Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (33) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

12,30 ч.
Колизеумът — изпълнява се смъртно наказание

Стражата го държи за едната ръка и го стиска силно, сякаш се страхува, че може да избяга. Но къде би могъл да отиде? Затворен е зад решетка на няколко метра от арената на Колизеума. Около него десетки хиляди крещят, смеят се, пляскат с ръце. В този тъмен и студен коридор шумът достига променен и различен. Сякаш се намира в огромен капан без възможност за бягство. Предпочита да го убият веднага с меч. Но никой няма да го направи — напротив, ще трябва да умре в жестоки мъчения, ще трябва да умре, като бъде изяден жив! Досега в душата му е вземало връх примирението. След като съдиите са произнесли присъдата, всичко е следвало своите „коловози“, като по чудо добре смазани. Бил е отведен от стражата, качен на каруца и закаран в затвора. По пътя хората са го обиждали, заплювали, хвърляли са по него камъни, дори изпражнения, оскърбявали са го по всякакви начини… В главата му е царяло объркване, мозъкът му се е мъчил да разбере положението, да намери изход. Но е било твърде късно. Сякаш някакъв извратен механизъм го е водил към пропаст, без той да може да го спре.

Затворникът знае, че унижението е част от наказанието. Той самият го е виждал толкова пъти, когато е гледал шествията на осъдените по улиците. И им се е подигравал, обиждал, хвърлял е камъни по тях… Сега се намира на тяхното място. И за съжаление знае как ще свърши всичко. През последните дни се е подготвил за смъртта. Но сега, когато е изправен пред нея, в гърдите му нараства чувството на паника, на непоносима „душевна“ болка, на отчаяние… Дишането му става все по-затруднено, лицето му е съвсем бледо. Вратата рисува по тялото му пояс от сенки във вид на решетка. Облечен е само с нещо като груба къса пола на ивици. Стражарят забелязва състоянието на духа му и със смях го стиска още повече. Вече има дълга практика с осъдени на смърт и знае, че това е един от най-опасните моменти.

Присъдата е damnatio ad bestias^[1]. Когато е чул тези думи, е почувствал как всичко се сгромолясва. А е трябвало да знае, че ще свърши така. Годините на експлоатация и корупция са му създали дръзкото усещане за безнаказаност. Мислил си е, че е по-силен от системата, която го е довела в Рим от Северна Африка, от днешен Алжир. В продължение на години е бил роб. След като са го освободили, е започнало неговото „издигане“. Изхвърлил е от дома му не един човек, цели семейства са се озовавали на улицата. Той, лихварят, не е гледал никого в очите. Много пъти са идвали да молят за отсрочка и милост. А той е усещал огромното удоволствие да им казва „не“. Може би е искал да си отмъсти. Станал е брутален, циничен и е прибавил и насилие към унижението — който не е плащал, е бил бит с пръчка, после (с помощта на корумпирани служители) е идвал ред на конфискацията и разделянето на имуществото между съучастниците. Дъщери и съпруги на жертвите му често са плащали с тялото си вноските на лихвата. Изглеждало е така, сякаш властта му няма граници — богатство, пирове, важни гости… Вече е мислил да се изкачи още по-нагоре, във висшето общество на Рим. Докато изведнъж една сутрин всичко е рухнало.

Достатъчно е било един от неговите служители съучастници да се разприказва. Стражите са дошли на разсъмване, на светлината на факлите, завлекли са го в затвора, разпитвали са го, измъчвали са го. После са се появили първите плахи свидетелства. Мнозина са си замълчали от срам, но други са проговорили. Така са излезли на бял свят всички мерзки постъпки, които този бивш роб е извършвал срещу римски граждани. Нещо, което не може да бъде простено. Нямало е как присъдата да бъде друга. И ето го сега тук, с треперещи колене, на няколко секунди от края.

Стражарят прави крачка назад и на негово място застават двама мъже, покрити с нещо като гащеризон от груба кожа. Главите им също са покрити със странна качулка от плътна кожа, под която има шлем. Видът им бегло напомня този на исландските рибари… Това са служителите, извършващи екзекуциите, роби, които имат задачата да тласкат осъдените към зверовете. Тези странни дрехи с пръски засъхнала кръв всъщност са защитно облекло — отдолу имат плътна подплата, подобна на тази на ръкавиците на дресьорите на кучета пазачи.

Изведнъж решетката се отваря и силен тласък го запраща на арената. Навън слънчевата светлина го заслепява. Сбръчква лице — не може да го покрие, защото и двете му ръце са вързани зад гърба. Чува рева на хората от трибуната. Толкова пъти е виждал тази сцена в Колизеума и никога не е мислил, че един ден в центъра на арената ще бъде точно той, осъденият.

Двамата „палачи“ го бутат отзад, за да го накарат да тича. Миг преди отварянето на вратата са се спогледали и са избрали този тип излизане на сцената — отчасти, за да привлекат вниманието на публиката, отчасти, за да предизвикат веселие. През годините на безделие освободеният роб е надебелял. Видът на този мъж, неспособен да се затича, с корем, който се тресе на всяка крачка, с облещени очи и изплашен поглед предизвиква на трибуните вълна от смях и подигравателни освирквания. Сред публиката са и много от неговите жертви. Някои от тях крещят, освобождават се от натрупаното с години унижение, други запазват мълчание.

Сега тримата забавят крачка и се отправят към лъв с огромна тъмна грива, който се обръща и се втренчва в тях. Съвпадение е, че и той като освободения роб идва от същата област на Северна Африка. Лъвът е свикнал с този вид гощавка на арената. Но нещо се бави. Един служител го побутва с дълга летва. Звярът подскача с ръмжене към този провокатор. После, подтикнат още веднъж, се отправя решително към осъдения. При всяка крачка мощната му мускулатура се движи плавно под кожата.

Мъжът вижда да идва насреща му собственият му край. Лъвовете имат огромни глави, но това, което ги прави страшни, са съвсем светлите очи с цвят на лешник. От тях сякаш излизат пламъци. Само жестокост има в този поглед.

Осъденият крещи с пълно гърло, запъва се, мъчи се да се задържи на крака. Но двамата служители са по-силни от него. Единият ловко го хваща за къдравите коси и навежда напред главата му, сякаш за да примами животното. Другият се обляга на гърба му, сякаш се е опрял на врата, за да попречи да я избият. В тази поза го тласка напред. Притиска ръцете му и с наведена, покрита от качулката глава, очаква сблъсъка…

Последните крачки на лъва са все по-бързи, но това, което поразява, са абсолютно тихите му движения. Осъденият крещи, в последния момент затваря очи и извръща главата си. Публиката замлъква в секундата, в която лъвът се отделя от земята с дълъг скок.

Всичко става в един миг. Служителите оставят плячката и бягат. Проблясват белите зъби. Осъденият усеща топлия дъх върху лицето си, после е съборен от тялото на хищника.

Публиката ликува, но спектакълът е ужасяващ. Лъвът затваря челюсти между главата и врата на осъдения. Зъбите му захапват и разтрошават костите, които поддържат скулите и носа, унищожават очната кухина. Отхапано е половината лице, разкъсана е цялата кожа, отнесени са носът му, бузата, окото изхвръква. Лицето на мъжа се е превърнало в страховита кървава маска. По-близко стоящите зрители за миг са объркани при вида на човек, на когото липсва половината лице, но който е още жив, крещи, мята се на земята. Лъвът го държи прикован към нея като борец, ноктите му са забити в гърдите и плешката му. Гледа тълпата, муцуната му е изцапана с кръв, устата му е полуотворена. Сякаш търси одобрение. Ново ръгане с остена на служителя го убеждава да си довърши работата. Сякаш излива върху своята жертва болката си от получения удар. Захапва врата му и го разтърсва свирепо. Тялото на мъжа не се движи повече, вратът е прекършен, главата е обърната настрана по неестествен начин. Няколко кратки спазми на краката отбелязват края на неговото съществуване. Сега лъвът започва да разкъсва корема му…

Любопитни факти

Смъртта като спектакъл

Представлението, на което току-що присъствахме, е нещо обичайно за градовете на Римската империя. Дали римляните наистина са били безчовечни, както често чуваме да се твърди? За да се отговори на този въпрос, трябва да се имат предвид две неща. Преди всичко времената. Така се живеело тогава. Етруските извършвали човешки жертвоприношения. Келтите, толкова модерни в днешно време, имали обичай да отрязват главата на победените неприятели и да я заковават на гредите на къщата като трофей. Ако ставало дума за силни и смели врагове, главите се напоявали с кедрово масло и се запазвали за поколенията.

Глави и черепи били излагани на входовете на селищата или в свещените места (например в Антрьомон). Впечатляващ пример може да се види днес в Марсилия в музея на Борели, където е изложен каменен архитрав на прочуто келтско светилище, открито в Рокпертюз в Южна Франция. В архитрава са издълбани многобройни ниши, където били поставяни черепите на най-опасните врагове.

Горе-долу през същата епоха в Китай войниците правели военна или обществена кариера според броя на отсечените глави (за по-практично доказвали това с двойка уши, отрязани на бойното поле и донесени в лагера). В Централна Америка ацтеките продавали пленени роби, за да бъдат използвани в жертвоприношенията. И така нататък.

Изобщо римляните били част от свят, много по-различен от нашия. Колизеумът бил място за публични екзекуции, каквито впрочем са съществували до неотдавна и в нашите общества — във Франция използвали гилотината, в Обединеното кралство — бесилката, като екзекуциите се извършвали пред всички, за назидание. В Рим на папите съществували много места, където престъпниците бивали екзекутирани по различни начини: на площад „Кампо деи Фиори“ се изгаряли на клада еретиците, в квартала Трастевере се режели ръце на осъдените, на моста на Кастел Сант’Анджело бесели, разкъсвали и отрязвали главите. На площад „Дел Пополо“ екзекуциите, които често били част от празненствата на карнавала, се извършвали по нечовешки начин — осъдените били удряни с чук в слепоочията, докато умрат… През 1826 година въвели гилотината, смятана за по-хуманна. Говорим за епоха, много по-близка до нас от римската.

Вярно е, че римляните са правели това, което никой друг не е правил — превръщали са смъртното наказание в нещо като представление. Но достатъчно е да видим телевизионните програми с филмираните истински инциденти, преследвания, убийства, за да преведем на модерен език тогавашната практика — страданието (или смъртта) като представление, кръвта като примамка за зрителите.

Да добавим и филмите по екраните и телевизията с всичкото им насилие, смърт и стрелби, филми, които вече могат да се гледат във всеки час и които съответстват на представленията на Колизеума.

Но в какво са се състояли тези представления? Сценариите били много — някои по-смущаващи и разстройващи, други „по-обикновени“ като този, на който присъствахме. Понякога осъдените били завързвани на колове, закрепени на колички във форма на малка двуколка, и тласкани към зверовете. Бликащите струи кръв, изобразени по мозайките, показват, че представленията били наистина жестоки.

Публиката знаела, че при екзекуциите често има „изненади“, и това правело очакването по-голямо. По тази причина организаторите подготвяли понякога зрелищни сценографии и извършвали екзекуцията по митологичен или исторически сценарий на принципа на „живите картини“ или на нашите живи ясли… Ето например Икар, който се опитва да лети — осъденият имитира злощастния полет и пада, като се разбива на земята и дори напръсква с кръв присъстващия император. Така разказва Светоний.

Знаем за осъдени, които повтарят жеста на Муций Сцевола, поставил едната си ръка в огъня, или за други, принудени да преживеят кастрацията на Атис или наказанието на Иксион (завързан за горящо колело)…

Марциал разказва, че за освещаването на Колизеума бил предложен митът за отчаяния от смъртта на Евридика Орфей, който с песента си укротявал животните. Така осъденият се озовал на арената сред декор от скали и постепенно появяващи се отдолу дървета (един от многото специални ефекти) заедно с многобройни зверове. За съжаление не успял да усмири едно от животните. И сред веселието на публиката „певецът бил разкъсан от неблагодарна мечка“ — казва Марциал.

Друга екзекуция с „декори“ била вдъхновена от мита за Прометей, който дал огъня на хората и за наказание бил прикован от боговете на скала, като един орел редовно идвал да кълве черния му дроб. Осъденият бил разкъсан от мечка, доведена от Каледония, тоест от Шотландия.

Не по-малко жестока се оказала съдбата на жена, която при Нерон била принудена да изиграе мита за раждането на Минотавъра. Тя изпълнявала ролята на Пасифая, която била обладана от бика от Крит… Знаем, че този вид публична екзекуция била предлагана и друг път, със сигурност при Тит.

Но имало и такива, които развличали публиката, като давали истински — и много опасни — представления с животни. Те били повече акробати, отколкото осъдени. Мъчели се да оживеят, като надвият с хитрост мечките и лъвовете, криели се зад въртящи се врати (подобни на тези в хотелите) или във вътрешността на кошове, които се въртели около кол. Имало и такива, които с помощта на прът прескачали нападащите ги животни или се качвали на тънки скелета, докато долу кръжали зверовете.

Сред различните видове присъди била и така наречената damnatio ad gladium. Това била наистина перверзна форма на публична екзекуция. Двама осъдени, снабдени с мечове, заставали един срещу друг, за да се сражават до смърт. След това победителят се биел с друг осъден и т.н.

Накрая в тази галерия на ужасите сред екзекуциите представления трябва да се спомене и смъртта чрез изгаряне.

В тези случаи осъдените били принуждавани да облекат дрехи, напоени с леснозапалими вещества, и след това да танцуват, като танцът скоро се превръщал в трагедия. След като подпалвали дрехите, нещастниците преминавали от танца към гърчовете и изгаряли в пламъците.

В пламъците били убити и много християни по времето на Нерон. Завързвали ги за врата към кол, за да не се движат, после натрупвали около тях снопове насмолени клони, папируси и восък и ги запалвали…

По този повод трябва да се подчертае, че противно на разпространеното мнение никой християнин не е убит на Колизеума по време на Нероновите гонения. Тогава Колизеумът още не съществувал. Екзекуциите на Нерон ставали на друго място — в неговия частен цирк за надбягвания с колесници. Намирал се на мястото, където днес е Ватиканът. Много християни загинали, след като били подлагани на различни изтезания (покривани с кожи и оставяни да бъдат разкъсани от кучета, разпъвани на кръст или изгаряни живи). Смята се, че там бил убит и погребан и Петър и поради тази причина на това място била издигната посветената на светеца базилика. Преследванията довели до смъртта на много християни и в други епохи, но в нито един документ не се споменава Колизеумът. Екзекуциите се извършвали в амфитеатри, разпръснати из Империята.