Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (13) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

8,40 ч.
Бръснари и първи дейности

Междувременно навън улицата започва да се оживява. Срещат се главно мъже. Има и много роби — разбира се от техните груби туники, често протрити и изцапани. На някои и главите са обръснати. Никой не се разхожда. Всички бързат. Очевидно имат да изпълняват поръчения — първите задачи за деня. Изобщо това е малък „час пик“ за робите. Наистина е странно да не се чува тропот от токове на обувки, а само шумът на сандалите, често провлачен. В римската епоха обувките нямат токове, подметката им е плоска. Изключение правят легионерите, чиито сандали, caligae, имат много малки железни бутони, за да се увеличи сцеплението, като тези на футболистите. Токовете все пак съществуват, но само за специални обувки, предимно дамски.

Един роб минава наблизо с голям вързоп дрехи, увити в чаршаф. Сигурно носи някоя тога или покривки на пране. Но как са се перели дрехите в римската епоха? Носели се на „химическо чистене“, тоест във fullonica. Тук били третирани по различни начини, които биха ни накарали да сбърчим нос. На практика туники, тоги, чаршафи отивали във вани, пълни с вода, смесена с алкални субстанции като сода, глина или… човешка урина! На много ъгли на улиците, преди всичко близо до fullonicae, имало големи амфори със страничен отвор, в които минувачите се освобождавали от спешните си „нужди“. Роби редовно минавали да вземат урината, за да я използват във fullonicae. Ако тази работа ви се струва неприятна, помислете си за тези, които с часове мачкали прането във ваните с урина, като вършели работата на нашите перални сред миризми, от които ти се повдига… После дрехите бивали изплаквани, изтупвани и обработвани с други материали (като например тепавичарска креда), за да се стегнат и да им се придаде по-голяма плътност. След изстискването ги оставяли да съхнат в дворовете, както се прави на нашите общи тераси (в римската епоха това можело да стане и на улицата), и после ги изглаждали чрез специални преси.

Един любопитен факт: по това време вече съществува нещо като избелващо средство. Изпраните бели дрехи се разстилат върху конструкция с форма на купол, направен от дървени арки и висок около метър. Този купол се поставя върху мангал, в който е сложена да се загрява сяра. Опушването със сяра прави според римляните „най-бялото бяло“… После слуга отнася вкъщи прането, чисто и изгладено.

Робът с вързопа дрехи продължава бързо пътя си, но неговата фигура изчезва изведнъж зад носилка, която се появява от една пряка. Тази „човешка кола“ скрива за миг улицата от погледа. Невъзможно е да се разбере кой е в нея — пердетата пречат да се види вътрешността й. После, така както е дошла, носилката изчезва в страничен сокак. Предвождана от роб, който има задачата да разчиства пътя й…

Продължаваме по улицата. Ушите ни долавят смях, който идва от вече отворен дюкян. Още две крачки и пред нас се разкрива сутрешна сцена, типична за Рим: бръснар в процес на работа, или tonsor, както го наричат. Доброто настроение и бърборенето в тези бръснарници също са характерни за първите часове в столицата, както и във всички други градове на Империята…

Като изключим малцината късметлии, които имат роб да ги бръсне вкъщи, както dominus, когото видяхме, всички други трябва да слязат на улицата, за да се обръснат или да се подстрижат.

Така е, tonstrinae, бръснарниците, са места за срещи и преди всичко за клюки и злословия, истински салони, където се разменят реплики, разказват се анекдоти, съобщават се последните новини.

В тези помещения забелязваме много от нещата, които ги има в модерните бръснарници. Чакащите клиенти са седнали на пейки, облегнати на стените. По отсрещните стени са окачени огледала. В центъра на табуретка седи клиентът, на когото е ред — широка кърпа покрива раменете и част от гърдите му.

Модата от тази епоха за щастие е проста. Император Траян, на когото мнозина подражават, носи косите си сресани напред и подстригани доста късо на челото.

Един мъж се гледа в огледалото и проверява как са го подстригали — всяко рязване с ножицата е оставило стъпало… Дали вината за това е в бързането заради чакащите клиенти, или в ножиците, все още твърде груби в сравнение с днешните? Тъй или иначе, стъпаловидното подстригване е нещо много разпространено сред римляните. Изглежда, че дори на Нерон косата е била на „стълбици“.

На съседния стол помощникът е зает с бръснене. Пяна още не се употребява и единственият лосион, който се поставя на лицето, преди острието да мине по него, е… водата! След първите клиенти tonsor-ът трябва да наточи бръснача. За тази цел използва точиларски камък, навлажнен с… плюнка!

Внимателно се приближава до врата на клиента и леко го докосва с острието. Истинската опасност са порязванията — достатъчно е едно трепване, едно грешно движение. За съжаление това се случва толкова често, че още по времето на Август юристите предвиждат глоби и санкции. А какво се прави в случай на порязване? За да се спрат малките кръвоизливи, Плиний Стари съветвал да се постави паяжина, накисната в олио и оцет…

Но не е ли по-добре в такъв случай човек да си пусне брада? Всъщност в миналото гърците и римляните правели точно така. За съжаление сега, освен за войниците и философите, за всички останали бръсненето е почти задължително. Но това скоро няма да бъде така. Очевидно никой още не го знае, но със смъртта на Траян след няколко години брадите отново ще дойдат на мода. Този, който ще я въведе, ще бъде новият император Адриан (може би за да скрие някакъв белег) и всички ще му подражават. За мнозина това ще бъде облекчение, тъй като ще им спести ежедневното мъчение с бръснача, с изключение може би за tonsor-а, който ще види как се сгромолясват печалбите му…

Стигнали сме до най-високото място на пътя, на пресечката с дълъг булевард — той е известен като Clivus Suburanus и се намира недалеч от Термите на Траян. В дъното има разклонение, а в центъра му — Орфеева чешма. Това е голяма улица, покрай която има многобройни високи къщи с хиляди прозорци, които се отварят като лоджии към представлението на живота. Улица, която вече започва да се пълни с хора и оглушителни шумове, като ударите с чук на казанджиите.

На няколко метра от нас чуваме плисване на течност върху калдъръма — ведро урина се е изсипало на улицата… Но откъде идва? Кой го хвърли? Като вдигнем поглед, пред нас изниква в цялото си величие много висока сграда с многобройни балкони и прозорци. Истински гигант на строителството. Римляните наричат тези постройки insulae. Това е уникален свят, който трябва да бъде изследван…

Insula — един различен свят

Insulae са къщите на римляните, многоетажните им блокове. Според броя на хората, които приютяват, биха могли да бъдат определени като малки селища, разположени вертикално. Те наистина са „небостъргачите“ на античността. Не е лесно да се прецени колко е висока insula-та пред нас. Император Август наредил жилищните постройки да не надвишават 21 метра (в днешно време това би означавало сгради, не по-високи от седем етажа — нещо вече значително). В епохата, в която се намираме, по времето на Траян, законът е още по-строг — налага ограничение от 18 метра. Това е средно голяма сграда на шест етажа плюс един тавански етаж, истинска „мансарда“. Очевидно е обаче, че ограничението невинаги било спазвано, а неизбежните строителни грешки водели и до срутвания. Insula-та, която се готвим да изследваме, превишава много определената височина. На пръв поглед има вид на „казарма“ заради квадратната си форма и еднаквите прозорци до върха. Като я разгледаме по-внимателно обаче, забелязваме многобройни детайли, които й придават голяма елегантност. Преди всичко цветът. Сградата е тухлена, но цялата е покрита със защитна мазилка в приятен кремавобял цвят. Изборът на тази тоналност е подходящ, защото е много светла и връща отразената светлина към уличките и заобикалящите я портици. Покрай цялата основа на сградата минава лента в помпеанско червено, висока около метър и половина. За какво ли служи? Обединява естетичното с практичното. Функцията й не е толкова декоративна, колкото предпазна — да заличи пръските кал, ударите, петната, оставени от стоките на търговците или от телата на хората, които се облягат на стената… Но това не е единственият щрих на елегантност — над всеки прозорец върху мазилката изпъква ред тухли, описващ малка арка. Отдолу изглежда така, сякаш прозорците имат червени „вежди“. И това не е всичко. Ето и един тесен балкон, който минава около целия първи етаж на сградата, като свързва различните апартаменти. Римляните го наричат Maenianum и той е истински лукс за неговите собственици, сравним с градинка или тераса. Преди всичко е нещо, което другите не притежават и което позволява да излезеш малко на чист въздух, на светлина и може би да поставиш някоя саксия с цвете.

Римляните, както и ние, обичат да имат растения вкъщи — покрай балконите и на прозорците на insulae могат да се видят много цветя, точно както в нашите блокове. Някои по-пристрастени стигат дотам да отглеждат малки висящи градини, както свидетелства Плиний Стари.

Тази любов към зеленината свързва тясно античния Рим с настоящия — изключително много insulae са покрити с пълзящи растения, които се изкачват и се увиват около парапетите на балконите или образуват рамка около прозорците. По улиците е пълно с дървета, които се опират до стените на сградите и понякога ги използват като опора. Общо взето, императорският Рим е зелен. Характеристика, която изглежда непроменена в съвременния град, сякаш не са минали, кажи-речи, двайсет века. Това са дребни неща, но ни карат да разберем колко много приличаме на тогавашните римляни (и те на нас). Особено в ежедневието, което е в някакъв смисъл модерният еволюирал вариант на римския свят, история, филтрирана през вековете, които ни разделят.

Както подчертава Жером Каркопино, един от най-големите изследователи на римската епоха, като се сравняват една къща от улица „Капелари“ в Рим или от улица „Трибунали“ в Неапол с една insula в антична Остия, се откриват не само големи прилики, но понякога и пълни съвпадения, дори в архитектурния план… Вероятно, ако древният римлянин види нашите жилищни сгради в историческия център, би се почувствал у дома си. Дългият балкон на първия етаж не е единственият. Има и други, по-малки и от дърво, на горните етажи. Те, както и някои издадени навън лоджии от резбовано дърво, са привилегия за малцина. Римляните ги наричат pergulae. Ние сме свикнали да ги виждаме в средновековните градове, в Средния изток или в далечни земи като Индия, както и по уличките на Катманду. А тях вече ги има върху „картичките“ от императорския Рим. Предназначението им е просто — да разширят апартамента и да привлекат малко повече светлина. Но също и да надничаш на улицата, без да те виждат.

По улиците на Рим преобладават високите сгради, insulae. Наброяват се до четирийсет и шест хиляди! Злоупотребите при строителството са нещо обичайно…

Любопитни факти

„Небостъргачите“ на Рим

През онази епоха insulae били най-високите жилища на планетата. При все това тяхната височина не ни впечатлява — подобна е на тази на жилищните блокове в нашите градове. С едно изключение. Известно е, че между 100 и 200 г. сл.Хр. в абсолютния център на Рим било построено истинско „чудовище“ на архитектурата. Не знаем колко е било високо, но навремето е впечатлявало всички с размерите си. Разказва се, че сградата се извисявала над покривите на Рим като небостъргач — сблъсъкът с небесната шир на столицата и с умовете на римляните трябва да е бил наистина значителен, щом името му Insula Felicles минавало от уста на уста, докато стигне до четирите краища на Империята. Но все пак ставало въпрос за изолиран случай. Като се изключи този малък римски Empire State Building, сградите рядко били на повече от шест етажа.

Странно е как и днес, след толкова векове дистанция, е възможно да се възхищаваме на все още запазените останки на някои insulae. Понякога те изплуват като реликви сред трафика на столицата, но малцина са тези, които се спират да им се възхитят. Както е известно, една insula се намира до огромния паметник на Виктор Емануил (който пази Олтара на отечеството) на площад „Венеция“ — от дясната му страна, малко преди стълбите на църквата „Ара Чели“ се виждат анонимните останки на разрушено тухлено жилище на много етажи. Но за съжаление те не привличат вниманието, което им се полага. Там има непрекъснато движение на минувачи, автобусите стоварват цели вагони туристи, които се спират само за миг, изслушват няколкото думи на екскурзоводите и после продължават все бегом между неизбежните продавачи на сувенири.

Но ако се спрете и се облегнете на перилата, пред вас ще се материализира част от императорски Рим: дюкяни, стаи, прозорци… И с малко фантазия мисълта ви ще може да обзаведе тези изоставени помещения и да постави вътре хората — кой е живял там? Какви лица, огрени от светилниците, бихме забелязали? От този прозорец сигурно някоя майка е викала сина си, който е играел на улицата, защо не, със сина на магазинера от ъгъла… И какви ли сцени са се разигравали в дюкяните…

Археологията притежава това магическо свойство — за един миг ви позволява да видите изгубени светове, да срещнете хора, които вече ги няма, въвлича ви в ежедневието на живелите векове преди вас. Никакви специални ефекти не могат да ви накарат да изпитате толкова силна емоция…

Може би още по-впечатляваща е insula-та, която се намира на Пазара на Траян, на две крачки от трафика на улица „Национале“ — виждате я чак до покрива и придобивате представа за внушителността на тези сгради. Но Остия е мястото, където се намират останките на много жилища, като онова на Диана. Там се разбира какво означава да живееш в тези сгради. Наистина е вълнуващо да се изкачиш по стълбите, да се озовеш на площадката и после да влезеш в запазените стаи на първия и втория етаж… Ясно ти става как са живели римляните, повечето от които са обитавали именно insulae.

Но колко такива сгради е имало в Рим? Знаем техния точен брой благодарение на ценните находки на кадастрите: през II век сл.Хр. при император Септимий Север insulae са били точно 46 602. Огромен брой. Особено като се има предвид, че domus-ите, тоест типичните и елегантни римски къщи (като тези в Помпей), били „едва“ 1797. Това означава по 26 народни „блока“ на всяка традиционна къща. На какво се дължи тази диспропорция?

Каркопино в миналото е изказал много интересно предположение: ако Рим тогава, в момента на най-големия си блясък, е покривал площ от 1800–2000 хектара и е приютявал около 1 200 000 жители, то е ясно, че не е имало място за всички. Още повече, като се знае, че на някои площи по закон е било забранено жилищното строителство (един цял хълм като Палатин, където живеел императорът, или двестате хектара на Марсово поле, където имало храмове, портици, палестри и гробници). Към тях трябва да добавим около четирийсет парка и градини и всички големи обществени сгради, които заемали обширни площи, като Колизеума, театрите, базиликите, термите, форумите, различните храмове, административните сгради…

Разрешението се оказало просто и ефикасно — нагоре, във високото, имало достатъчно пространство, така че започнали да строят сгради на повече етажи. Общо взето, голямата част от жителите на столицата, веднъж влезли в къщите си, нямали повече контакт със земята, а спели „във въздуха“.

Броят на издигнатите етажи в целия град трябва да е бил наистина огромен, щом още тогава ораторът Елий Аристид възкликнал, че ако всички къщи се разстелят на нивото на земята, Рим ще се разпростре до Адриатическо море!

Днес вече никой не се учудва на блоковете и високите дворци. В античността обаче, в свят, в който преобладавали безброй селца и малки градски центрове, чиито къщи обикновено не са имали повече от два-три етажа, да види град, изпълнен с архитектурни „чудовища“ като insulae, било истински шок за всеки, който пристигал за първи път в Рим. Усещането на пришелеца било вероятно подобно на това, което човек изпитва днес, когато се разхожда в Ню Йорк, измъчван от два въпроса: „Как не падат тези толкова високи сгради?“ и „Как могат да живеят хората, наблъскани в такива огромни жилища?“.