Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (17) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

9,20 ч.
Магазини и дюкяни

За търговците новият ден е започнал. Някои вече уговарят сделки, други още подреждат продуктите, трети, закъснели заради дошлите късно през нощта доставки, чак сега отварят тежките крила на вратите, които са пазили стоката им.

Системата за охраняване на tabernae (така римляните наричат магазините и дюкяните) следва на практика „универсална“ формула в цялата Империя, така както в модерната епоха тази роля играят железните ролетки. Търговците използват тежки дървени врати с тесни и високи крила, поставени едно до друго и вмъкнати в жлебове в мраморния праг (все още забележими на всички археологически обекти начело с Помпей). Едно от тези крила, страничното, служи и за врата и може да се отваря, докато другите са затворени.

Вратите са блокирани от дълги напречни железни греди, които минават през пръстените на крилата и навлизат в стената. Заключват се с катинар или ключалка, много подобни на нашите — само ключовете от бронз са по-различни и напомнят малки прегънати вилици.

Ако днес в градовете денят започва с металния шум на щорите на магазините и барчетата, в императорски Рим се чува скърцането на катинарите, плъзгането на железните греди и глухият шум от сгромолясването на тежките дървени крила, струпвани в задната част на дюкяните. Тази система още се употребява в някои области на Средиземноморието, например в Тунис (град Сфакс).

Но това не е единствената разлика. Сега се намираме пред магазин, който в момента отваря — крилата се движат, от страничното, което е като „врата“, излиза мъж със заспал вид, с подпухнали очи. Още държи лампата, с която си е светил, за да отключи катинара в тъмнината. Явно е спал в дюкяна. Излиза и момче. Орловият му нос е същият като на мъжа. Ясно е, че е синът му. Мъжът проклина — през нощта някой е издълбал обидни думи на едната страна на вратата… Докато двамата отместват дървените крила, отвътре излиза и дребна жена със забулена глава. Тя е съпругата. Разглежда написаното, прави гримаса, изразяваща недоволството й, и като се отдалечава, изрича името на предполагаемия автор — клиент, на когото предишния ден са отказали вересия. Жената държи в ръцете си две големи стомни и се насочва към разположена наблизо чешма. Прави обаче само една-две крачки. Някакво тънко гласче я вика. Тя се спира, вдига очи към небето, после се обръща — от портата излиза тригодишно дете с мръсно лице и покрита с лекета туника, което се втурва към нея…

Това, което поразява, е, че вътре в този малък магазин живее и спи цяло семейство. То не е изключение, така е почти навсякъде в Рим и Империята. Кои са тези хора? Понякога са самите собственици на taberna-та или управителите. Но как могат да живеят всички заедно в магазинче от 30–40 квадратни метра?

Сега, когато taberna-та е отворена, можем да разгледаме вътрешността й. Витрини не съществуват — стъклото, както се каза, е скъпо и тъй или иначе никой през тази епоха не е още в състояние да произведе толкова големи плоскости. Така че фасадата е напълно отворена към улицата, както днес са рибарските магазини и тези за плодове и зеленчуци. Стоката е изложена върху голям плот, който всъщност определя къде е входът. Горе, окачени на напречна греда, по цялата ширина на входа висят различни местни „специалитети“, поставени в торбички и запечатани стомни с червени надписи.

Баща и син започват да изнасят кошове, пълни с фурми, орехи, сливи, сушени смокини. В този магазин се продават различни хранителни продукти, които се запазват добре и са хубави през цялата година.

Посред кошниците, далеч от блъсканицата и възможните кражби рекламират сами себе си няколко малки удължени амфори, в които е прочутият garum — сос от риба. Римляните много го харесват. Точно тези амфори съдържат нискокачествен garum, но начинът, по който са поставени, и прекаленото внимание към тях показват, че се чака клиент, който трябва да бъде „одран“…

Един поглед във вътрешността на магазина ни показва, че зад вградения плот, в дъното, между чувалите, амфорите и продуктите има стълба, която води към полуетаж. Там живее цялото семейство. Това е стаичка с малка квадратура точно над главата на клиентите. Единственият източник на светлина е квадратно прозорче над портата на магазина.

На този етаж виждаме същия хаос, теснотия и бедност като на средно високите етажи на insulae: едно легло за двойката, друго по-малко за двете деца, дрехи, закачени на пирони, мангал за готвене и топлене, малка кутийка, в която по всяка вероятност са гримовете на жената. Но има и друга, която се показва под леглото и която съдържа нещо по-важно — прихода на магазина. Ключът е закачен на верижка и виси между гърдите на жената, която сега е на чешмата. Както в почти всички човешки общества (от полуномадските племена химба в Африка до келтите, викингите и т.н.), въпреки че мъжът командва, жената е тази, която държи ключовете на семейното богатство…

Това, което видяхме тук, се повтаря във всички дюкяни, във всички магазини, във всички складове на Рим — в тези полуетажи (или в задната част на помещението) живеят според случая занаятчии, магазинери, пазачи, прислужници и също… проститутки. Така е в „барчетата“. Договарянето с клиентите става на „партера“, „консумацията“ — горе, на полуетажа.

Сега магазинерът пресича улицата. В ръката си държи чиния — това е закуската му: хляб, сухи смокини и сирене, които жадно поглъща. Явно има да свърши нещо важно още преди да е закусил. Когато стига до ъгъла, повдига глава към ниша в стената, в която има огромен човешки фалос от гипс, боядисан в яркочервено. Докосва го с ръка, като промърморва нещо. Всеки негов ден започва така, с този ритуал против уроки.

Всъщност за римляните пенисът в ерекция е символ на благополучие. Има го навсякъде в Рим, издялан върху огромните плочи, които покриват пътищата, на стените по големите улици или над входовете на магазините. Правят и по няколко от бронз и ги закачат с верижки на входовете на къщите и дюкяните, дори добавят към връзката камбанка. Римляните ги наричат tintinnabula (тоест „звънчета“ или „дрънкалки“), защото е добре всеки път, когато минаваш покрай тях, да ги докосваш, та да зазвънят.

Мнозина носят на врата си малък бронзов пенис вместо пандантив (понякога заедно с него има и свита в юмрук ръка с палец, пъхнат между показалеца и средния пръст — така символизират сексуален акт).

Може да ви учудва, но този обичай с фалоса, който носи щастие, е достигнал до нас, макар и „маскиран“ — в определен период от историята еректиралият мъжки полов орган се е превърнал в прочутото рогче от червен корал или слонова кост, което много хора си носят в джобовете, в чантите, на гривните или окачено на врата. Да не говорим за онези обемисти рогове, които виждаме понякога да висят в тировете по магистралите. Истинска „археологическа находка“ в областта на суеверията…

От съседния дюкян се дочува равномерно чукане. Надникваме и откриваме, че съседът на магазинера, когото току-що видяхме, е занаятчия и обработва мед. Той е много слаб, с черна брада и маслинов цвят на кожата, без съмнение от Близкия изток. Седнал е с кръстосани крака и удря с чукчето по дъното на котел. Работи прецизно и с учудваща бързина — за част от секундата, която разделя един удар от следващия, завърта мъничко предмета, за да чукне на ново място. Човек остава като омагьосан, докато гледа как котлето сякаш се върти само и виси между ръцете на казанджията.

Човекът вдига поглед за миг, усмихва ни се и продължава своята работа. Разбира се, това чукане трябва да е истинско проклятие за съседите му… Известно ни е от древните, че казанджиите са били „цветова характеристика“ (и „шумова“), типична за улиците на Рим.

Кой знае, може би предметът, който моделира в момента, с неговите елегантни декорации ще бъде открит от археолозите след осемнайсет века и ще стане част от колекция… Той може и да е обикновен, от тези, които посетителите на музеите гледат разсеяно. Но когато наблюдаваме как се ражда и се възхищаваме от умението на този занаятчия, ни се струва малък шедьовър. Склонни сме да забравяме това „човешко“ измерение, но то принадлежи на всеки предмет, изложен в нашите музеи, дори и в най-обикновените и бедните. Ако помисли как са създадени или си представи с какъв труд са произведени, човекът, който ги гледа през стъклото на витрината, би проявил много по-голям интерес.

Зад гърба на занаятчията, между редицата тенджери, стомни, преси от мед за сладки се показва обичайната стълба, която води до полуетажа.

Поразява ни обаче един детайл: първите четири-пет стъпала са каменни, а останалите са дървени. Това е начин да се пести, а би могло и да е предпазна мярка против пожар — камъкът би попречил на пламъците от запалена лампа да се разпространят към горните етажи. Или пък, както забелязва някой, е предвидливост, измислена от собствениците на дюкяните, за да могат да „отрязват“ стълбите на наемателите, които са се забавили с плащането, както видяхме вече при insulae.

Ако това е така, тогава и животът на тези занаятчии и търговци трябва да е твърде несигурен и нестабилен. Съществуването на цялото семейство зависи от равновесието между малката печалба от търговията и невъзможността да се плати наема… Несигурността е един от най-типичните белези на улиците на Рим.

Сега вече не се намираме по средата на пътя, а под дълга колонада. Тя много напомня на онези центрове на нашите големи градове от Севера, които често имат римски произход. Под арките й е разположена дълга редица от tabernae. Общото впечатление е учудващо. На всеки пет метра изложените стоки се променят, а също и цветовете на tabernae. От окачените предмети, които служат за рамка на фасадата, и от тези, провесени на въженца напречно на колонадата, се разбира каква дейност се упражнява — различните амфори и кошници са истински търговски символи.

Сякаш разгръщаме малък списък на занаятите в Рим. Най-напред виждаме продавач на вълчи боб (lupinarius), после майстор на предмети от бронз със своята лаборатория (aerarius), сладкар (dulciarius), търговец на платове, който произвежда и туники (vestiarius), следва входът на малко помещение вътре в сградата, посветено на култа към Изида, после идва ред на цветаря, изработващ погребални венци (coronarius), на производителя на огледала (specularius), ето го и продавача на плодове (pomarius), майстора на дамски обувки (baxearius), търговеца на перли (margaritarius), като до него е работилницата на брат му, специализиран в обработката на бивни от слонова кост, идващи от далечна Африка (eborarius). Последно е неизбежното „барче“ (popina), където мнозина ядат скромната си закуска.

Поразява непрекъснатото движение. Както пчелите в ливадата летят безспир от цвят на цвят, така и под колонадата вървят напред-назад клиенти, които влизат и излизат от дюкяните. Такава е типичната хореография на всяка римска сутрин.

Истинско бедствие („актуално“ и днес) за столицата на Империята е заемането на площите извън колонадите от сергии и стоки от всякакъв тип. Често става въпрос за самата taberna, която се е „разпростряла“ върху тротоара. Това предизвиква протестите на минувачите, дори на императорите като Домициан, които виждали, че Рим вече се превръща в един-единствен грамаден магазин… Всъщност Домициан се постарал да освободи със закон улиците от това настъпление на „бръснари, кръчмари, готвачи и месари…“. Резултатите обаче били незначителни.

В Рим няма „квартали на отделните професии“ с изключение на общите складове близо до Тибър и на Авентина. Съществуват обаче „специализирани улици“, като тази на книжарите в зоната на Аргилет близо до Субура. Ето и улицата на продавачите на парфюми (vicus unguentarius) или тази, на която можеш да си купиш или да си поправиш обувките (vicus sandaliarius). Съществува и улица на „банкерите“ и на сарафите (vicus и clivus argentarius).

Обикновено обаче магазините и дейностите са смесени и разпръснати из цялата столица. Напълно модерна черта.

Има и друг един факт, който прави впечатление. Понякога редицата tabernae заема цялата дължина на сградата. Става въпрос за бивши стаи на партера на insula или domus, където обикновено живее богато семейство. Собственикът ги е отделил от останалата част на къщата с преградна стена. След това ги е отворил към улицата, за да ги даде под наем на търговци и да изкара по този начин от тях хубави пари. Няма защо да се чудим, думата „печалба“ е много разпространена в римския свят. Никой не се срамува от нея, дори е съвсем естествено собствеността да носи доходи.

Понякога пък, както показват разкопките в Остия, целият партер на някоя insula е „пожертван“, като са направени от външната страна магазини, а вътрешността е дадена за различни важни дейности (пералня, работилница, място за почитане на някакъв култ…). По този начин собственикът е видоизменил (и увеличил) източниците си на печалба — не само апартаментите от горните етажи, но и дюкяните на улицата и вътрешните работилници…

Колко време се трудят тези магазинери и занаятчии? Повече или по-малко от нас? Изненадата е, че работят по-малко, отколкото днес. Засичайки данните от античните текстове, Жером Каркопино е изчислил, че един работен ден е траел около шест часа. На практика от разсъмване до обяд. През останалата част на деня се почива, ходи се в термите или се върши нещо друго… Естествено, има много изключения: бръснарите и антикварите например „закъсняват“ много, защото голяма част от техните клиенти идват чак след часовете за работа.