Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (37) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

15,30 ч.
Пристигат гладиаторите!

Междувременно покрай оградата на арената минават коли, от които няколко роби, покрити с гирлянди и цъфнали венци, хвърлят „подаръци“ на зрителите: хляб, монети и т.н.

След няколко минути на възбуда от получаването на даровете всички отново са седнали на трибуните. Включително сенаторите и важните особи в първия пръстен на Колизеума. Заема мястото си и организаторът на игрите, патриций от една от най-богатите фамилии в Рим. Въпреки че изпълнява висока длъжност — едил (тоест магистрат), — той е още в началото на своята политическа кариера и има нужда от слава и известност. Той е платил тези игри, той е „спонсор“ (или editor, както го наричат римляните) на всичко онова, което виждаме. Със сигурност трите дни представления в Колизеума са му стрували цяло състояние, но от друга страна, е задължен със закон да организира такива събития, а и тъй или инак, ще има възвръщаемост. Ще получи признанието на сената и благодарността на народа, който ще го подкрепи в бъдещата му политическа, социална или финансова кариера. Народна поддръжка, която ще тежи и пред политическите му противници… Общо взето, panem et circenses^[1], както казвал Ювенал…

Освен това има и известна доза лично удовлетворение във факта, че през тези три дни ще „се почувства“ малко като император с тълпата, която го славослови и възхвалява, докато той се разпорежда с живота и смъртта на гладиатори, зверове и т.н. Изобщо игрите са важна отправна точка в неговата кариера и със сигурност ще се помнят от потомците му. Вероятно във вилата му извън Рим ще бъде направена нова голяма мозайка, която ще представя върховите моменти с гладиаторите и осъдените (ето защо често в музеите и на археологическите разкопки виждаме мозайки с толкова жестоки сцени).

Организаторът е седнал на фино изваян мраморен стол. Той е много различен от общата представа, която съществува за богатите и влиятелни мъже в Рим — не е дебел, плешив и отрупан с пръстени. Напротив, висок е, с атлетична фигура, тъмни коси и сини очи. До него е съпругата му, съвсем млада. Със сигурност е дъщеря на някой влиятелен патриций в Рим — брак, който му е отворил много врати в блестящата му кариера… Това е двойка, която разпалва светските клюки както на специалните гощавки, така и на шумните площадки на етажите в insulae…

Зад тях са застанали мирно стражите. Украшенията им от червени пера докосват тежките, бродирани със златни нишки завеси, които леко се поклащат.

Зрителите започват да шумят, да пляскат с ръце, сякаш искат да извикат своите любимци. Това е моментът! Мъжът дава сигнал с ръка.

В края на арената няколко малки „оркестъра“ подхващат триумфален марш. От публиката се надига мощен вик. Той е като внезапна гръмотевица, която амфитеатърът увеличава, като създава резонанс, и която се повтаря като ехо из целия град.

Портите под триумфалната арка се отварят тържествено. От тях излиза кортеж, воден от двама ликтори, които носят отличителните знаци на организатора на игрите (тъй като той е едил и следователно магистрат без власт да осъжда на смърт, фасците^[2] са без секири). Следват свирачи с дълги тръби (buccinae), после кола с голяма табела, на която е обявена програмата на битките — еквивалентът на подвижен рекламен плакат. И при триумфалните шествия на много императори, които дефилират през Рим, често са използвани коли с големи рисунки, изобразяващи битки и сражения. Това е форма на „популяризиране“ на подвизите на победителя, които по този начин стават разбираеми за всички. Отзад върви мъж, който държи символично палмата на победителя.

В този момент излизат робите, които носят шлемове и мечове — инструментите на гладиаторите. Те ще бъдат използвани в битките, въпреки че голяма част от тях са може би само за показ.

Най-накрая се появяват те, гладиаторите. Публиката изпада в екстаз, ревът на тълпата е оглушителен. За миг изпитвате усещането, че Колизеумът може да се срути от крясъците и тропащите крака на десетките хиляди зрители. Един поглед към трибуните и арената обхваща грандиозния амфитеатър в момента на най-големия ентусиазъм. Ужасно е обаче, че всичко това става единствено за да се наблюдава спектакълът на смъртта.

Човек настръхва, като си даде сметка, че четирите века и половина, през които е функционирал Колизеумът, са направили от него мястото на Земята, където са загинали най-много хора върху толкова малко пространство. Нито в Хирошима, нито в Нагазаки е имало такава концентрация на смърт. На тази обикновена арена са били убити стотици хиляди души, според някои изчисления дори повече от милион!

Сметките са прости и смразяващи дори ако се ограничим със 115 г., която изследваме. Както казахме, осем години преди това, през 107 г. сл.Хр., Траян пожелал да се бият помежду си 10 000 гладиатори (почти със сигурност военнопленници). Още шест години по-преди, по време на други игри, продължили цели 117 дни, на арената загинали повече от 9800 души. А две години по-рано, през 113 г., за някакви си три дни на арената на Колизеума излезли 2400 гладиатори, макар и да не знаем точно колко от тях са загинали… Ясно е, че тези числа се отнасят до изключителни събития, но те позволяват да се усети лекотата, с която се умирало на арената, като при това тук не са включени осъдените на смърт.

Следователно, ако приемем, че на месец са загивали средно между 50 и 100 гладиатори и осъдени (една много умерена оценка, която взема под внимание периодите на „кризи“ през вековете), ще получим общо от 270 000 до 500 000 души… Според някои цифрата е много по-висока, може би дори двойно по-висока.

Секссимволи и битки — кои са гладиаторите?

Гладиаторите се спират, тълпата е във възторг и те широко разгръщат ръце, за да благодарят. После започват да се разгряват, като имитират нападение и показват умението си да нанасят мълниеносни удари. Публиката приветства с викове всяко движение.

В днешни времена само големите футболни шампиони или най-известните звезди на музиката или киното биха могли да предизвикат същото ликуване и същия възторг и трепет сред жените. Знаем, че гладиаторите са много „ценени“ от женската публика, не само от матроните на простолюдието, но и — дори още повече — от дамите от висшите съсловия.

От графитите, открити от археолозите в Помпей, знаем за гладиатор, причинявал „любовни страдания на момичетата“. А Ювенал ни разказва за съпругата на сенатор, която избягва с прочут гладиатор, наречен Сергиолус. Това бягство, което днес би се превърнало в апетитна хапка за света на светските клюки и папараците, вероятно е било на устата на всички, като Ювенал продължава да се учудва иронично от външния вид на гладиатора, който далеч не бил Адонис — имал белези по цялото тяло, малки очички и деформиран от шлема нос с оток по средата… Изобщо, както е написал: „Онова, което жените обичат в гладиаторите, е мечът“.

Но кои всъщност се бият на арената? Какви са техните истории? Всеки има различен живот зад гърба си. Преди всичко това са робите, включително онези, които са продадени за наказание от своите господари на гладиаторските школи. После са военнопленниците, осъдени на смърт. След превземането на Дакия от Траян, при което били пленени не по-малко от 50 000 души, към арените на Римската империя вероятно се насочили много воини — високи, брадати и жестоки, свикнали да разцепват главата на противника само с един удар на оръжието си с дълго извито острие. Освен това гладиатори стават и свободни мъже (без да се смятат извънредни случаи като битката на 400 сенатори и 600 конници по заповед на Нерон), например много бивши легионери, за които това става нещо като професия, както и разорени римляни, мъже, търсещи авантюра или печалба. Появяват се понякога и жени, дори от порядъчни семейства. В момента например се бият две двойки жени. Присъствието на нежния пол на арената ще бъде забранено от следващия император, Адриан.

Някои стават гладиатори по нещастно стечение на обстоятелствата. Това са съвсем обикновени хора, които са взели пари назаем, и тъй като не могат да платят дължимата сума, са продадени на гладиаторската школа от кредитора. Така той успява да си възвърне средствата.

В Италия и в Империята съществуват изключително много гладиаторски школи. Най-прочутите и богатите са очевидно императорските, но на други места има немалко школи, принадлежащи на сенатори, патриции или чисто и просто на богати хора. Гладиаторите са обучавани от така наречените ланисти (lanistae), „треньори“, мразени, но необходими за този вид колективни „развлечения“. Тренировките са изключително тежки, животът на гладиаторите напомня този на някой монах воин от Шаолин. Но противно на холивудското клише, тези бойци не са напълно лишени от свобода. От античните текстове и археологическите разкопки знаем за мнозина, оженени щастливо, с деца или свързани с приятелки, които споделят с тях радостите и мъките на професията им (често именно те са надписали надгробните им паметници).

Мнозина стигат и до края на своята кариера с безбройни триумфи зад гърба си, като Максим, живял през I век сл.Хр., който успял да спечели цели четирийсет победи. На тях им се подарява rudis, прост дървен меч, който символизира края на кошмарите им. От този момент те са свободни, не са задължени да се бият и не са обвързани с ланиста.

Заколи го!

Сега, след като са се представили, гладиаторите са напуснали арената и са се върнали в обслужващите помещения на Колизеума. Знаем, че в този момент млади служители им слагат наколенници и набедреници, предпазни ръкави, шлемове… Публиката е замлъкнала по странен начин. Невидимо напрежение е обхванало целия амфитеатър. Всички движения изглеждат забавени…

Има нещо, което ни учуди: никой гладиатор не се изправи пред организатора на игрите, за да извика ритуалната фраза: Ave, Caesar, morituri te salutant^[3].

Защо? Защото и това е един от многото митове. Никой не изговаря тази фраза. Случило се само веднъж, преди десетки години, по времето на Клавдий, малко преди една наумахия — морска битка. Императорът отговорил на този техен поздрав, без много да му мисли, като казал: „Може би“. Гладиаторите изтълкували тези думи като разрешение да не се сражават. Наложило се Клавдий да се поправи и единствено въоръжените войници ги убедили да започнат морската битка…

Чува се свирене на флейти (tibiae) и рогове (cornua) — те съответстват на нашето биене на барабани. Внезапно от арената на Колизеума във въздуха се издигат струи прах. Приличат на фонтани от пясък. Тълпата изревава. Когато облакът се разсейва, като по чудо на същото място се виждат човешки силуети — това са гладиаторите, които сякаш са се материализирали от нищото. Всъщност са дошли от подземните етажи на Колизеума с някой от многобройните товарни асансьори. Капаците им са били скрити под пясъка на арената и са се отворили внезапно, предизвиквайки „експлозиите“ от прах. Това е един от най-обичаните от публиката специални ефекти. Веднага след зрелищната си поява гладиаторите се разпределят по двойки и започват да се бият.

Съществуват не по-малко от дванайсет „вида“ гладиатори, някои дори на коне или на коли. Но тези, които са срещу нас, са „класическите“ двойки сражаващи се. Тях римляните обичат най-много.

Ето го добре известния retiarius, който се бие срещу своя вечен противник secutor-а. Първият е снабден с прочутата мрежа (rete) и с тризъбец. Вторият има голям правоъгълен щит и един брониран ръкав. Освен това носи странен шлем с вид на яйце с две обикновени дупки за очите — гладката повърхност и формата на шлема са нарочно замислени така, че да пречат на мрежата на противника да се закачи за него. И действително първото хвърляне е напразно. Мрежата се плъзга върху secutor-а и пада на земята. Двамата продължават битката.

Всяка двойка гладиатори има до себе си двойка арбитри, които са бивши гладиатори. Носят бяла туника с две вертикални червени ленти. Те контролират, както съдията в бокса, дали биещите се спазват правилата.

В един случай виждаме, че прекъсват борбата между двамата provocatores, въоръжени като легионери с дълъг щит, меч и шлем с предпазител за брадата. Един от тях е изпуснал меча си и му дават време да си го вземе.

Хората крещят думи като verbera, iugula, ure, тоест „удряй“, „коли“, „гори“. Има служители, готови да „пришпорват“ с пръчка или с нажежени железа непокорните гладиатори.

Покрай арената оркестрите продължават да свирят, като подчертават и акомпанират най-напрегнатите моменти, както са правели пианистите на немите филми… Има и жена, която свири на някакъв особен орган, подобен на църковните — с много тръби, поставени вертикално, но по-малък. Жената изпълнява своята музика върху малък подиум, поставен направо на арената покрай стените.

При гладиаторите забелязваме странен факт: никой няма броня, всички се бият с голи гърди, противно на това, което виждаме по филмите. Само provocatores имат две големи плочки отпред.

Друг малко известен детайл са перата. Много шлемове са покрити с пера просто за разкош — така гладиаторите изглеждат по-пищни. Приличат на индиански вождове. Тази традиция е много стара, появила се е преди римляните и е разпространена сред воините на много етноси и култури — италийски, средиземноморски и като цяло европейски. Днес нашите берсалиери и алпини^[4] са запазили този обичай.

Вик от тълпата отбелязва важен момент: вече има ранен. Хоплит (тежковъоръжен войник) е поразил тракиец. И двамата имат малки щитове и големи предпазни шлемове, а късите им мечове позволяват да се бият много отблизо. Хоплитът обаче има едно предимство — въоръжен е с копие, с което се стреми да нарани противника си на най-уязвимите места, лицето и очите. Тракиецът залита и поставя ръка върху решетката на шлема, откъдето тече много кръв. Ударът е бил точен. Сега хоплитът се е спрял и чака. Обърнал се е към съдията и към editor-а, организатора на игрите. Тракиецът е вдигнал лявата си ръка с показалец, насочен нагоре: иска милост. Публиката се вълнува. Някои го искат жив, някои мъртъв… Editor-ът дава знак: помилван е. Сигурно се е бил добре…

Гладиаторът има много начини да поиска милост: като падне на колене, като вдигне левия си показалец, като пусне щита си на земята или като го постави заедно с меча зад гърба си и остави гърдите си незащитени. В този момент противникът е длъжен да спре — всъщност гладиаторите са роби, те нямат властта да отнемат човешки живот. Този, който е платил игрите, editor-ът, ще реши. Единствено той. Тракиецът е изведен сред ръкоплясканията на публиката.

Но това не е краят. На арената има и други, които се бият. Като мнозина на трибуните и ние обръщаме поглед към един изключително жесток гладиатор, застанал в центъра на овала от пясък.

Сблъскват се две различни системи на сражаване: бавно и бързо, стремително. Усеща се, че участниците са разделени не само от плама на борбата, че между тях съществува и истинска омраза. Може би се познават. От едната страна е мирмилон (mirmillo, въоръжен с меч, щит и шлем), от другата — тракиец. Мирмилонът е здрав като скала, крие се зад голям щит с форма на керемида. Той е набит и много силен. Носи предпазваща кожа на левия крак и голям шлем с решетка, който странно напомня шапката на каубой с широка периферия. Има и грива от цветни пера. Движи се малко, прилича на бронирана кола. Но достатъчно е другият да се опита да се приближи, и той веднага показва заострения връх на меча си.

Противникът му, тракиецът, е негова пълна противоположност. По-нисък е, слаб, но невероятно пъргав. Снабден е с малък правоъгълен щит, носи много високи наколенки и предпазни обвивки от кожа на бедрата си. И той има голям шлем с решетка и грива от пера. Детайлът, който позволява да го определим като тракиец, е главата на хипогриф, която се извисява на върха на шлема. Хипогрифът е митологическо същество, наполовина лъв, наполовина орел, и гладиаторът се сражава, вдъхновявайки се от тези животни. Изглежда така, сякаш е седнал на коленете си и се движи вълнообразно като змия.

Неговото оръжие е убийствената кама, къс и извит като коса меч. Защо? Той е много подходящ за нараняване на противника отстрани, със смъртоносен удар в хълбоците, врата, краката.

Един добър тракиец е наистина страшен противник. И мирмилонът знае това. Знае, че не трябва да допуска никаква грешка. Тракиецът продължава да тича наляво и надясно пред неприятеля си, като се спира и поклаща тялото си, свит на кълбо като котка. После изведнъж скача напред, качва се върху „крепостната стена“ на щита на мирмилона и се опитва да прониже врата му, като връхлита отгоре. Мирмилонът навежда глава и ударът се плъзга по шлема му, издавайки сух метален звук от триене. Публиката избухва и повтаря hoc habet, hoc habet („сега го поразява, сега го поразява“).

Тракиецът слиза, отдалечава се бързо на няколко метра и обсадата продължава. Мирмилонът изглежда невъзмутим. Знае, че е избягнал смъртоносен удар и че едва се е измъкнал. При следващия може да бъде убит. Изведнъж се насочва към противника, като го изплашва, но губи координация и само едва разклаща щита. Тракиецът разбира, че това е моментът, който е чакал, и скача отново напред, като се качва на големия щит на неприятеля, сигурен този път, че ще може да му нанесе победния удар.

Но това е клопка — мирмилонът се е преструвал, че прави грешка, за да подмами противника да скочи. Докато малкият и пъргав гладиатор му се хвърля отгоре, той го изпреварва, като рязко вдига щита подобно на врата на гараж. Тракиецът е изненадан, озовава се внезапно повдигнат върху щита на противника, който сега го държи с две ръце. Част от секундата, и тракиецът полита във въздуха и пада на земята. Публиката ликува, зарадвана от внезапния обрат, настъпил на бойното поле. Тракиецът се опитва да се изправи, но мирмилонът, изключително бърз за тежестта си, забива меча в хълбока му. Битката е прекъсната от съдиите. Всички гледат към editor-а. Той се обръща към публиката на Колизеума с бавен и циничен жест на главата. Не е възможно да се разбере какво казват хората.

За разлика от това, което сме свикнали да мислим, системата с обърнатия нагоре или надолу палец не е нито разпространена, нито универсална. Тук например никой не я употребява. За да се реши съдбата на победения, се използва гласът, като се извикват точни думи: mitte, тоест „освободи го“, или iugula, буквално „заколи го“…

Editor-ът решава тракиецът да бъде убит. Мирмилонът се обръща към противника си, който с невероятен самоконтрол подава врата си и чака… Оставаме поразени от куража и професионализма на гладиаторите, които и пред смъртта не показват страх, сякаш всичко е напълно нормално… Мирмилонът приближава меча и с решително движение го забива. Публиката ликува. Победителят си сваля шлема и веднага получава от притичали момчета палма, символ на победата, и две сребърни чинии, пълни със златни монети. В друг съд има други подаръци. С тази награда, но преди всичко с най-голямата награда, живота, гладиаторът се отдалечава към изхода, съпроводен от одобрителните възгласи на целия амфитеатър. Неговото зрелищно движение, изчислено перфектно във времето, е спечелило публиката, която дълго ще го помни. Ето че се обръща, за последен път поздравява тълпата и изчезва под арката на главната порта. Оттам минават победителите.

„…_изведнъж скача напред, качва се върху «крепостната стена» на щита на мирмилона и се опитва да прониже врата му, като връхлита отгоре. Мирмилонът навежда глава и ударът се плъзга по шлема му, издавайки сух метален звук от триене. Публиката избухва и повтаря hoc habet, hoc habet («сега го поразява, сега го поразява»)_…“

А неговият противник, тракиецът? Лежи безжизнен в локва кръв. Приближават се няколко служители, които носят маската на Харон и специални дрехи. Дори кожата им е боядисана във виолетово. Закачват тялото на куки и с вериги го издърпват към противоположната врата на тази на победителя, портата libitinaria. Тя е на Либитина, богинята на мъртвите.

Тракиецът ще бъде отнесен в специална зала със заоблени ъгли (предназначена за измиване) и ще му бъдат свалени оръжията и дрехите. Ако още не е умрял, последният удар ще му бъде нанесен със стилет от един от тези представители на Харон.

Но няма да се свърши с това. От някои победени ще бъде изтеглена малко кръв. Тя е много търсена. Смята се, че лекува различни болести, като например епилепсията, и се препоръчва на болните да я пият или да се разтриват с нея. Освен това, като се има предвид физическата сила на гладиаторите, вярвало се, че кръвта им дава сили и действа като… „виагра“! Мнозина дори забогатяват от тази отвратителна търговия. Накрая телата ще бъдат хвърлени в общи ями извън града.

Да се опитаме да бъдем гладиатори

Досега наблюдавахме представлението на смъртта от трибуните. Но какво точно означава да се биеш на арената на Колизеума с шлем пред хора, които не спират да крещят? Да се опитаме да си го представим, като си сложим шлема на мирмилон, който се сражава със страшен противник, рециарий. Жребият ги е поставил един срещу друг (обикновено срещу рециария излиза secutor-ът, друг вид гладиатор).

В основни линии се спазва традицията. Всъщност тази двойка представлява символично рибарят, снабден с мрежа, тризъбец и меч, и рибата. Името на мирмилона (mirmillo или murmillo) произлиза от mormỳros, което на гръцки означава риба, или от muraena, която, както е известно, се крие между скалите, готова да хапе (и точно това е, което прави този гладиатор, като се крие зад огромния щит…).

Докато рециарият основава стратегията си на непрекъснатото тичане около противника, когото се опитва изненадващо да улови с мрежата, за мирмилона битката е по-трудна. Той трябва да се стреми винаги да вижда неприятеля си, независимо че шлемът му позволява да гледа само напред, не и настрани. От своя страна предпазната решетка намалява още повече видимостта и му пречи да диша. Тя е истинска маска, която пада върху лицето и го затваря. Представете си усилията при битката — липса на въздух, затруднено дишане. А и е горещо — под слънцето металът се загрява, като затопля и главата… Накрая тежестта — един такъв шлем тежи 3,5 килограма. Този на secutor-а дори 4,5 килограма! Все едно, че носиш на главата си голям камък.

Наоколо ечат викове, 50, 60, 70 000 души насърчават своите любимци, шумът прониква променен вътре в шлема. Да не говорим за нарежданията на съдията, за стоновете на ранените гладиатори. Една от пречките, които трябва да превъзмогне новият гладиатор, е именно емоцията. Да се биеш на толкова неудобно място, изисква голяма способност за самоконтрол.

Какво ли е душевното състояние на гладиатора? Той знае, че животът му е поставен на карта във всеки миг. Достатъчна е една грешка, едно неправилно движение и с него е свършено…

Въпреки всичко това мирмилонът на име Астианакс запазва спокойствие. Не губи от погледа си своя противник. Известна му е неговата слава на умел и циничен рециарий, наречен Календий. Гледа да го държи в центъра на решетката на шлема си, добре фокусиран от ръбовете на козирката. Рециарият се върти около него, тичайки, докато той, като раче, поставено в ъгъла, се върти около себе си.

Историята, която ви разказваме, е истинска, имената са действителни.

Рециарият изведнъж спира, увива се около себе се, все едно, че иска да смени посоката. Това обаче е трик, всъщност той се подготвя за хвърлянето. Изведнъж се „развива“ и мълниеносно мята мрежата си… В един миг Астианакс чувства нещо тежко да пада върху него, сякаш някой отвисоко се е строполил върху му и го притиска. После пред решетката се появява грубата мрежа. Това са специални мрежи, не тези, които се използват за риболов, а направени така, че да „тежат“ върху гладиатора и да спират движенията му. То е като смъртна хватка, все едно, че е притиснат от живо същество.

Мрежата накланя и шлема на една страна, така че Астианакс трябва да полага огромно усилие, за да попречи главата му да се извива още повече. Дишането му става тежко, сякаш някой внезапно е изкарал въздуха от шлема. Календий чува хъркането на противника. Но не атакува. Поне не веднага. От опит знае, че трябва да изчака още няколко секунди, докато другият, движейки се, да се оплете още повече в мрежата или да се спъне. Точно в този момент ще удари. Астианакс се чувства като в капан и си припомня думите на своя треньор, той самият мирмилон, а сега бивш гладиатор: наведи се и вдигни малко щита, така ще направиш нещо като ниска „колиба“ и тя ще препречи достъпа на тризъбеца на рециария. Така и прави, но не му е лесно с мрежата, която дърпа всичко на една страна.

Първият удар на рециария е висок — насочил го е между рамото и гърлото, защото знае, че заради тежестта на мрежата мирмилонът е навел малко щита. Астианакс изведнъж усеща парене в рамото — наточеният тризъбец е минал като мълния между бримките на мрежата и го е одраскал. Но „ниската“ поза, подсказана му от треньора, го е спасила. Предпазният ръкав, който носи, също е смекчил удара. Арбитрите не смятат, че успехът е достатъчен, за да спрат срещата, въпреки че кръвта започва да излиза изпод металните люспи на ръкава.

Тълпата забелязва някои алени отблясъци и ликува. Но двамата не чуват виковете, прекалено са концентрирани. Рециарият е подновил обиколките си около мирмилона, като се мъчи да го дезориентира. Астианакс продължава да го наблюдава през отвора на шлема. Знае, че е избягнал първата атака, но колко още ще може да издържи с тази тежест на рамената си?

Рециарият прилага друга опасна хитрост, възползвайки се от бавните движения на противника си. Ще се престори, че ще удари нависоко, така че да накара мирмилона да премести щита си, и после ще насочи тризъбеца ниско, та да улучи по-отдалечения крак, този без предпазител. Започва атаката. Мирмилонът, както е предвидено, премества щита, като оставя една от страните си открита. Рециарият мълниеносно оттегля тризъбеца, за да го насочи надолу. Мирмилонът разбира и бързо се отдръпва встрани — трудна маневра с наведен шлем. Но успешна: тризъбецът попада в празното пространство! Изненадващ обрат. Астианакс, мирмилонът, разбира, че нещо не е както трябва — рециарият продължава да нанася удари, ту отпред, ту отзад. В един миг го обзема страх, че го е уцелил и че от напрежение не усеща нищо, докато рециарият продължава да кълца месата му.

Но не е така. Усеща мрежата да се опъва от всички страни и разбира: опитвайки се да нанесе „перфектния“ удар, Календий е забил тризъбеца между бримките на мрежата и се е оплел. Станал е нейна жертва и сега се стреми да изтегли оръжието. Но не успява. Дори напротив — колкото повече се движи, толкова по-лошо става… Рибарят е попаднал в собствената си мрежа. Астианакс разбира, че това е удобен случай да се спаси, може би единственият. Прави три-четири крачки назад, като яростно влачи рециария, който в паниката си мисли единствено как да освободи дългия тризъбец. После мирмилонът поема дълбоко въздух и с всички сили се хвърля върху него. Веднага щом щитът влиза в контакт с тялото на Календий, Астианакс забива меча. Действа по инстинкт, като преценява къде е противникът по сблъсъка му с щита. Годините на тренировки си казват своето. Мечът излиза като посребрен нокът от сплитката на мрежата. Тълпата забелязва съвсем кратък сребрист проблясък и после нищо. Следващата сцена, която всички виждат, е рециарият на земята, изненаданият му поглед, като на човек в нокаут. Опира се на ръцете си и се опитва да стане, но не успява. От вътрешната страна на дясното му бедро има дълбоко разкъсване, от което шурти кръв — цветът й не е вече светлочервен, а тъмен. Петното на арената става все по-голямо.

Астианакс е готов да нанася нови удари, кани се да замахне пак, под влияние на адреналина вече не чувства тежестта на мрежата. Не мозъкът, а инстинктът за самосъхранение ръководи вече мускулите му. Едва чува един от съдиите, който му извиква да спре. Застава неподвижен, диша много трудно. Всички виждат как главата му се движи, сякаш се опитва да „захапе“ околния въздух. Когато се успокоява, поглежда противника си на земята, взира се в очите му. Те запазват вероломния си поглед, който мирмилонът не ще забрави през целия си живот. Но има и нещо друго в тези очи: молба, по-скоро нареждане. Подава му меча си. Може би в отчаян опит да получи милост. Но не Астианакс е този, който може да реши. Нито съдиите, които с протегната ръка, с отворена длан и с вдигнат нагоре палец питат editor-а какво да правят. Решението е смърт. Астианакс се приближава. Чак тогава противникът му разбира, че всичко е загубено, и повдига гърлото си нависоко. Лек бриз раздвижва косата му като последна ласка на живота. После изключително силна болка и всичко се превръща в мрак…

Този епизод е вярно разказан от мозайка, намерена на Виа Апия^[5] и сега запазена в Националния археологически музей на Мадрид.

Но винаги ли битката е свършвала така? В действителност изглежда, че смъртта на арената не е била толкова честа. По различни причини. Преди всичко, защото било необходимо много време, за да се обучи гладиатор. Да го загубиш веднага, обезсмисляло години работа. Освен това той струвал пари — било на ланиста, който го тренирал, било на организатора на игрите, който в случай на смърт трябвало да заплаща по-голяма цена. Затова е разбираемо, че не било лесно за организатора да реши да обърне палец надолу…

Освен това не бива да забравяме залаганията, нито привържениците на шампионите. Те по очевидни причини „трябвало“ да останат живи… Изобщо, в епохата, която описваме, вероятно били много случаите, които свършвали с missio, тоест спасение за победения. И битките sine missione, тоест до последна капка кръв, били относително редки.