Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (12) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

8,30 ч.
Отворете вратите!

Най-довереният роб на dominus се оглежда наоколо. Атриумът е наред, стаите са затворени, всичко е както трябва. Дава знак на роба портиер, той кимва и тръгва по коридора, който води към изхода. Навън се е събрала вече малка мълчалива тълпа. Мнозина са седнали на двете пейки пред стената, отстрани на портата. Други чакат прави. Кои са те? По дрехите разбираме, че са бедни, от много по-нисша класа от тази на господаря.

Всички те са така наречените „клиенти“ на dominus. Но не в нашия смисъл на думата. За да дадем актуален пример, представете си лицата на хората, които могат да се видят в чакалнята на кабинета на политик или на някой силен на деня.

Те са дошли да искат услуга, съвет, работа за роднина, помощ за познат човек, препоръка… Има, разбира се, и сътрудници, дребни предприемачи. Двама младежи с елегантни тоги явно са тук, за да говорят за сделки, и стоят настрана. Но в тази неголяма тълпа се срещат и много бедни хора, които идват да искат малки суми пари, за да преживяват. Един вид милостиня, която dominus им дава при всяко посещение понякога под формата на монети, понякога като кошница с храна. Това е така наречената sportula.

Какво печели господарят, като приема това малко общество с проблеми за разрешаване? Разбира се, в замяна ще настоява да извършат нещо за него, да се заемат с уреждането на сделка. Но истинската му цел е друга: властта. По този начин всъщност той си осигурява поддръжници, симпатизанти и става популярен сред цели категории хора или сред населението от квартала. Те ще гласуват за него, когато се кандидатира за някаква длъжност.

Думата „клиентела“ определя достатъчно добре целта на dominus. Гъстата мрежа от клиентели е навсякъде, тя е изключително много разпространена, дори представлява една от основите на социалния ред в Рим. Защото в града почти всеки свободен мъж има изградени отношения на уважение и понякога на подчинение с друг, по-богат и с повече власт от него, patronus, както го наричат.

Тези срещи се повтарят всяка сутрин. Това е така нареченото сутрешно поздравление (salutatio), с което се изразява почит към силния. Портата вибрира, чува се шумът от тежкото резе, което се измъква от бронзовите пръстени. Всички замлъкват и се приближават. После едно крило на портата се отваря и се появява лицето на роба портиер, който се взира в дошлите с проучвателен поглед. Всичките са хора, които познава. Отдръпва се и за няколко секунди малката тълпа е погълната от мрака на коридора.

В атриума клиентите дисциплинирано заемат различни места. После най-довереният роб ги извиква един по един, за да бъдат приети от господаря в неговия кабинет, tablinum. Сцената, която се открива пред очите им, има голям ефект. В центъра на стаята е dominus. Той е седнал на кресло, което прилича на малък трон — има висока облегалка, красиво оформени крака и цялото е украсено. Две възглавници и драперия го покриват отчасти. Краката на господаря си почиват върху специална поставка с лъвски лапи… Усещането е, че се намирате в храм пред статуята на божество. И всъщност е точно така — този мъж е много богат, той е влиятелен аристократ, но преди всичко е pater familias на дома. И вие сте в сърцето на неговата „територия“.

Dominus е там, взира се във вас с високо вдигната брадичка, за да подчертае положението си на превъзходство. И това ви кара да се чувствате неловко. Така започва неговата сутрин. Вие вероятно ще започнете своята, като се позакашляте, за да намалите притеснението си.

Полет над Рим през булото на утринта

Навън градът започва да се пробужда в някаква нереална атмосфера. Рим е обвит в по-гъст и студен въздух от обикновено и преди всичко със сигурност по-влажен, въздух, който нахлува дълбоко в дробовете при всяко вдишване. Може би заради това първите минувачи, увити в дебели дрехи, ускоряват крачките си под портиците. Градът е потънал в плътна сутрешна мъгла, както понякога се случва и в модерната епоха. Човек не може да види края на големите улици, нито да различи последните колонади на форума. Сякаш всичко се е разтворило в мъглата.

Сега си представете, че се откъсвате от земята, че се издигате постепенно нагоре, докато преминете над тази покривка. Там, на неколкостотин метра височина, въздухът е свеж, кристално чист и столицата на Римската империя ви предлага необикновена гледка.

Пред вас в тази разпростряла се пара изплуват единствено седемте хълма, сякаш са острови в бурно море. Тук-там се показват изолирани групи къщи и по-високи паметници. В отсъствието на слънцето техните тъмни и ясни очертания се открояват прекрасно на белия фон на мъглата. Големи части от Вечния град изглеждат изчезнали заедно с цялото им население. Напълно самотен излиза от тъмата огромният купол на Пантеона и малко по-нататък колосалният египетски обелиск на фараона Псаметих II, донесен в Рим от Хелиополис в Египет и използван да показва часа в огромния слънчев часовник на Август.

В сравнение със сега Рим е бил „по-замърсен“ от влагата. Бил е заобиколен от много повече зеленина и гори. Освен това Тибър често се разливал извън бреговете си. В сърцето на града имало даже някогашни блата, например под Колизеума — днес все още под краката на почти четирите милиона туристи, които всяка година посещават паметника, — има толкова много вода, че някои дълбоки тунели могат да се изследват само с кислородни апарати… На други места положението не е по-добро — на форума на Август, на няколко метра от булеварда, на който се провежда военният парад на 2 юни, в глъбините на терена живее колония от раци. Всичко това ни позволява да разберем колко влажни били почвата и въздухът в ниските зони на града през императорската епоха. Последиците от това били най-различни — от сутрешни мъгли (понякога) до комари и нездравословен климат (винаги).

Изглежда, че бялото було „пропуска“ само най-важните области на Рим и ни позволява да направим много бързо посещение на столицата на Империята „отвисоко“, като минаваме от един от седемте хълма на друг. Внезапно първите слънчеви лъчи прорязват въздуха и потапят в златно сияние паметниците на града, които изплуват от тъмнината. За малко, но магията е неописуема. В този съвсем кратък миг пламват в светлина някои от символичните места на Вечния град, основите, върху които той опира своите начала и своята власт.

Сред първите, които се осветяват, е Капитолийският хълм. Като фар над града храмът на Юпитер, чиято форма напомня Партенона, внезапно ярко заблестява. Слънцето е огряло редицата му бели колони и фронтонът му с митологичните фигури от позлатен бронз започва ослепително да проблясва, сякаш е запален. Спектакълът е невероятен.

Малко по-нататък, върху втория връх на Капитолийския хълм засиява друг по-малък храм, този на Юнона Монета. Тук наблизо се е издигал монетният двор на Рим, който обикновено бил наричан ad Monetam, тоест „близо до (храма на Юнона) Монета“. Оттам се е появил навикът да наричат парите с термина „монета“. Термин, който е достигнал до наши дни и се е разпространил и в други езици: moneda (испански), money (английски), monnaie (френски) и т.н.

Близо до Капитолия има вертикален склон, който прилича на нос на кораб в мъглата. Тази надвиснала скала имала точно определена роля и значение през вековете в ежедневието на римляните. Нарича се Тарпея. Още от най-древни времена оттам били хвърляни в пропастта гражданите, осъдени за предателство. Тя е символ на законите на Рим, но преди всичко на древните му традиции.

В тази необичайна утрин слънцето огрява един след друг и други върхове на града. Става въпрос за прочути хълмове: Квиринал, близо до него Виминал — изглежда, че името му произлиза от върбите (на лат. vimina), които растели там в древността… Като гърба на кит отчасти изплува от мъглата друг хълм — това е Есквилин със своите покриви, с прекрасните си вили с огромни градини и колонади. Тук са живели много знаменити римляни — един от тях Меценат. Наблизо е Целий, друг известен жилищен квартал. Най-накрая, откъснат от другите и по на юг, е кварталът Авентин, първоначално „народен“, но после превърнал се в аристократичен. Става прочут, защото тук през 494 г. пр.Хр. плебсът прави „сецесия“^[1].

Липсва хълмът Палатин. Всички сме чували да се говори за него, но днес малцина си спомнят защо има толкова голямо значение. Какво толкова важно се намира на Палатин?

Палатин е хълмът на императора. Той живее тук в големите си дворци и оттук управлява. За римляните, ако щете, той съответства на нашия Квиринал^[2]. И не само. Един римлянин би ви казал, че в полите му се е намирала пещерата, където вълчицата е кърмила Ромул и Рем.

Очевидно това е мит. Но тук археолозите са открили следи на древни колиби от желязната епоха, които доказват, че хълмът на практика е бил едно от първите трайно населени места от територията на Рим. Дупките от коловете на тези колиби още се виждат в земята между руините на сградите от императорската епоха.

Въобще хълмът е истински концентрат от история, традиция и власт. Тук са вземани решения, които са влияели на развитието на Европа, на Средиземноморието и на част от Азия. Въпреки това днес туристите, които си дават сметка за значението му и посещават необикновените руини на дворците му, са наистина малко. А е достатъчно да се изкачат по стълбите близо до Форума, посещаван от грамадни тълпи, за да се озоват на прекрасно място, тихо, огромно, потънало в зеленина. Точно каквото трябва да е било тогава, по времето на императорите.

Точно каквото е сега, когато посещаваме Рим на Траян. Хълмът Палатин се извисява от тази сутрешна мъгла като крепост. Прилича на отделен град — на студената утринна светлина се очертават все още заспалите дворци с тъмните си вътрешни дворове, с разположените на различни нива колонади, с дългите портици… Представяме си прекрасните коридори, още обгърнати в тишина, покрити с ценни мрамори, внасяни от всички краища на Империята, и украсени с невероятни статуи, които никога няма да видим, защото са изчезнали някъде през вековете. Под колонадите отекват стъпките на преторианците. Дворецът като че ли започва да се пробужда.

Един любопитен факт. Нашите думи „palazzo“ и „palazzina“ (и еквивалентите им в другите езици: palace, palais и т.н.) произлизат именно от името на този хълм, който на латински език се казва Palatium. За римляните в продължение на векове той бил синоним на разкошното жилище на императора. Оттук до създаването на нова дума, която да означава палат, пътят бил кратък. Така от Palatium са се родили думи, навлезли в много езици.

В тази сутрешна „увертюра“ на Вечния град обаче липсва неговият най-прочут паметник, Колизеумът. Къде е? Не би ли трябвало да се издига над всичко в града? Не го виждаме. Той е наполовина потънал в мрака. Намира се в централна зона на Рим, ниска и много влажна. От мъглата изплува само неговата най-висока част — над атика върху последния ред арки има корона от 240 огромни кола, които описват съвършен овал. Тези колове служат за опъване на velarium, платно, което предпазва зрителите от слънцето. Десетки роби вече се занимават с последните организационни работи за представлението, което ще се състои през деня. И което ще видим и ние. Ще има и гладиаторски битки. И много изненади.

Лъчите на слънцето вече огряват целия град. Изпаренията се разпръсват. Рим се очертава все по-ясно. Пред очите ни постепенно се появяват цели квартали със своите цветове, със своите шумове, със своя живот. Мъглата се разрежда и малко по малко се отдръпва като завеса. Започва представление с милион и половина актьори и статисти, наречено „Един ден в Рим на Траян“. Годината е 115 сл.Хр.

Извинете, знаете ли колко е часът?

Колко е часът сега в Рим? Попитате ли минувачите, всеки ще ви даде различен отговор… Ако вярваме на Сенека, в Рим не е възможно да се узнае точното време, по-лесно е да се разберат помежду си философите, отколкото да се сверят часовниците…

Римляните не разполагат с точни системи за пресмятане на часовете. Най-разпространени са слънчевите часовници. Съществуват всякакви видове и размери. Най-големият слънчев часовник в Рим е поръчан от Август и се намира на Марсово поле. Размерите му са като на голям площад (60 на 160 метра), а стрелката, тоест пилонът, който хвърля сянката, представлява обелиск, донесен от Египет, от Хелиополис. Обелиск, който, дори и да не сте били никога в Рим, сигурно сте виждали много пъти по телевизионните новини — извисява се срещу двореца „Монтечиторио“ и редовно попада в камерите при предаванията от парламента. Преди две хиляди години обелискът хвърлял своята сянка върху голям площад, покрит с плочи от много бял травертин. Градуирани линии от бронз позволявали да се разбере часът и датата. Намерението на този, който проектирал огромния слънчев часовник, било да направи така, че прочутият Ara Pacis, Олтар на мира^[3], да бъде на една линия със сянката на обелиска в деня на есенното равноденствие, 23 септември, когато денят и нощта са еднакво дълги. Всъщност 23 септември бил и рожденият ден на император Август. Така на тази дата стигащата до олтара сянка на обелиска свързвала символично императора, движението на слънцето и pax Romana^[4]…

В епохата на Траян обаче, която изследваме, в Рим има много други „нормални“ слънчеви часовници. Прикрепени са върху обществените сгради или са поставени във вътрешните градини на богаташките къщи. Има и малки, едва три сантиметра в диаметър, наречени solaria, еквивалент на днешните „джобни“. Вдлъбнати са и напомнят на чашка за яйце. Светлината на слънцето преминава през малко отворче и проектира светла точица върху серия от знаци и линии вътре в кухината, като по този начин показва часа. Проблемът е, че тези часовници функционират само в Рим — линиите и деленията им са меродавни само за ширината на Рим. Няма никаква полза от тях на друго място, следователно няма смисъл да се носят на път…

За да се разбере часът, съществуват и специални водни часовници. Те са подобни на клепсидрата — състоят се от стъклени съдове, вътре в които падат капки вода от закрепен над тях контейнер. Нивото на водата в съда постепенно се покачва и часът се определя по деленията, отбелязани върху стъклото. Тези часовници имат голямо предимство пред слънчевите, тъй като показват часа и през нощта, и в облачни дни. В епохата на Траян те са знак за охолство и могат да се видят в много богаташки къщи. Понякога дори „бият на точен час“ като нашите с кукувичките или с махалото. Според Витрувий, великия архитект от времето на Август, някои били снабдени с поплавъци, свързани със специални механизми, които издавали остри съскащи звуци или хвърляли във въздуха камъни или… яйца. Петроний пък пише, че имало и по-проста система — в прочутия му роман „Сатирикон“ главният герой Трималхион (новобогаташ с не особено изискан вкус) разполага с музикант, който отбелязва часовете, като свири на рог…

Добре, но колко часа има денят по времето на римляните? Дванайсет дневни и дванайсет нощни. Започва се на разсъмване с hora prima, hora secunda, hora tertia и т.н. до залеза, когато удря hora duodecima^[5]. От този момент се продължава през нощта с други дванайсет horae до разсъмване. И цикълът започва отново…

Следователно часовете са като нашите? Не точно, преди всичко защото в римската епоха при липсата на точни часовници не се говори за минути и секунди. И освен това, защото часовете не са винаги еднакви, тяхната продължителност зависи от… сезона!

На практика отправната точка на римляните е времето по пладне, когато слънцето, естествено, е най-високо. Тогава денят е преполовен — минали са шест часа от изгрева и остават шест до залеза. Но е очевидно, че през лятото дните са по-дълги, а през зимата по-кратки… Така летните часове „траят повече“ от зимните. И то не с малко. Например от 12 до 13 часа на обяд през лятото минават 75 минути, през зимата едва 44, почти наполовина!

С нощните часове се случва обратното — зимните са по-дълги от летните. Тогава обаче се говори за vigiliae, буквално: „нощни стражи“ (военен термин) — нощта е разделена на четири нощни стражи, всяка от по три часа.

Очевидно е, че при толкова „еластични“ часове и при липсата на точни часовници римляните не се явяват „на минутата“ на срещите и съществува известна търпимост към закъсняващите. Но има и начини да бъдеш точен, например като си направиш среща на форума, когато е „полупразен“ — ако всеки ден проверяваме с часовник, ще забележим, че това става повече или по-малко по едно и също време… Истинските стрелки, които регулират времето на римляните, са всъщност дейностите, които се извършват една след друга през деня.

За удобство през нашето пътешествие в Древен Рим ще продължим да използваме часовете на модерната епоха, с които сме свикнали.