Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (16) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

9,10 ч.
Улиците на Рим

Върнали сме се на улицата сред тълпа, която междувременно се е увеличила значително. Още усещаме миризмите и се вълнуваме от ярките впечатления, които е оставил у нас „изгубеният свят“ по високите етажи на тези огромни сгради. Усещането е, че си се потопил в атмосферата на някакъв античен „Блейд рънър“^[1]… Иначе разнообразието от маршрути в Рим е наистина удивително. Точно като живо същество градът има праволинейна система от няколко „артерии“, всички в посока към Форума, а отстрани се е разпростряла огромна мрежа от „капиляри“.

Всъщност в императорски Рим се движиш също като в нашите исторически центрове с техните многобройни улички и криволичещи алеи. Причината е в желанието да не се отнема от площта, предназначена за строителството.

Името via се дава само на по-широките улици (от 4,8 до 6,5 метра), тези, по които две коли могат да се задминат или разминат, без да се докосват. Поразява фактът, че в центъра на Рим има само две такива. Останалата част от столицата на Империята е насечена от тесни улици (vici), от още по-тесни улички (angiportus) и дори от истински градски „пътечки“ (semitae). Древните с ирония казват, че двама души, живеещи от двете страни на улицата, могат да си стиснат ръцете…

Друго, което прави впечатление, са нанагорнищата. В град със седем хълма неизбежно съществуват много „черни пътища“, криволичещи като козите пътеки в планината, които римляните наричат clivi (Clivus Suburanus, Clivus Capitolinus и т.н.). Юлий Цезар бил наредил да ги покрият с плочки, но никой никога не го направил. Затова през лятото те са прашни, а през зимата кални. Покрити са и с всякаква мръсотия и доста понамирисват, точно като в страните от Третия свят.

Близостта на сградите по кривите и тесни улици създава опасност от пожари, които много лесно могат да преминат от една постройка в друга.

След опустошителния пожар през 64 г. сл.Хр. Нерон се опитал да изгради отново града по нов градоустройствен план. За да предотврати разпространението на огъня, наредил да се разширят улиците, да се разделят сградите една от друга и да се направят портици, за да се улесни придвижването на спасителните отряди…

Оттогава на много места слънцето, преди това скрито зад сградите, отново започнало да грее. Но положението се подобрило само отчасти. Безскрупулните спекуланти скоро подновили практиката на неразрешеното строителство и след около четирийсет години Рим се върнал към предишния хаос.

Вървим напред сред тълпата. Всеки, който като нас е дошъл в Рим за първи път, остава учуден от контрастите. Столицата на Империята непрекъснато мени облика си. Доказателството за това е пред очите ни. Намираме се на права улица, невероятно „модерна“ с високите си светли постройки, с тротоарите и магазините. Но достатъчно е да свием зад ъгъла, за да се озовем в лабиринт от тъмни сокаци с издигнати безредно insulae, които като че ли всеки момент ще рухнат.

Сякаш някой е събрал в един и същи град лъскавите прави булеварди на Ню Йорк и малките криволичещи улички на Изтока с типичните пазари. Усещането е, че само като си обърнеш главата или завиеш зад ъгъла, преминаваш от модерната епоха в Средновековието…

Влизаме в малка уличка. Между сградите са опънати въжета с изпрани дрехи. Те са в различни цветове и приличат на тибетски знамена. В лоджията над пътя се появява жена с набито тяло, която спуска кошница. Долу стои мъж, амбулантен търговец, готов да я напълни с баклата, която носи в торба. По облеклото му разбираме, че е от някое село и е дошъл в града, за да продава отгледания в градините му зеленчук. Ясно е, че двамата се познават отдавна — разговарят, смеят се.

Тази сцена от ежедневието не се е променила с вековете. Всъщност животът в Рим е точно това — мрежа от ежедневни ритуали, която свързва всички негови жители. Продължаваме, като минаваме покрай амбулантния продавач, който сега говори с друга госпожа, появила се на един прозорец.

Когато разглежда тези квартали, човек има чувството, че е във Венеция, където в края на малка уличка изведнъж изниква тихо площадче. И наистина, след като се разминаваме с едър мъж, който дори не ни е удостоил с поздрав, тесният сокак завършва с малък „оазис“ — площадче, в средата на което има чешма с две дървета край нея, израснали там, за да използват водата, разливаща се от ведрата на върволицата жители на квартала. В единия край на площада се простира красива светла колонада от бял мрамор. Това е храм, чиито врати още са затворени. На стълбите са седнали двама просяци, облечени в мръсни дрипи с неопределен цвят. Спираме за малко, за да се насладим на този неочакван остров на спокойствието, като излагаме лицето си на утринните лъчи на слънцето.

Отстрани на храма започва много тесен и тъмен сокак. Тръгваме по него. Внезапният полумрак ни принуждава да се движим пипнешком. Всъщност тук липсва не само светлина, но и въздух. Мнозина използват тази уличка вместо обществена тоалетна… Запушваме си носа и забързваме към нейния осветен край. Остават няколко метра. Успяхме… Изведнъж се спъваме в нещо. Прилича на сак, пълен с парцали и подаващи се навън бастуни. Какво може да е това? И кой го е хвърлил тук? За да разберем, се навеждаме и закриваме носа си с туниката заради разнасящата се ужасна сладникава миризма.

Очите ни започват да свикват с полумрака и постепенно от тъмнината изниква лице с дървесен цвят, с тъмни орбити около хлътналите очи… Това е труп! Тук е от поне един ден. Кой ли е? Може би някой от многото просяци? Малко вероятно е. Никой от тях не би избрал мръсно място като това, където да прекара нощта. Сега виждаме по-добре и като правим последно усилие, докосваме ръката му — туниката е от добро качество, знак, че е бил заможен, може би не богат, но човек, който е имал средства. Единият му пръст е отрязан — отмъкнали са му златен пръстен. Вероятно всичко е станало през нощта. Струва ни се, че виждаме сцената. Този мъж може би се е връщал вкъщи след гощавка, от любовна среща или е бил пиян. Но не в това е била вината му. Фаталната му грешка е, че се е движел сам. В тъмнината е бил нападнат, намушкан с нож и довлечен дотук, където спокойно и далеч от любопитни погледи неговият убиец го е довършил и е отмъкнал всичко ценно… Ставаме и продължаваме към светлината, където виждаме да преминават минувачи. Бързо излизаме от тъмното — вече можем да дишаме с пълни гърди. Чак сега забелязваме, че се намираме точно по средата на широка улица и сме заобиколени от тълпа хора, които ни повличат като пълноводна река. За няколко секунди тъмнината на сокака, неговата смрад, насилието и смъртта изчезват зад гърба ни. Сега около нас има само живот, цветове, аромати, човешки лица и свеж утринен въздух. За няколко секунди сме преминали от един свят в друг. Такъв е Рим.