Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (25) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

10,45 ч.
Кратък престой в един оазис на спокойствие и изкуство

Къде може да се отиде, за да се избяга от тълпата и блъсканицата на Рим? Съществуват ли по-спокойни места? Отговорът е да. Това са оазиси на спокойствието, където римляните идват да се разхождат: императорските градини, зоната на Марсово поле с неговите площади, храмове, свещени пространства без дюкяни и insulae, следователно идеални за разходка извън хаоса.

Но съществува и едно място, толкова необикновено със своята красота, че е споменато дори от Плиний Стари. Това е Портикът на Октавия. Накъдето се отправяме сега. Входът му е наистина монументален, като на голям храм. След няколко крачки спираме удивени — пред нас се простира огромен двор със страни, дълги над сто метра, с прекрасна колонада, която го опасва наоколо. В центъра се издигат два еднакви храма, посветени на Юпитер и Юнона.

Цари нереална атмосфера. Всичко е обзето от спокойствие, сякаш сме във вътрешния двор на манастир. Разбира се, има хора, които говорят и се смеят, деца, които тичат. Но самият факт, че крачките им отекват на големия площад, а не са погълнати от шума на тълпата, е чудо. Заобиколени сме от над милион хора, заети с всякакви дейности, и все пак изглежда, че всичко е останало навън, няколко метра зад нас.

Влизаме в портика. Той е цветен, покрит с фрески и гипсови орнаменти. Веднага разбираме защо Плиний толкова го цени — между колоните, в нишите или вътре в малките зали се виждат статуи, но не какви да е.

Това са произведения на велики гръцки скулптори като Поликлет или ученика му Дионисий. Става въпрос за статуи, които изобразяват много скъпи на римляните божества — Юпитер и Юнона.

Тези места (има и други в Рим) са истински изложби. В тях са изложени шедьоври, пред които експонатите на големите музеи за класическо изкуство в света бледнеят. Продължаваме зашеметени. Спираме се отново, този път пред необикновена серия от трийсет и четири бронзови статуи на войници на кон. В центъра е Александър Велики. Той е млад, с развени коси. Останалите са неговите помощници, които загиват в битката при Граник.

Това е истински ескадрон, устремен в кавалкада извън времето към славата. Произведението е на великия Лизип…

Докато разглеждаме шедьоврите, разбираме, че Рим е „магнит“ не само за стоки, но и за произведения на изкуството. Всички тези прекрасни статуи идват от Гърция, покорена от римляните при първата им експанзия. Те са тук, след като са били взети като плячка от храмове и дворци.

Да се говори за плячка и ограбване, е справедливо, но само отчасти. В древността вземането на плячка е нормална практика на завоевателя, опустошаващо следствие на всяко поражение. Но за разлика от толкова други народи римляните не са унищожавали систематично всички заграбени шедьоври, както са правили например испанските конквистадори. Напротив, те нерядко са ги занасяли в Рим, за да им се любуват, почти да ги боготворят, защото смятали Гърция за истинската родина на културата на античния свят. Те самите се възприемали като синове и наследници на тази велика цивилизация.

Затова днес от морето често излизат отново на бял свят невероятни статуи, като статуята на Посейдон (или Зевс), днес съхранявана в Атина, или Танцуващият сатир, наскоро изплувал от водите при Сицилия. Това са произведения, отнесени от Гърция и натоварени за Италия, но потънали по пътя. И кой знае още колко шедьовъра се намират в дълбините на Средиземно море.

Съвсем друг е случаят с Наполеон. Неговото поведение е анахронизъм, истинско най-обикновено плячкосване в явно противоречие с принципите на „свобода, равенство и братство“ на културата, която го е създала, и много далеч от духа на Декларацията за правата на човека, провъзгласена няколко години преди това. Много от произведенията, плячкосани преди всичко в Италия и никога невъзстановени, се намират сега изложени в Лувъра, все едно че нищо не се е случило.

В сянката на колоните срещаме много хора, които се разхождат, някои се събират на групи и разговарят помежду си. Тук не се идва само за поръчки или покупки. Мнозина наблюдават с крайчеца на окото си тези, които минават покрай тях. Атмосферата напомня разходката в събота следобед по булевардите на нашите градове. „Стъргалата“ на Рим от императорската епоха са точно такива места. А те са много — освен Портика на Октавия римляните разполагат и с портиците на Аргонавтите, на Ливия, на Помпей, на Стоте колони… Изобщо — богат избор.

Няколко деца се забавляват, като се катерят по статуята на умиращ елен. Номерът е да се изкачиш до рогата и да си пъхнеш ръката в отворената уста. Тази игра се харесва на много деца — гърбът на бронзовата статуя е добре излъскан. Едно момченце чака реда си. Като всички деца и то има bulla, окачена на врата. Тя съдържа малки „талисмани“, носещи щастие. Но тъкмо да се покатери, майка му го хваща за ръката и започва да му се кара. Не толкова от уважение към произведението на изкуството, колкото заради опасността да си постави ръката в място, което не познава. Сега при него е и баща му, който му разказва историята на момче, наречено Хилас. То също си играело така (както е изобразено в портика на Стоте колони) и си пъхало ръката в отворената уста на бронзова мечка. Но вътре в устата имало пепелянка. Ухапването било фатално и момчето умряло… Не знаем дали това наистина се е случило, но е история, която се е разказвала и вълнувала мнозина, включително Марциал, който ни я предава, когато описва портиците на Рим…

„Медицински“ портрет на римляните — Рим като град от Третия свят?

Сред хората, които се разхождат в Портика на Октавия, забелязваме чадърче в яркочервен цвят, което се поклаща при всяка крачка на собственичката си — то е като тези на госпожите от деветнайсети век. Възможно ли е това? Приближаваме се, като задминаваме няколко минувачи. Намираме се точно зад жената, която пристъпва елегантно заедно с две приятелки, може би „компаньонки“. Чадърчето е от коприна. Рамката е от кост и механизмът е като днешният — отваря се с плъзгане и със спици, които се разгъват… Това не трябва да ни учудва, всъщност чадърът е много древно откритие — използват го още етруските 2600 години преди Рим на Траян. Предназначението му обаче е различно.

Той служи, за да предпазва човека не от дъжда, а от слънцето, точно като чадърите на дамите от осемнайсети или деветнайсети век. В Римската империя е използван преди всичко от жените от средната и висшата класа, които по този начин се пазят да не почернеят. За разлика от днес…

Римските канони са различи от нашите. Достатъчно е да се погледнат фреските, за да се види, че мъжете винаги са изобразявани „почернели“, с бронзов цвят на кожата, докато жените са съвсем светли, до бели. Посланието е ясно — мъжът е по-тъмен, защото прекарва много време на открито, ангажиран с различни дейности (работа, пътувания, срещи, лов, война…). Докато при жената светлата кожа е знак за живот, прекаран вкъщи в „женски“ дейности: отглеждане на деца, грижа за къщата, ръководене на приготвянето на храната или на празниците и пиршествата. Все занимания, за които не се налага да се излиза. Следователно бялата кожа е част от очарованието на римлянката, както косата и грима, особено за жените от по-висок ранг, които не трябва да излизат и да се смесват с простолюдието. С други думи, светлата кожа е ясен знак за заможност и знатност, тя е символ на статуса. Затова се използва чадърът…

Но когато наблюдаваме трите госпожи, има и друг детайл, който поразява. Въпреки че лицата са им различни, очите им са с различен цвят, дори фигурите им се различават, и трите имат почти еднакъв ръст — едва стигат до рамената ни…

На практика римляните са много „ниски“ в сравнение с днес. Това добре се вижда, когато се върви по улицата. Единствените, които се „извисяват“, са робите келти или германи, както и римските граждани от Галия. Има и друго, което впечатлява. По улиците се виждат много деца и малко старци.

Народ с нисък ръст и много млади хора… Точно това, което може да се види днес в страните от Третия свят. Следователно Рим от времето на Траян прилича на Третия свят?

Рим, град на хора „извън Европейския съюз“?

Какви физиономии са имали жителите на Рим? Лицата им били ли са такива, каквито се срещат днес в столицата на Италия, или са били различни? Тъй като е бил град с над милион жители, по улиците, естествено, е имало по малко от всичко: руси, черни, рижи… Често обаче, забелязахме го в магазините, по уличките и сред робите в domus се срещат хора със средиземноморски черти, дори категорично с черти на хора от Близкия изток.

Всъщност голяма част от жителите на императорски Рим биха били определени днес като хора, живеещи „извън Европейския съюз“, защото идвали преди всичко от източните провинции на Империята — от земите на днешна Турция, смятани от римляните за „гръцки“ (Азия, Галатия, Киликия, Кападокия, Витиния), или от Изтока начело със Сирия. Към тях трябва да прибавим жителите със северноафрикански произход, а те били много — семейства, идващи от Египет или от плодородните провинции Кирена и проконсулска Африка (Либия и Тунис). Без да се броят дошлите от Мавритания (Алжир, Мароко)…

Но не трябва да си мислим, че само търговци са се установявали в Рим заради работата или че столицата просто е привличала много хора по най-различни причини, както става и днес в големите градове. В действителност огромното мнозинство от жителите на града били доведени тук насила, като роби. Някои си оставали роби, други бивали освободени (liberti). Много произлизали от роби, освободени няколко поколения преди това, и без проблеми се занимавали с различни дейности.

Едно статистическо изследване показва, че 60 процента от имената на жителите на Рим са имали гръцки, а не латински произход. Някои учени дори смятат, че този процент е по-висок — около 80. Не че всички тези хора били дошли от Гърция. Първо, защото, както казахме, за римляните Гърция географски достигала до Средния изток, и второ, защото бил много разпространен обичаят да се дават гръцки имена на робите без значение, коя е родната им страна. Това, което показват тези данни обаче, е, че поне шестима от десет жители на столицата (ако не и повече) не са произлизали нито от Рим, нито от Полуострова.

То потвърждава факта, че Рим е бил и ще остане в продължение на векове огромен генетичен съд, в който са се смесвали и претопявали народи и ДНК с най-различен произход, и то в мащаби, непознати дотогава. Следователно да се определяш като „римлянин открай време“, както и днес правят някои, наистина няма никакъв смисъл, тъй като още тогава в града е имало толкова народности, колкото на някоя международна аерогара.

Любопитни факти

Населението на античен Рим

Какво говорят за населението на Вечния град медицинските, антропологичните и демографските данни? Нека оставим за малко улиците и портиците на Рим от 115 г. сл.Хр. и да влезем в лабораториите, където антрополозите и археолозите изследват тази толкова далечна епоха.

Привидно работата изглежда изключително трудна, минали са почти деветнайсет века. Въпреки това благодарение на различните техники учените са си съставили достатъчно прецизна идея за хората, които срещнахме досега по улиците на столицата на Римската империя.

Представете си, че се намирате на мястото на престъпление и че наблюдавате работата на научните кадри на полицията. Техниките за изследване на древните римляни са много подобни. От костите и скелетите, намерени в гробовете, и от разкопките са изплували изключително много сведения, някои от които изненадващи.

Средната височина на населението, живяло през епохата, която изследваме, тоест на границата между I и II век сл.Хр., е 1,65 м за мъжете и 1,55 м за жените! Средното тегло, измерено с различни методи, е 65 килограма за мъжете и 49 за жените.

Може да ни изглеждат дребни, но такъв е бил средният ръст на европейските народи в продължение на векове. През 1930 г. е все още 1,67 м и едва след войната (по-точно през шейсетте-седемдесетте години) е надминал 1,70 м благодарение на по-добрите условия на живот и хранене. Днес средният ръст на европейското население е 1,76 м за мъжете, 1,64 м за жените. Този на италианците е малко по-малък, съответно 1,75 и 1,62 метра.

Скелетите са запазили и други изненади. Антрополозите са направили множество рентгенови снимки на дългите кости, като тибиите, не за да търсят счупвания, а за да изследват детството на римляните. Така са били забелязани тънки бели линии в плътната част на костта (линии на Харис), които разкриват спиране на растежа в първите години на живота или по време на юношеството поради някаква болест, глад или чисто и просто лошо хранене. Видими белези за нелеко детство.

Нещо подобно се е появило и при зъбите. При наблюдение на повърхността им са били открити каналчета върху емайла, успоредни на венеца. Те също показват, че растежът на зъба е бил спрян за известно време.

Обратно на това, което би могло да се помисли, по-тежък живот са имали хората не от селата, а от градовете. Също и заможните. Това разкрива една характеристика на живота в античен Рим, която никога не е била изтъквана.

Всъщност, както по време на война, в селата винаги е имало какво да се яде. Докато в града често са липсвали някои храни. Дори в най-добрите периоди храненето никога не е било пълноценно и добре балансирано. А по-бедните класи при най-малка криза са започвали да се хранят зле, дори да гладуват. Освен това, когато живеят в голям град, хората са изложени на различни видове болести и зарази. Всичко това обяснява „страданията“, запечатани върху скелетите, както и ниския ръст на римляните.

Но това не е всичко. Римляните са живели малко — преодолеели ли детските болести, мъжете са изкарвали до 41 години, а жените — до 29! При жените ранната смърт се е дължала на ражданията. Естествено, става въпрос за средни стойности — никой римлянин, достигнал четирийсет и първия си рожден ден, не е умирал внезапно. Още тогава някои са доживявали до дълбока старост, но те са били наистина малко.

Толкова малко, че правят впечатление дори и днес. Надписът върху камък, наскоро излязъл на бял свят от Ватиканския некропол на Санта Роза, говори за освободен роб, някой си Луций Суторий Абаскант, умрял чак на 90 години: „… qui vixit annis LXXXX…“, казва текстът, изненадал и своите откриватели. За епохата е изглеждал истински Матусалем^[1].

Интересно в това отношение е изследването на други надгробни стели, тези на жителите на антична Остия. Римляните почти винаги изписвали годината на смъртта на погребания, както и годините, месеците и дните на живот… Понякога дори часовете! Естествено, тъй като не притежаваме надгробните плочи на всички жители на Остия, а само на част от тях, не можем да правим категорични обобщения. Още повече, че когато ставало въпрос за възрастен човек, почти никога не се изписвали годините му (само при изключителни случаи, както видяхме), тъй като смъртта се възприемала като нещо естествено.

И все пак от изучаването на шестстотин надгробни камъка се появява интересно сведение. Знаем, че детската смъртност, както във всички бедни и предтехнологични общества, е била изключително висока. Това, което прави впечатление, е, че не е била еднаква за всички — под десет години умирали чувствително повече момчета (42 на сто), отколкото момичета (34 на сто). Може би това се е дължало на по-голямата свобода на движение (следователно и на опасност), на която се радвали момчетата. Любопитно е обаче, че нещата се преобръщат между двайсет и трийсет години — тогава са умирали повече жени (25 процента), отколкото мъже (18 процента). В този случай разликата е идвала от високата смъртност сред родилките — раждането на дете е било истински убиец.

Въпреки че не е съвсем проучено, от изследванията на скелетите изниква друго интересно сведение: в някои случаи състоянието на зъбите било различно според това, дали били на господар или на роб. Така било в извънградските вили, използвани като ферми — господарите имали повече кариеси от робите. Този парадокс се обяснява с по-богато на захари хранене. Една от лошите страни на богатството…

Осемте големи проблема на античен Рим

(Същите като днешните)

Както подчертава професор Ромоло Аугусто Стачоли, проблемите, които са притеснявали римляните от епохата на Цезарите, са учудващо сходни с тези, които измъчват днес жителите на Рим (и на всички други големи градове). За малко по-малко от две хиляди години положението не се е променило изобщо. Като прегледаме списъка, има от какво да останем учудени:

• трафикът;

• шумът и хаосът по големите и малките улици;

• времето, необходимо, за да отидеш от едно място на друго;

• мръсотията;

• жилищната криза и неимоверно високите цени на имотите;

• некачественото строителство;

• неконтролируемият приток на емигранти;

• несигурността нощем.

Видяхме, че да се придвижваш в Рим, е проблем, както и днес. И това въпреки прочутия закон, издаден от Цезар през 45 г. пр.Хр., който разрешавал движението единствено на превозни средства, свързани с обществения интерес (за които вече стана дума), и забранявал движението на частните возила от изгрев до залез. Но както в съвременната епоха, и по времето на римляните някои функционери и определени „привилегировани“ можели да се движат със собствените си превозни средства. Друг проблем било акустичното замърсяване на улиците и уличките. Вижте какво казва Марциал за хаоса през деня: „В Рим не съществува място, където един нещастник може да медитира или да си почива. Сутрин не те оставят да живееш учителите, нощем фурнаджиите, през деня чукането на казанджиите. Тук сарафът подрусва мръсната си маса със запасите от монети на Нерон… Там златарят кове с лъскавото си чукче златото от Испания… Не престават да крещят фанатичните почитатели на Белона (божество на войната); не спира да разказва своята история корабокрушенецът, останал закачен за парче дърво; не млъква малкият евреин, научен от майка си да проси; вика ли, вика гуреливият продавач на подпалки…“. На същото мнение е и Ювенал, който се пита: „В коя къща под наем е разрешен сънят в Рим? Спиш само ако разполагаш с много средства“.

Днес в Рим, за да се придвижиш от едно място на друго, губиш много време, дори и за малки разстояния; всъщност автомобилният трафик задръства и парализира града. Същото се е случвало по времето на Цезарите, въпреки че по улиците е имало само хора, а не автомобили. Някои автори се оплакват, че не могат да отидат на две срещи в една и съща сутрин, защото разстоянията от едно място до друго и времето за придвижване са прекалено големи.

Жителите, дошли от страни „извън Европейския съюз“, и тогава били истински проблем. С обвинителен тон Ювенал заявява, че градът е вече в техни ръце и че сирийската река Оронт отдавна влива водите си в Тибър, „като носи със себе си свои език и обичаи, флейтисти, струни, барабани и момичета, принудени да проституират около Цирка“. Не може да не се направи смразяваща съпоставка със сегашната проституция от славянските страни. Както днес гарите са местата, където най-лесно могат да се срещнат емигранти и чужденци, така тогава в Рим това били зоните около Апиевия и Остийския път. Те били подстъпите към столицата за всички тези чужденци, които тръгвали от източната част на Средиземно море и от Африка, спирали с корабите в пристанищата на Бриндизи, Поцуоли и Остия и после тръгвали към столицата по един от тези големи пътища. Очевидно стичането на толкова чужденци (и на граждани от Империята, привлечени от големия град) увеличавало цените на жилищата, които, както казахме, били четири пъти по-високи, отколкото в останалата част на полуострова. В резултат се появила дива спекула на имотния пазар, започнали да никнат като гъби истински „казарми“ — високи сгради, построени набързо с некачествени материали. И не след дълго зачестили срутванията. Затова Ювенал говори недвусмислено за град, който „в огромната си част се държи на тънки гредички“, и заявява, че „когато администраторът замаже отвора на стара пукнатина и ни каже да спим спокойно, развалината продължава да виси над главите ни“. С мръсотията си някои кътчета и улички на Рим са напомняли градове от Изтока, където често се върви върху „слоеве“ от всякакви боклуци, от бутилки до развалени варива: „От една страна хуква да бяга крастава кучка, на другата се въргаля свиня, покрита с кал“, казва Хораций. Накрая в списъка е несигурността през нощта, която днес все още е проблем, но за щастие не е достигнала нивата на императорски Рим, ако е вярно това, което пише Ювенал, а именно, че „би могъл да минеш за небрежен […], ако отидеш на вечеря навън, без да си си направил завещанието“!

Част от препълнена с хора улица. На Рим вече не са чужди много „модерни“ проблеми: хаотичният трафик (на пешеходци), сергиите, превзели тротоарите…