Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (27) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

11,10 ч.
Пристигане на Римския форум

Хората отново тръгват, вече поотделно. Малките групи пред нас се стичат към монументална арка с три дъги, изградена по поръчка на Август. Тези дъги приличат на огромни усти, които поглъщат една по една групичките от хора… Идва и нашият ред. От блъсканицата, която ни пречи да виждаме, не разбираме какво има отвъд арката. При всяка крачка усещаме само, че светлината силно се увеличава. После изведнъж пред нас се ширва голямата равнина на Римския форум. Изгледът е невероятен.

Общият му цвят е ослепително бял и прекрасно се съчетава със синьото небе. Чувстваме се неловко пред тази огромна площ. Стараем се да обгърнем с очи всички детайли на площада, но е невъзможно заради хората, които ни блъскат, някои дори ни ругаят. Явно това е Римският форум.

Как да го опишем? Първият пример, който ни идва наум, е площад „Сан Марко“ във Венеция с дългите портици, които са като негова рамка, с колоните в средата на площада, на върха на които има статуи, с големите сгради, с хората, които го пресичат…

Но разликите са много. Преди всичко очевидно няма куполи (като тези на базиликата „Сан Марко“). На тяхно място се виждат много храмове, струпани покрай площада. Приличат на редица „фонтани“ от бял мрамор.

На противоположния край на площада на Форума спектакълът е още по-величествен.

Човек има чувството, че се възхищава на колосална вкаменена каскада с много стъпала. Всъщност храмовете и сградите са разположени една над друга върху склона на Капитолия и сякаш се стремят да го изкачат едновременно. Полученият ефект е на замръзнал водопад, чиято отправна точка по някаква странна игра на перспективите (и значенията) са двата храма, символи на Рим, разположени на върха на Капитолийския хълм: храма на Юнона вдясно и този на Юпитер вляво.

Вляво от нас забелязваме безредно движение на хора върху широката стълба на един храм — това е храмът на Диоскурите. Няма защо да се учудваме — тук се определят таксите за размяна, затова е пълно със сарафи и „банкери“. Но има и много „нови татковци“, дошли да регистрират новородените си деца.

Приближава се момче, будно на вид. Разбира, че сме чужденци, и ни пита дали имаме нужда от помощ. Може да ни предложи каквото поискаме, познава добри адвокати за процес, места, където да спиш и да се храниш, даже такива, където да намериш „компания“ на добра цена. Нищо такова. Искаме от него само да ни разведе из Форума. Приема веднага.

Тръгваме по площада. Вървим по прекрасна настилка от бял травертин, излъскана от стъпките на минувачите. Момчето се спира, за да ни покаже бронзов надпис, върху който минават мнозина, без да му обръщат внимание. Изписано е името на Луций Невий Сурдин, градски претор, който по времето на Август направил тази хубава настилка. Това, което малцина си спомнят, казва момчето, е, че през целия период на Републиката гладиаторите се биели точно тук. Тогава още не съществувал Колизеумът. Строяли се временни дървени трибуни за зрителите. Понякога се опъвали дори големи навеси, за да предпазват от жегата. Момчето има право. Плиний Стари ни е предал едно от тези събития от времето на Цезар, минало в историята почти изключително заради задушаващата жега… Това, което момчето не знае, е, че под нашите крака археолозите ще намерят след седемнайсет века подземните коридори и дори останките на товарен асансьор от дърво, използван за игрите.

Докато говори, забелязваме, че зад гърба ни по средата на Форума растат три дървета: лоза, смокиня и маслина. Те са свещени растения със символично значение, казва той, нарочно засадени на площада, въпреки че според някои са поникнали там от само себе си.

Нашата визита с екскурзовод продължава. Минаваме покрай прекрасни конни статуи на императори върху високи мраморни пиедестали — за тълпата, която изпълва площада, всичко това е нещо нормално. През римската епоха никой не пътувал само като турист. Човек отивал на друго място по работа, на поклонение или във връзка със семейни въпроси. Хората не ходели да гледат пирамидите, Партенона, Колизеума или Римския форум за удоволствие. Независимо от това по тези места винаги се намира човек, готов да изпълнява ролята на гид срещу скромно заплащане.

Стигаме до края на площада на Форума. Тук има много други храмове на различни нива, за които момчето също ни разказва. Но няма да навлизаме в подробности.

Докато нашият екскурзовод говори, оставаме поразени от други чудеса. Момчето почти разсеяно ни показва обширна тераса, надвесена над площада. Това всъщност е голям подиум, украсен с носовете на корабите, отнети от враговете. Нарича се rostra vetera. Разбираме, че именно оттук, облегнат на парапета, Марк Антоний е произнесъл прочутата надгробна реч в памет на Цезар (възпроизведена в толкова филми). Толкова история и архитектура се смесват на Форума.

Отминаваме императорската трибуна и пред очите ни се появява странен предмет — голяма позлатена колона. Блести като бижу в подножието на храма на Сатурн. Това е „нулевата точка“, началото на всички пътища, които тръгват от Рим: Miliarium Aureum^[1]. На повърхността й от позлатен бронз са гравирани разстоянията между Рим и главните градове на Империята. Няма по-добро доказателство, че всички пътища водят към Рим (или обратното, тръгват от Рим)…

Това не е всичко. Малко по-нататък има място с още по-голямо символично значение. Момчето ни посочва с пръст малка постройка, Umbilicus urbis, пъпът на града — това е центърът на Рим. И тъй като Рим е център на Империята, това място е център на целия свят на римляните…

Но то има и по-мрачно значение. Постройката е от две части. Горната е пъпът на Рим, долната е Mundus, тоест мястото, където една пукнатина в земята отделя света на живите от света на мъртвите. Момчето не иска да се приближи. Според римския календар тази „врата“ към отвъдното се отваря само три пъти в годината и тези моменти се смятат за злощастни. А точно вчера портата е била символично затворена. Момчето обаче не вярва, страхува се, че някъде наблизо сигурно още се навъртат същества от подземното царство.

Освобождаваме го, като му даваме два аса, и той си тръгва доволен (може би сега се е убедил, че злощастните дни наистина са свършили). Обръщаме се към площада на Форума. Това, че сме по-нависоко, ни позволява да се насладим на величествена панорама. Оглеждаме отново паметниците и чак сега забелязваме двете огромни сгради, построени покрай дългите страни на площада. Те са високи, масивни, с повече нива на арките и колоните. Отгоре имат корона от статуи, обърнати към площада. Какво представляват?

Това са базиликата „Емилия“ и базиликата „Юлия“. Терминът „базилика“ не трябва да ни заблуждава. Не става дума за храмове или за култови постройки, а за граждански сгради — тук се помещават съдилищата (от време на време могат да се развиват и други дейности, от икономически до политически). Но какво се случва сега в някоя от базиликите?

Отиваме да разберем.

Сред тълпата на Форума към базиликата

Забелязваме, че площадът на Форума не престава да се пълни с хора. Той е жив калейдоскоп в непрекъснато движение. Наистина е едно от възловите места на града. Той е и обществен „часовник“. Според Марциал Форумът е най-многолюден около петия час (към единайсет сутринта). Което значи, че се правят срещи и когато е пълен наполовина или на три четвърти и т.н. Навиците са толкова постоянни, че това отговаря на точен час (очевидно с щедър толеранс за минутите…).

Форумът е и вестникът на римската епоха — тук се научават новините. Някой ще ви говори за политика, друг за последните данъци, трети ще ви разкрие поверителни сведения за предстоящия капитолийски конкурс. После ще се намери човек, който има брат в легионите, та ще ви разкаже за настоящата кампания, или пък някой войник ще ви опише сражение. Да не говорим за предстоящите битки между гладиаторите и за надбягванията с колесници или за клюките за знатните фамилии. Изобщо да пресечеш Форума, е все едно да разлистиш вестник: има страница за икономика, за спорт, за политика, за висшето общество…

Но съществували ли са вестници в римската епоха? Отговорът е да, но не такива, каквито познаваме днес. Така наречените acta diurna на практика били „официални вестници“, пазени в архивите на държавата. По-интересните новини или „по-пикантните“ се разпространявали на площада.

Още нещо ни поразява — статуите и барелефите са оцветени! Днес сме свикнали да ги виждаме в музеите в естествената тоналност на мраморите, тоест бялата. Истината е, че цветовете са изчезнали през вековете. Ако римляните можеха да ги видят в нашите музеи, щяха да останат учудени, откривайки, че са избелели като някаква остаряла блузка. Римляните рисували статуите и ги правели много цветни — устните са червени, лицето розово, дрехите сини, червени и т.н. Ако трябва да сме искрени, ние, несвикналите с подобно разточителство, оставаме малко смутени пред този фестивал на цветове — крайното впечатление е като от картини в наивистичен стил…

Ярко оцветен е и един прекрасен релеф, който украсява стените на някаква трибуна. Но като изключим оцветяването, оставаме запленени от неговото съдържание. Изобразява събитие, случило се на същия този площад преди няколко години — опрощаване на задълженията! В присъствието на Траян няколко служители носят купчини регистри, върху които са отбелязани дълговете на римските граждани към държавната хазна. Всички те са изгорени на площада… Представяме си облекчението на заинтересованите. Това опрощаване станало възможно заради войната. Голямата военна кампания, подновявана на два пъти, позволила превземането на нова провинция, Дакия, с огромна плячка от злато и сребро, толкова огромна, че задълженията на данъкоплатците можело да бъдат опростени… Това е Рим на върха на своите завоевания през периода на Империята.

Покрай нас минават всякакви хора — някои просто си губят времето, други търсят някой да ги покани на вечеря. Изглежда любопитно, но в Рим на Цезарите това е много разпространена дейност. Тя се състои в „сондиране“ на най-добрите места, където да се закачиш за богатия и той да те покани на вечеря.

За заможния човек площадът на Форума на Рим е една от най-подходящите сцени, на която да изложи на показ богатството си. Точно в този момент минават две носилки. От едната се поклаща мъжка ръка, украсена с биещи на очи златни пръстени. Ясен знак за благосъстояние. Другата ни показва различна сцена. Завесите й са дръпнати и на нея седи елегантно облечен мъж с аристократичен поглед, високо изправена глава и повдигната вежда. До него пристъпя секретарят, nomenclator. Той е образован роб, чието задължение е да си спомня имената, положението и евентуалните клюки за хората, които срещат. Общо взето, е „жив бележник“, способен да ви опише и лица, които никога не сте срещали, но които имат влияние в императорски Рим или в контрабандата. Сега споменава името на човек, който минава по площада. Аристократът подскача леко и нарежда на носачите да тръгнат към него. Носилката завива рязко и насочва „носа си“ към непознатия. Сблъсъкът изглежда неизбежен… На няколко метра повиква по име човека от площада, който се спира изненадан. Мъчи се да се сети кой е този, който му говори отвисоко от носилката. Не си спомня. И това е естествено, двамата не са се виждали никога. Но положението на мъжа, на нов aquarius (тоест хидроинженер), отговарящ за водопроводите в подножието на сегашния Квиринал, ще го накара неизбежно да опознае по-добре този индивид — с подаръци, покани за вечеря и натиск от всякакъв вид аристократът от носилката ще се постарае чрез неговото посредничество да получи от императора толкова бленуваното малко разклонение на водопроводите, за да има течаща вода в дома си…