреки това никой не иска да излезе, всички са „погълнати“ от процеса. Адвокатът говори в полза на жертвата на кражбата. Маниерът му е артистичен, жестовете — сценични. Като го гледа, човек би го оприличил на актьор от ням филм… Мимическата му игра обаче видимо не привлича вниманието на присъстващите центумвири. Един гледа в празното пространство, други си говорят тихо, един си скубе космите от носа, друг клюма опасно и всеки момент ще заспи, нещо, което вече е направил звучно хъркащият до него. Преторът наблюдава движението на облаците през големите прозорци, притваряйки едното си око, за да ги види по-добре между пречките.

Публиката също е усетила пълната безполезност на адвоката. Мнозина се забавляват и започват дори да се смеят. Единственият, който не се смее, е ощетената страна, мъж с решителни черти на лицето, който идва от провинцията и е свикнал на полска работа и на прямота. Когато един от центумвирите заспива, като обляга глава на съседа си, ищецът разбира, че е време да се сложи край. Раздразнен от дългата скучна реч на адвоката, който цитира великите мъже от историята, той го прекъсва грубо: „Нито за насилие, нито за сеч, нито за отрова — аз се явявам на съд за три кози! И твърдя, че моят съсед ми ги открадна. Съдията иска доказателства, а ти приказваш за битката при Кана и Митридат, и за пуните клетвопрестъпници… Говориш за Сула, Марий и Муций с гръмък глас и пресилени жестове. Но, Постуме, кажи най-сетне нещо за трите ми кози!“. Цялата аула избухва в смях. Адвокатът онемява. Съдиите се смеят, старецът се е събудил с подскок, облаците са забравени. Може би с това изказване този човек е спасил делото си. В един ъгъл някакъв мъж си отбелязва нещо… Благодарение на него векове по-късно тези фрази, казани от прост селянин и стигнали до нас, още ще предизвикват смях…

Изведнъж силен шум изненадва всички в залата. Следват дълги ръкопляскания и свирене с уста. В съседната зала, отвъд тежките завеси и няколкото подвижни дървени прегради, някакъв адвокат е отбелязал важен „гол“. Всички млъкват. Дори центумвирите и преторът. Баритоновият глас на адвоката от съседната аула подновява своята защитна реч. Той е силен и завладяващ като на артист от театър и преодолява без затруднение разделителната бариера, като прави трудно следенето на процеса за трите кози. Хората се споглеждат. Кой е той? Никой не знае. После се споменава някакво име. Името на един истински първенец на Форума, способен на паметни прояви. Хората не се колебаят — в съседство е започнал много по-забавен процес. Като при обявена тревога заради пожар тълпата се люшва и хората от последните редици излизат стремително от залата, опитвайки се да проникнат в тази до нея. Публиката е сменила „канала“…

Ние също следваме тълпата. Съседната зала е наистина претъпкана. Адвокатът е хубав мъж с прошарени коси и прям поглед. Спрял е, за да пийне малко топла вода. Хвърля строг поглед към центумвирите, сякаш иска да ги прецени, и после към клесидрата върху масата. Всеки адвокат има на разположение определено време за говорене. Всъщност може да поиска шест клесидри. Всяка трае двайсет минути, следователно цялото време на разположение е два часа. Естествено, нещата се променят от процес на процес, съдиите нерядко са снизходителни и отпускат повече време, според случаите и тяхната тежест или интерес. Трябва да се каже, че заседания, започнали рано сутринта, често завършват по залез.

Адвокатът посочва с пръст една двойка, несправедливо лишена от важно наследство. Първите му думи са като изстрели и поразяват всички. Спира се, усмихва се и после започва замислено да крачи, сякаш търси точните думи. След като ги намира, се обръща изведнъж и от устата му излиза поток от слова. Красноречието му е наистина невероятно. Един поглед към негов сътрудник ни разкрива малък трик — всъщност секретарят го слуша с восъчни дъсчици в ръка и от време на време поставя знак, сякаш сверява списък с покупки.

Адвокатът изобщо не импровизира, а следва написаното преди това и научено наизуст благодарение на мнемотехниката. Такава е стратегията на много големи представители на Римския форум — те се подготвят добре много преди процеса.

Някои антични автори говорят за генерални репетиции, които приличат на истински дебати, с адвокати, излизащи от своите кантори много възбудени, с пламтящи очи, и сътрудници, останали без сили. При тези тренировки, наречени meditationes, се внася повече патос в изреченията, в думите, в тона и постановката на гласа. Спаринг-партньорите са обикновено роби с голяма култура. Според Цицерон, може би най-великия оратор на Форума и майстор на мнемотехниката, пледоарията трябва да преследва три цели: да вълнува, да развлича, да убеждава. И да съдържа изненадващи обрати. Един такъв настъпва пред очите ни.

Двата часа за защитната реч са минали отдавна. В този момент адвокатът се затичва към двойката, която защитава, задминава я, мушка се сред тълпата… Сред съдиите и публиката се забелязва объркване. Даже и сътрудниците на адвоката се правят на учудени (но всичко е предвидено в „сценария“). Най-накрая ето, че защитникът се появява с две изплашени деца, момченце и момиченце. Води ги със себе си, показва ги на съдиите и ги притиска с любов. Това са децата на двойката, държани хитро настрана. Започва дълга реч за тяхното бъдеще, за това, какво ще стане с тях, когато майка им и баща им ги няма вече… и за това, колко полезни биха били онези пари от наследството за бъдещето не на тези деца, а, подчертава той, на тези двама римски граждани (знакови думи, които не остават незабелязани от претора и центумвирите, така привързани към ценностите на Рим).

Стратегията не е нова, адвокатът хитро е използвал направеното повече от век преди това от негов прочут колега, Сулпиций Галба, връстник на Цицерон. Но публиката не знае това, нито може да си го спомни. И точно към нея той обръща сега двете деца с театрален жест, който цели да развълнува отколешния главен герой на римските съдилища — простолюдието. Наблюдава внимателно лицата, произнася последните думи и завършва, като прегръща децата… Избухват овации от тълпата и публиката. От съседните „аули“ също се чуват ръкопляскания. Прилича на финала на театрална пиеса (и всъщност е). И съдиите са учудени от успеха на този човек. Вече са били наясно, че цялата публика от първата редица в действителност ще се състои от laudiceni, тоест платени клакьори (нещо често в залите), но не са очаквали толкова много овации. Сега при решението трябва да вземат предвид реакцията на публиката. Това е „психологически натиск“, който със сигурност ще им повлияе. И адвокатът го знае — зад фалшивата сълза, която сега се стича по бузата му, се крие усмивка…

Римският сенат

Намираме се отново на площада на Римския форум и решаваме да излезем от него, като се насочим към другата базилика, която се намира отсреща. Базиликата „Емилия“, чийто портик се простира на повече от сто метра. И тук се гледат всякакви граждански дела. В древността под портиците й имало магазини. Сега е свободно и ние сме привлечени от малка изложба-базар на „картини“ и рисунки от всякакъв вид, която заема пространството под две арки. Поразява разликата в качеството между фреските, които се виждат в domus, и тези произведения, наистина обикновени, почти „инфантилни“. Темите са разнообразни: овчар, митологична сцена, портрет на Юлий Цезар (без всякаква прилика), изглед от Рим, много приблизителен… И едно красиво лице на младеж, изобразено изключително реалистично. Очевидно е поръчан портрет. Този факт не е много известен, но в къщите в Рим понякога били окачвани портрети на собствениците или на техните близки. Никой от тях не е стигнал до нас, но другаде, в Египет например, подобни портрети са поставяни при мумиите като маска. В Рим на Траян те са нещо като моментни снимки на жителите на Империята. Кой знае как е дошъл тук този портрет — може би младежът е умрял, без да остави наследници или роднини, които да искат да запазят образа му, както правят мнозина с бюстовете на прочутите си предци. Това би обяснило как е попаднал в ръцете на търговец…

Излизаме от портиците на базилика „Емилия“ и се отправяме към северната част на Форума, където в миналото са поставени основите на властта на Рим и където в продължение на векове се събирали сенаторите — курията. Ето че се появява голяма тухлена сграда с малък портик отпред. Това е сенатът.

Построява го Юлий Цезар — събаря всичко, изравнява със земята предишните курия и комиций и построява тази нова внушителна сграда, използвана после през цялата история на Рим.

Вратите на сената са отворени и след малко в аулата ще започнат дебатите. Виждаме вътрешността му. Има прекрасен под с елегантни инкрустации в мрамора, много ценни, идващи от цялата Империя. Тук буквално „се върви“ върху Империята. Сенатът е много дълбок, встрани има широки стъпала, върху които са подредени столовете на сенаторите. Те са дървени, фино гравирани. Помещението е нещо средно между schola cantorum^[2] и зала за аудиенции на някой цар… Наоколо, върху стените, има големи мраморни плочи, които проблясват на светлината. Кой знае колко тържествени речи са били произнесени тук, невъзможно е да се помнят всичките. Върху тези няколко квадратни метра са взети много решения, които сега изпълват страниците на учебниците ни по история… Малко места на планетата са могли да повлияят до такава степен на историята на човечеството. Много сенатори са седнали и разговарят с колегите си, които са се обърнали към тях. Някои шепнат, други се смеят. Забелязват се групи, които дискретно обсъждат нещо. След малко ще започнат разискванията. В последните дни са били засегнати много въпроси. Вчера например е ставало дума за довършването на голямата триумфална арка на Беневенто, която ще бъде началото на Траяновия път. Днес темата от дневния ред е особено важна. Траян е много далеч оттук — през януари е влязъл тържествено в Антиохия, а сега се сражава при Месопотамия. Новините, стигнали до Рим, са прекрасни, императорът е допълнил своите завоевания със завладяването на важни градове: Батна, Низиб, Ктезифон. Легионите са го приветствали, като са му дали прозвището Parthicus (тоест победител на партите). Сега сенатът трябва да реши как да направи официален този прякор… В действителност, откакто няма вече република и се сменят императорите, ролята на сената е намаляла твърде много — свършило е времето на големите сблъсъци и дебати, вече се вземат решения с по-малко значение, по-близки до обикновеното администриране, отколкото до славата от времето, предхождащо Юлий Цезар…

През отворените порти влиза един сенатор и кимва на стражите, които застават мирно при преминаването му. Порталът на входа е от бронз и е изключително висок (последната порта от римския сенат ще бъде махната оттам през Възраждането и пренесена в базиликата „Сан Джовани ин Латерано“, където човек може да й се възхищава и днес).

Възрастният сенатор прави няколко крачки и веднага е посрещнат от други, по-млади колеги, които се отправят към него, вероятно за да им даде съвет и да им подскаже някоя „стратегия“ за днешната дискусия…

Служители затварят с усилие портала. Залата на сената изчезва постепенно, сякаш пада завеса. Последната картина, която виждаме, е сенаторът, който сяда, оправя гънките на тогата си и се вглежда в своите противници със суров поглед изпод гъстите бели вежди… Стражите застават пред портала, с едната ръка върху щита, с другата върху pilum, копието.

Междувременно в Колизеума…

Изключително светлите му очи изглеждат неподвижни върху почернялото му лице и не се отклоняват нито за миг от мускулестото тяло на противника. Сега двамата се въртят в кръг, изучавайки се взаимно… Погледите на хиляди хора, които крещят и ги насърчават от трибуните, са приковани в тях още от сутринта. В Колизеума са започнали игрите. Първото представление, с което се открива денят, са venationes, тоест ловът. Това не са битки между гладиатори, а между мъже и животни. В Колизеума и във всички амфитеатри в Империята винаги се спазва тази „градация“: venationes за начало, следвани от публични екзекуции на престъпници, и най-накрая, следобеда, дългоочакваните гладиатори. Игрите в Колизеума заемат важно място в живота на града — в този амфитеатър се събират от 50 000 до 70 000 зрители, които с вълнение наблюдават жестоките битки. Като тази, която току-що е започнала.

Хората на трибуните прекрасно разбират, че след няколко секунди всичко ще свърши. Между русите къдрици на ловеца се забелязва проблясваща струйка пот. Неговото име е Спитара, но тълпата е престанала да го повтаря, толкова голямо е напрежението. Насреща, могъщ и сигурен в себе си, е един от големите владетели на арената: Виктор. Той не е човешко същество, но в битките проявява чисто човешка интелигентност. Победил е много ловци повече с лукавство и хитрост, отколкото със силата на лапите си и изключително острите си нокти. Виктор, тоест „победителят“, е леопард с необичайно големи размери, участвал в безброй сражения и станал любимец на тълпата. Веднъж блъснал своя противник върху друг ловец, съборен на земята няколко секунди преди това, после подскочил внезапно и го захапал за врата. Виктор, като всички животни в Колизеума, не убива, защото е гладен, както се смята обикновено. Той е заловен като малък, отгледан е по специален начин и е дресиран да напада, като куче за бой. Научен е къде да поразява и как да го прави. Леопардите са страшни с това, че когато нападат човек, случва се и в днешно време, се насочват право към гърлото, забиват в него зъбите си, а с ноктите на мощните си лапи разкъсват гръдния кош. Веднъж говорих с един с лекар — това беше в Африка по време на престоя ми там за археологически разкопки, — който ми обясни, че когато му донасяли човек, пострадал от лъв (лъвът раздрусва жертвата си, като се стреми „само“ да я ухапе), понякога успявал да го спаси. Когато жертвата била на леопард, пристигала вече мъртва…

Звярът не е виновен, той е само хищник — прави това, което природата го е научила да прави… Но неговата естествена агресивност е била засилена от укротителите и използвана, за да се превърне битката в спектакъл, а животното — в истинска машина за смърт. Виктор има зад гърба си не само мъртъвци на арената, но и много убити роби, използвани като „манекени“ по време на дресировката му.

Спитара е добър ловец и е много обичан от жените заради приятния си външен вид, но не е прочут колкото Виктор. „Букмейкърите“ го смятат за губещ и залагат 3 срещу 1. Той го знае, но знае също, че може би в това е неговата сила — да изненада всички, дори и леопарда, с някое светкавично движение. Стиска в ръка дебело остро копие. Няма друго — нито ризница, нито шлем, нито сабя. Единствената му защита са подсилените платнени кончове.

Рев оглася арената, рев на лъв, който току-що е излязъл от портата, за да се бори с друг ловец. Точно това очаква Спитара и на това се надява. Виктор е научен да не се разсейва от виковете на тълпата или на своите противници. Но внезапният призив на лъва отприщва неговия първичен инстинкт. Защото в природата възрастните лъвове нерядко убиват леопардите. Леопардът се разсейва само за миг и светкавично обръща главата си в посока на лъва. Но едва успява да мерне силуета на другата котка, когато е пронизан от копието точно под гърлото, там, където започва гръдният кош. За част от секундата усеща как широкото острие потъва в гърдите му и изпитва разкъсваща болка. Дори не е чул бойния вик, нададен от Спитара. Мъжът е тръгнал в атака, като се е снишил и се е засилил, за да придаде по-голяма сила на удара, точно както правят фехтовчиците.

Реакцията на животното е гневна. Леопардът превива огромния си врат и се опитва да захапе копието, но не успява. После удря силно с лапа дръжката му, като почти я откъсва от тялото си. Сега вече успява да я захапе и я натрошава със зъбите си. Но късно, чувства се все по-слаб, вижда силуета на Спитара, изправен на крака, очакващ „развръзката“. Ако животното се съвземе, за ловеца нещата ще се развият зле. Може да му дадат друго копие, може и да не му дадат. Но няма да се стигне дотам. В жълтите безизразни очи на леопарда образът на Спитара се замъглява все повече. Кръвта струи от раната и образува голяма локва на арената между двете му лапи. Ударът е бил съвършен. Последно изръмжаване, после хрип и клокоченето на кръвта, която нахлува в гърлото и дробовете. Звярът залита и после се сгромолясва с полуотворена уста.

Тълпата избухва в овации. От стъпалата се надига тътен — всички крещят името на ловеца: „Спитара, Спитара!“. Колизеумът има нов герой.

Любопитни факти

Животните в Колизеума

Животните, убити в Колизеума и в другите амфитеатри, разпръснати из Империята, били изключително много. Понякога зрителите виждали ловци, които с лъкове и стрели поваляли елени или газели. Понякога умирали екзотични представители на фауната, като например щрауси (знаем, че император Комод се забавлявал, като им режел главите с един удар на сабята си). Понякога битките били „почти“ равностойни — мъже, облечени като гладиатори, само с шлем, щит и меч, трябвало да повалят лъвове, леопарди или мечки. От барелефите изглежда, че се бият всички заедно с променлив успех. Най-сетне можело да се присъства и на бой между животни. Например връзвали един за друг с вериги бик и слон или други големи зверове и прислужници ги дразнели, като използвали дълги прътове, за да ги принудят да се бият. Употребата на животни, често екзотични като тигрите, в игрите на всички главни амфитеатри из Империята предизвикала с времето истинско обедняване на дивата фауна в Европа, Северна Африка и Близкия изток. Много видове изчезнали не на последно място и защото от стотиците залавяни екземпляри (включително крокодили и носорози) единици пристигали на местоназначението си след прекалено дългото пътуване в каруци или в трюмовете на корабите.