Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (18) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

9,40 ч.
Среща с божество

Докато сме погълнати от тези мисли, някакъв странен аромат привлича вниманието ни, много лек, но все пак натрапчив, нито лош, нито хубав. Той ни е много познат — това е миризмата на тамян. Така забелязваме, че сме се спрели на площадче — по средата му има мраморен олтар, а веднага зад него малък храм със стълби отпред. Издига се от едната страна на пътя точно като онези енориашески църквици покрай някоя оживена централна улица. На стълбите няма просяци, готови да те дърпат за дрехите. Веднага разбираме причината — всичко вече е свършило. Върху олтара (изящно украсен мраморен блок, от който висят гирлянди) се забелязват следите от ритуал: капки кръв, мангал с главни, които тлеят, и овъглените остатъци от даровете, разбира се, храна.

Служителите почистват стълбите. Ще приберат и мангала и ще приведат в ред олтара. Приближаваме се до храма и се изкачваме по стълбите. Формата му е класическа, с покрив и колонада, която опасва целата — свещеното помещение със статуята на божеството, често златна или от слонова кост, или от ценен мрамор. Вътре могат да влизат само жреците. Вярващите стоят отвън и обществените ритуали се извършват при олтара, който също е отвън.

Сега се намираме между колоните, които са фасадата на храма. Те са от розов египетски гранит. По някаква странна причина, където има гранит, изпитваме усещане за свежест, но може би това се дължи само на утринната сянка. При почистването на стълбите, колонадата и целата служителите са оставили открехната голямата бронзова порта. Това е прекрасна възможност да надникнем вътре. Приближаваме се. Миризмата на тамян става все по-силна, сякаш някакво невидимо було на сакралност излиза от притворената врата. Поглеждаме между двете крила на портата. Очите ни трудно свикват със сумрака. По стените забелязваме закачени лампи, навсякъде наоколо има и свещници (никакви факли, каквито се виждат по филмите). Лека-полека, заедно с привикването на очите ни към тъмнината, в дъното на целата се очертава фигура. Трябва да е божеството. На слабата светлина с мускулестото си тяло прилича на Херкулес. Направено е от позлатен бронз. Забелязваме обаче нещо странно — статуята има две лица, едно отпред, друго зад главата. Става въпрос за Янус, двуликия бог. Той е божеството, което стои начело на всякакъв вид промени и „преходи“ и общо взето, е „в началото и края на всичко“.

Този бог е оставил следа и в нашето модерно всекидневие. Въпреки че малцина си дават сметка, ние всички непрекъснато повтаряме името му през един период от годината…

Защото от Ianus идва „януари“… Да, януари, месецът с една година пред себе си и една зад гърба си. Ето защо е бил посветен на бог с две лица, Янус.

По този повод е любопитно да се отбележи, че имената на всички месеци, които използваме днес, са „римски“. Ето тяхното значение.

Януари (на латински Ianuarius) е месецът на Ianus.

Февруари (Februarius) е месецът на очищението (на латински februare).

Март (Martius) е месецът, посветен на бог Марс.

Април (Aprilis) е месецът в чест на Афродита (от Apru, етруското име на тази богиня).

Май (Maius) е месецът на богинята Мая, майка на Меркурий, от която зависи растежът на живите форми, включително на растенията в градините и полята.

Юни (Iunius) е посветен на Юнона.

Юли (Iulius) е кръстен на Юлий Цезар.

Август (Augustus) прославя Август, първия римски император.

Септември, октомври, ноември, декември (на латински September, October, November, December, останали непроменени на английски език) очевидно са свързани с числата, а не с божества. Имало е период до началото на 153 г. пр.Хр., в който годината започвала с март, а не с януари — следователно тези месеци били съответно седмият, осмият, деветият и десетият на годината и били наречени със своя пореден номер. Традиция, запазена и до днес.

Последен любопитен факт, свързан с римския календар, са празничните дни. По време на Републиката в една година има цели 235 „благоприятни дни“, отговарящи на нашите делнични дни, в които цялата администрация функционира, и 109 „неблагоприятни дни“, в които всичко спира и които съответстват на нашите празнични дни. През II век сл.Хр., епохата, в която е денят, описван от нас, последните са се увеличили дотолкова, че горе-долу на всеки два дни един е „празничен“! Очевидно през този период под „празничен“ не се разбира вече почивен, а най-вече „свещен“, в който обаче дейностите все пак не се прекъсват.

Може би празниците, които ни правят най-голямо впечатление, са Saturnalia. Те са през втората половина на декември и с тях се отбелязва приключването на периода на сеитбата. По този повод не само се дава ход на безгрижно празнуване, но и за няколко дни ролите вкъщи се разменят — господарите сервират на робите на масата, а те се наслаждават на малко свобода. Доколко това действително е ставало и е означавало „истинска“ свобода за действията на робите, не знаем…

Мислите ни внезапно са прекъснати от строгото мъмрене на човека, който „отговаря“ за култа на Янус и който грубо ни изгонва от храма. Всъщност ние не сме влезли в целата, следователно не сме осквернили сакралното пространство. Въпреки това той ще трябва да изпълни ритуал за пречистване.

Затръшва вратата и до нас достига силен „полъх“ на тамян. Защо и римляните употребяват тамян в църквата като нас? И защо се е използвал в продължение на векове до наши дни и не само в Европа? Причината е любопитна и малко известна.

Изглежда, че тамянът има известен „противозаразен“ ефект — предпазва от микробите. Поради това от векове се е използвал, за да „дезинфекцира“ храмовете. Навън, непосредствено след сакралното пространство, достъпно само за жреците, се трупат тълпи вярващи, много от които болни, дошли при божеството, за да си измолят здраве. Затова храмовете често са мръсни, пълни с бактерии и въздухът е „нездравословен“. Използването на тамяна е равносилно на прочистване чрез „опушване“.

Религия и „суеверие“

Отдалечаваме се от храма. Доколко религията присъства в ежедневния живот на жителите на Рим?

Според тях боговете са навсякъде, макар и невидими, и непрекъснато се намесват в живота им, като им изпращат сигнали, като им помагат или ги „порицават“. В нашето пътешествие в древния град това измерение ни убягва, защото сме „слепи“ за много послания, които за римлянина са ясни.

Например бухалът предупреждава за надвисвала опасност. Той е изпратен от боговете, за да ни накара да бъдем нащрек или за да ни попречи да довършим това, което правим. Аналогично орелът предупреждава за идването на буря.

Да видиш пчела, за нас е нещо нормално. За римлянина обаче е добър знак, защото пчелите са смятани за вестителки на боговете и следователно носят късмет. Важен е и летежът на птиците — те носят добро или зло според това, накъде са се насочили. Ако се отправят на изток, където се ражда слънцето, поличбата е добра, докато, ако летят на запад, където слънцето умира, предзнаменованието е много лошо. Това е добре известно на римските пълководци, които преди битките след свещенодействията много внимават какво лети над главите им.

Важен жрец гадател е този, който изследва вътрешностите на жертвеното животно (haruspex). Дълго време учители в тази практика били етруските жреци. Черният дроб се смятал за особено добър „барометър“ на съдбата. Приемало се, че боговете изразяват своето мнение чрез вида му. Жрецът изследва формата му, цвета и евентуалните израстъци, които за него са истинска „география“ на бъдещето. После съобщава решението си.

Може да изглежда архаично, но някои народи го практикуват и сега, в модерната епоха. В Лаос, в Далечния изток, за да се разбере дали оризовата реколта ще е добра или лоша, гражданите принасят в жертва младо прасе и изследват черния му дроб с вниманието на римски haruspex…

В какво вярват римляните? Божествата са много, прекалено много, за да бъдат помнени всички. Да кажем, че се разделят на две големи групи. Тези, които се занимават с малките ежедневни неща в дома, като ларите (атавистичните духове на семейството) и пенатите, които отговарят за домашните провизии. За тях в дома има малки „храмове“ — ниши, и се извършва ежедневен ритуал, както видяхме в domus на богатия римлянин.

Към втората група принадлежат всички големи имена на римския пантеон. Те са „официалните“ божества, така да се каже, като много от тях представляват римски еквивалент на гръцките.

Разбира се, най-важен е Юпитер. Той е бог на небето, мълниите и гръмотевиците, покровител на римския народ, на когото е дал правото да владее света. Покровителката на раждането Юнона, божество, обичано най-много от жените, е негова съпруга. Следва Минерва, богиня на изкуствата, на войната и мъдростта. Тези три главни римски божества образуват така наречената Капитолийска триада, почитана във всички градове с един-единствен храм (с три цели), разположен в центъра на форума. Капитолийският хълм в Рим е негов прототип.

После идват всички останали божества: Марс (бог на войната), Венера (богиня на любовта, секса и красотата), Диана (богиня на лова и луната), Бакхус (бог на виното), Меркурий, Вулкан и т.н.

„Чуждестранните“ култове

Мислите ни са прекъснати от религиозна песен в съпровод на музикални инструменти. Това е напев, типичен за традиционните процесии. Обръщаме се. Малко по-нататък виждаме неголямо религиозно шествие да си пробива път сред тълпата. Жените имат дълги прави коси, а мъжете са с бръснати глави, като някои носят лента на челото. Хората им правят път с необичаен респект, никой не ги блъска. Все едно, че виждаме да минава група будистки монаси на пазар в Далечния изток.

Облеклото им също е необичайно. Носят дълги бели дрехи, съвсем леки, завързани на възел на нивото на гърдите. Главният жрец в центъра на процесията носи в ръце тумбеста амфора, със сигурност свързана с култа. Правят впечатление две жени, които съответно откриват и затварят шествието — тази, която е накрая, държи бронзов инструмент с формата на примка с метални мандала. Като ги разклати, те издават звук, подобен на дрънченето на торбичка с монети. В Египет, където го използват от векове, инструментът има име, което добре възпроизвежда звука му — she shesh.

Тази „жива вкаменелост“ на свещените ритуали се използва и сега, в модерната епоха, по време на религиозни процесии в Етиопия.

Жената, която стои начело на процесията обаче, носи „жив“ инструмент. Пристъпва с протегната длан, сякаш иска да се здрависа с околните. Но никой не смее да я докосне — около ръката й има увита змия, кобра, която заплашително насочва извитото си тяло към хората. Това сигурно е част от ритуала, но е и много удобен начин за отваряне на път в тълпата. Виждаме как някои забелязват едва в последния момент змията и отскачат назад с широко отворени очи…

Към каква религия принадлежи тази процесия? Към култа на египетската богиня Изида. В Рим има някои божества, „внесени“ от завоюваните територии, като Изида и Серапис с техните храмове, жреци и служители…

Изида не е единственото божество „чужденец“. Първа е дошла в Рим от днешна Турция Кибела (или Magna Mater).

В чест на Кибела се извършва един жесток ритуал с жертвоприношение на бик — посвещаваният застава в яма, изкопана в земята и покрита с дървена табла с дупка. Отгоре се заколва бикът. Кръвта се стича обилно върху вярващия точно както водата при кръщаването на християните.

Този обичай, разбиран в древността като възможност да се придобие силата на бика, в Рим, който посещаваме, има вече само пречистваща цел и трябва да бъде повтарян периодически…

Друго велико „внесено“ божество е Митра. Дошло е от Персия и е стигнало в Рим благодарение на легионерите, които са се сражавали в най-източните територии. И в тази религия биковете имат голямо значение — богът Митра почти винаги е изобразяван, докато убива бик, чиято кръв ще даде живителен сок на света. Култът към Митра до такава степен ще се разпространи в римското общество, че ще стане главен „конкурент“ на християнството.

Учудващо е, че бог Митра и Христос имат някои общи черти. И двамата проповядват братство между всички, и двамата са родени в пещера точно между 24 и 25 декември!

Още по-смущаващо е да се открие, че точно в този период на годината са родени и Хор, богът сокол на египтяните, Дионис на гърците и Буда (Siddharta).

Защо е това струпване на рождени дати на толкова важни божествени фигури в един и същи период?

Причината е астрономическа — 21 декември е денят на зимното слънцестоене, тоест най-краткият ден на годината, този, през който тъмнината трае най-дълго. След това дните започват да стават все по-светли.

Съвпадането на раждането на някое божество със завръщането на светлината е имало голямо символично значение за много религии и много цивилизации. Не случайно 25 декември за римляните е dies Solis, денят на раждането на Слънцето…

В Рим на Траян се срещат и християни. Тяхното общество е още малко в сравнение с това на следващите поколения и се е установило най-вече в народните и крайните квартали на града.

По времето на Траян християнската религия, въпреки че вече се разпространявала, била малцинствена и жестоките преследвания, предприемани от Нерон петдесет години преди това, още се помнели. Докато еврейското общество било в по-голям разцвет. Вече има няколко синагоги, като тази в Остия. Присъствието на евреи има и историческа основа. След разрушаването на Йерусалим от Тит през 70 г. сл.Хр. еврейската диаспора се стича към Рим. Така се увеличава общността, чиято поява датира от II–I век пр.Хр.

Християни, евреи, обожатели на Митра, Изида, Кибела, почитатели на Юпитер, Юнона и Минерва… Всичко това показва, че в този Рим, който ние посещаваме, както и в останалата част на Империята, съществува свобода на култа — никой не е дискриминиран заради своята религия или заради своята вяра.

Разбира се, невинаги е било така в историята на Вечния град. Нито ще бъде така в бъдеще — с Константин християнската религия ще получи превъзходство над всички останали. Ще има чести епизоди на непоносимост, които ще доведат до маргинализиране на другите религиозни вярвания.

Изобщо в Рим, който посещаваме, съществува религиозно равновесие. Защо?

Преди всичко, защото свободата на култа е важна стратегия за осигуряване на стабилност в Империята. Като се дава свобода на култа, се избягват опасни напрежения и бунтове. Така че всеки може да вярва в това, което иска, но при едно условие — да извършва жертвоприношения и за императора. Тоест всички трябва редовно да изпълняват ритуалите в чест на императора, като така признават абсолютната му власт. Преследванията на християните произтичат от отказа им да приемат, че императорът е бог (и да практикуват императорския култ).

Това е нещо, което засяга също и преди всичко подчинените народи, то е един вид клетва за вярност към Рим. В тази връзка трябва да се припомни, че съществува и отделен култ към императора или почитане на погребаните и обожествени императори начело с Август (а преди него и Цезар) с многобройни храмове и жреци.

Има и друго, „по-теоретично“ обяснение за голямата религиозна търпимост в Рим — прагматичните римляни не искат да настройват срещу себе си божествата, като им отказват гостоприемство…

Накрая остава един последен въпрос относно религията на римляните.

Как така „чуждестранните“ култове имат такъв успех сред тях и се разпространяват в толкова слоеве на населението? Обяснението е наистина любопитно и напомня някои явления, типични за модерната епоха.

Много от чуждестранните религии обещават щастливо бъдеще. А потребност от надежда за по-добри бъднини инстинктивно изпитвали мнозина. Особено в най-мрачните моменти от историята на Рим, като в края на Републиката, когато новите култове намирали благоприятни условия за разпространение.

Освен това, веднъж преминали през почти „тайната“ инициация, новите посветени се срещат с твърде различни жреци от тези, с които са свикнали. Тези жреци посвещават цялото си съществуване на божеството и имат тесен контакт с вярващите, изслушват ги и ги направляват. Тоест точно обратното на официалната римска религия, прекалено сурова, студена и откъсната от духовните нужди на отделните хора, а и ръководена от жреци, които напомнят повече функционери, отколкото лица, отдадени на вярата.

Най-накрая, отварянето на някои от тези религии към жените е друг коз за техния успех. Официалната римска религия с малки изключения е преди всичко мъжко занимание и се стреми да изключи нежния пол.

Следователно новите култове откриват цял слой от населението, над който да упражняват влияние, но още по-важен факт е, че влизат в семейството, където намират нови слушатели и поддръжници благодарение на възпитателната роля, изпълнявана от жените.