Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (3) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

Няколко часа преди разсъмване

Погледът й е вперен в далечния хоризонт, сякаш е погълната от дълбок размисъл. Бледата светлина на луната разкрива широко лице със снежнобял цвят, с едва загатната усмивка. Има лента около челото и косата й е събрана, но по раменете й палаво се спускат няколко кичура. Внезапен полъх на вятъра вдига въртележка от прах около нея, но те не помръдват. Не биха могли да го направят — мраморни са. Така както са от мрамор голите й ръце и хилядите гънки на дрехата й. Скулпторът, който я е изваял, е използвал ценен материал, за да улови в камъка едно от най-уважаваните от римляните божества. Това е Матер Матута, „милостивата майка“, богиня на плодородието, на „началото“ и на зората. От толкова години, та досега статуята е там, извисява се върху своя внушителен мраморен пиедестал на кръстовището в квартала. Около нея има само мрак, но разливащата се светлина на луната разкрива пред каменните й ръце обширна улица с много дюкяни, подредени в редици от двете й страни. В този час на нощта дюкяните са затворени с тежки дървени капаци, закрепени за пода, с масивни резета. Те представляват най-ниската част на огромни тъмни постройки. Тези черни очертания са навсякъде около нас. Струва ти се, че си в някакъв каньон, а над теб е небесният свод, обсипан със звезди. Това са сградите за народа, insulae, подобни на нашите жилищни блокове, но много по-неудобни.

Учудва липсата на осветление в тези сгради и изобщо по улиците на Рим. Но може би ние сме тези, които сме свикнали прекалено много с него в модерната епоха. В продължение на векове при падането на мрака всички градове по света са потъвали в тъмнина. Изключение са правили рядко срещаните светлини на някое заведение или на свещените изображения, разположени обикновено на стратегически места като ъглите на улиците, кръстовищата и т.н. Така е и в Рим през императорската епоха. В мрака ви водят тези малки „светлици“ или лъчите на някой и друг фенер, оставен запален вътре в къщите.

Другото, което поразява, е спокойствието. Докато вървим по улицата, тишината е нереална. Тишина, нарушавана само от ромона на водата на една чешмичка в квартала на десетина метра от нас. Нейният вид е обикновен: четири плътни плочи от травертин оформят квадратна вана, над която има ниска колона. Светлината на лунния сърп, която трудно си пробива път между две сгради, разкрива, че върху колоната е изваяно лицето на божество. Това е Меркурий, с крила от двете страни на шлема — от устата му излиза струя вода. През деня тук се редуват с дървени ведра жени, деца и роби, за да ги напълнят за вкъщи. Но сега няма никой и единствено шумът на леещата се вода ни прави компания.

Странна е тази тишина. Освен това настъпва рядко. Всъщност ние се намираме в центъра на град с милион и половина жители. Обикновено нощта е времето за доставките в магазините с шума на железните обръчи на колелата на каруците по калдъръма, виковете, цвиленето на конете, неизбежните ругатни… Точно тези шумове се дочуват в далечината. Като тяхно ехо до слуха ни достига и лаенето на куче. Рим никога не спи.

Пред нас улицата се разширява малко, като създава сякаш оазис от светлина. Мрежата от базалтови плочи, която покрива пътя, изпъква на лъчите на луната и прилича на вкаменената черупка на огромна костенурка.

Малко по-нататък виждаме да се движи нещо. Това е човешка фигура, която се спира, продължава да върви още малко и после, олюлявайки се, се опира на една стена. Трябва да е някой пияница. Промърморва нещо неразбираемо и като се клатушка, се шмугва в страничен сокак. Кой знае дали някога ще си стигне до дома. В този час улиците на Рим са страшни и опасни като нощен хищник — има крадци, престъпници и много слабоумни, които не биха се поколебали да забият юмрук в корема на първия срещнат, само и само да спечелят нещо. Ако утре сутринта някой намери заклан и обран труп, ще бъде наистина трудно да се открият неговите убийци в толкова хаотичен и многолюден град.

Преди да свие встрани, пияният се спъва във вързоп на ъгъла. Проклина го с няколко думи, фъфлейки, и после продължава своя съмнителен преход. Вързопът се раздвижва. Жив е. Той е един от многото бездомници в столицата. Мъчи се да поспи. От няколко дни живее на улицата, след като собственикът на скромната стаичка, която е наемал, го е изгонил. Не е сам, наблизо има цяло семейство. То гледа да се настани, доколкото може, с малкото неща, които е взело със себе си. Рим се изпълва с подобни хора в точно определени моменти от годината, когато в края на всеки шест месеца се подновяват договорите за наем. Много са тези, които от днес за утре се озовават на улицата в търсене на ново място, където да живеят и спят.

Изведнъж нашето внимание е привлечено от някакъв ритмичен шум. Отначало неопределен, после все по-ясен. Ехото от фасадите на сградите пречи да се разбере откъде точно идва. Внезапният звук от катинар и светлината на няколко фенера разкриват тайната — това е патрул, караулът на vigiles. Как да ги определим? На теория те са пожарникари, но освен непрекъснатите проверки, които трябва да правят, за да предотвратяват пожарите, изпълняват и друго задължение — поддържат обществения ред.

Vigiles са част от военния състав и това е видно. Те са нови: осем новобранци и един началник. Бързо слизат по стълбите на голям портик. Имат правото да влизат почти навсякъде, за да откриват огнищата на пожарите, да вземат мерки при рискови ситуации или прояви на нехайство, способни да предизвикат трагедия. Току-що са извършили проверка и началникът им казва нещо. Държи фенера много нависоко, за да го виждат новобранците — има едро тяло и груби черти, които добре подхождат на дрезгавия му глас. След като завършва обясненията, се втренчва за последен път в останалите vigiles, като ги смразява с черните си очи под кожения шлем. После излайва някаква заповед и всички тръгват в строен ред. Маршируването им е прекалено ритмично, типично за новаците. Началникът ги гледа как се отдалечават, поклаща глава и тръгва след тях. Шумът от стъпките им намалява все повече и повече, докато ромонът на чешмата напълно го заглуши.

Един поглед нагоре показва, че небето се е променило. Пак е черно, но звездите не се виждат вече. Сякаш някакво невидимо и неосезаемо було постепенно покрива града, като че ли иска да го отдели от обсипания със звезди свод. След няколко часа ще започне нов ден. Но може би ще бъде сутрин, различна от всички други в столицата на най-мощната империя в античността.

Любопитни факти

Числови данни от Рим, Вечния град

През II век сл.Хр. Рим е на върха на своя разцвет. Това наистина е най-подходящият момент да бъде посетен. Едновременно с Империята градът е достигнал най-голямата си териториална експанзия, като покрива площ от 1800 хектара с периметър от около 22 километра. И това не е всичко. Наброява милион-милион и половина жители (според някои оценки може би дори два милиона, малко под броя на жителите от модерната епоха!). Той е най-населеният град на цялата планета и през цялата античност.

Всъщност този демографски и строителен бум не трябва да ни учудва. В продължение на поколения Рим непрекъснато се разраствал. Всеки император го разкрасявал с нови постройки и нови паметници, като постепенно променял облика му. Но понякога видът му се изменял изцяло по причина и на много честите пожари. Това непрестанно преобразяване на Рим ще продължи векове, в резултат на което още в античната епоха градът ще се превърне в прекрасен открит „музей“ на изкуството и архитектурата.

Във връзка с това нека хвърлим поглед на един впечатляващ списък на сгради и паметници, направен по времето на император Константин. Естествено, няма да го цитираме целия, но дори като се ограничим с най-важните постройки, оставаме поразени, давайки си сметка, че градът тогава бил много по-малък от сегашния.

40 триумфални арки

12 форума

28 библиотеки

12 базилики

11 големи терми и почти 1000 обществени бани

100 храма

3500 бронзови статуи на известни личности и 160 от злато или слонова кост на божества плюс 25 конни статуи

15 египетски обелиска

46 публични дома

11 акведукта и 1352 чешми и фонтана по улиците

2 цирка за надбягване с колесници (най-големият, Циркус Максимус, може да побере почти 400 000 зрители)

2 амфитеатъра за гладиатори (най-големият, Колизеумът, има от 50 000 до 70 000 места)

4 театъра (най-големият, театърът на Помпей, има 25 000 места)

2 големи наумахии (т.е. изкуствени езера за морски битки)

1 стадион за атлетически състезания (стадионът на Домициан с 30 000 места)

И така нататък.

А зеленината? Наистина е невероятно да се открие, че в този град, препълнен с къщи и паметници, зеленина не е липсвала. Растителността покривала около една четвърт от повърхността му, тоест около 450 хектара обществени и частни паркове, свещени гори^[1], перистили в къщите на патрициите и т.н.

Един любопитен факт. Какъв е бил истинският „цвят“ на Рим? Какви тоналности биха ни поразили, ако го погледнем отдалеч? Вероятно доминиращите цветове били два: червеният на покривите от керемиди и бялото на фасадите на къщите и на мраморните колонади на храмовете. Тук-там в това море от червеникави керемиди бихме забелязали и покриви със златно-зелен цвят, които блестят на слънцето: това са плочите от позлатен бронз на храмовете и на някои от императорските постройки. С времето те се окислявали и често се покривали със зеленикава патина. Със сигурност щяха да ни поразят и някои позлатени статуи, поставени на върха на колони или храмове, които се люлеели над града. Бяло, червено, зелено и златно — това били цветовете на Рим.