Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (14) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

8,50 ч.
Човешкото лице на insulae

Когато се върви из центъра на наш град, какво се вижда? Много магазини. И в Древен Рим е така. Партерът на insulae представлява дълга редица от дюкяни и магазини. Между тях се гушат анонимните порти на самите блокове със стълбите, които водят до горните етажи. Точно натам се отправяме и ние.

Докато се приближаваме към входа, някакъв мъж ни наблюдава отдалеч — това е един от „портиерите“. Нисък и дебел, с мръсна туника и двойна брадичка, покрита с четинестите косми на необръсната брада. Седнал е на обикновена табуретка и ръцете му бавно въртят чепат бастун от маслиново дърво. Този бастун издава не само неговата роля, но и произхода му. Същият е като тези, които се използват за даване на заповеди в легионите. Явно е бивш легионер, може би бивш центурион^[1], изпаднал в немилост, и сега преживява с този занаят, където се изискват бързи и „решителни“ действия, за да се успокояват кавгите и разправиите между наемателите. След като се взира дълго в нас, погледът му отново се насочва към улицата и към лицата на минувачите. Невъзмутим и непроницаем. Въобще не ни обръща внимание, когато прекрачваме прага.

Първите ни стъпки са в тъмен коридор. Единственото, което долавяме, е нарастваща врява. Навлизаме в отделен свят, в малка вселена със своя логика, свое равновесие и свои жители. Жив свят на хора и личности.

Първата сцена, която се появява пред очите ни в дъното на коридора, е момиче до огромна делва, dolium, поставена под голяма стълба. Като пази равновесие с един крак върху дървена табуретка, момичето излива съдържанието на няколко съда от теракота в отвора на делвата. За какво става въпрос? Правим няколко крачки и ни блъсва миризма, от която ни се повдига — това е урина… Явно момичето е робиня и изпразва нощните гърнета на господарите си. Не изглежда притеснена от силната миризма. Вече е свикнала, тъй като от години това е една от нейните първи сутрешни задачи. По-късно някой ще мине да вземе тази течност, толкова „ценна“ за перачниците.

Оглеждаме се и в очите ни се набива мизерията на обстановката — стените са олющени, покрити са с петна от влага, мазнина, дори със следи от удари. Има и надписи. Поразява ни един графит. Той изобразява двама гладиатори, които се сражават: secutor, въоръжен с шлем, къса сабя и правоъгълен щит, и retiarius с мрежа и тризъбец. Щрихите са инфантилни, очевидно са дело на някое детенце. Написало е и имената им: Седул и Телоник, явно двама любимци на тълпите, които възбуждат въображението на децата. Както става днес с футболистите или с героите от анимационните филми. Наблизо четем друг надпис, в сибилински стил: „Много жени често измамваше Реститут“ (Restitutus multas decepit saepe puellas). Явно писмено предупреждение към всички жени в insula-та от момиче, прелъстено и отхвърлено от някой от наемателите… Не липсват многобройни „нецензурни“ графити, подобни на тези, които виждаме днес в обществените тоалетни. Все пак сред неприличните думи разцъфва една младежка любов (Marcus amat Domitiam, „Марк обича Домиция“), веднага балансирана от „Гъркинята Еутихида с изискани маниери се дарява за два аса“ (Eutychis graeca assibus II moribus bellis). Асът е много употребявана монета, цената е, нека го кажем, доста приемлива…

Секс, любов, нападки, съперничество — това са открили археолозите, издълбано върху римските стени. В продължение на почти две хиляди години нищо не се е променило!

Сега момичето уморено се качва по стълбите. Тръгваме след нея. Има-няма дванайсет-тринайсет години, съвсем русите й коси издават северния й произход. Знае ли някой от кой край на Германия идва… Въпреки младата си възраст сигурно е преживяла трагедия. Може би племето й е загубило битка с римските войски и всички жители на селото й са били отведени в робство. По-вероятно е обаче да е била заловена от други германи от съседно племе и продадена на търговците на роби — ужасяваща практика, но много разпространена. Със сигурност за няколко секунди животът й се е променил завинаги.

Сега е на площадката на първия етаж и отваря врата с две елегантни халки от лъскав бронз, явно господарска. Влизаме в апартамента. Още от първия поглед забелязваме, че става въпрос за много заможно семейство.

Как изглежда един апартамент в императорски Рим? Нашата въображаема реконструкция се основава преди всичко на онова, което е излязло наяве при разкопките в антична Остия. Всъщност антична Остия има градоустройствен и архитектурен вид, типичен за епохата, която изследваме, и ще ни даде възможност да разкрием много подробности от ежедневието. Става въпрос за любопитни факти, които професор Карло Паволини е събрал и анализирал след години на изследвания и разкопки на това необикновено място.

Ако използвате термина „апартаменти“ в императорски Рим, никой няма да ви разбере — римляните ги наричат cenacula. Но като оставим настрана тази разлика, те много приличат на нашите, преди всичко по архитектурния план. На практика сегашните апартаменти са осъвременена версия на римските cenacula.

Първото помещение е представително. В центъра има кръгла мраморна маса с крака във формата на котешки лапи. Върху нея е поставена малка статуя на Венера. Поздравява ви с „добре дошли“ произведение на изкуството — белег, че собственикът е образован човек (или иска да го мислим за такъв). Апартаментът не е огромен и може да се обгърне с поглед: вдясно се открива всекидневната (tablinum), вляво трапезарията (triclinium). Зад гърба ни са вратите на три спални. Поразява огромната разлика с domus на богатия римлянин, когото посетихме — онази къща беше затворена като таралеж, без прозорци, всички помещения се отваряха към атриума с неговия басейн с дъждовна вода. Тук е точно обратното — всички главни помещения „бягат“ от центъра на къщата, сякаш подгонени от някаква центробежна сила. Защо? Причината е проста: търсят светлината и затова се разполагат покрай фасадата на сградата, където се отварят големи прозорци.

Ясно е, че стъклата на прозорците са съществени за апартаментите — стъклото е скъп и ценен материал, но въпреки това е по джоба на заможните наематели на тези луксозни cenacula. На горните етажи, както ще видим, нещата стоят другояче…

Мебелировката е оскъдна: няколко стола, сандъци, сгъваеми табуретки и маси с различни форми. Като минаваме от стая в стая, забелязваме върху масите предмети от ежедневието: гребен, серия покрити с восък дъсчици за писане, керамична касичка (същата като нашите), бронзова лампа, малка кутия за скъпоценности, връзка ключове, между които изпъква любопитен ключ-пръстен, тоест съвсем малко ключе, закрепено за пръстен…

Преминаваме в съседното помещение. Поразяват ни две големи вази с цветя, поставени на видно място в средата на стаята — цветята в дома не са модерен навик, били са нещо обичайно и в римската епоха. Композицията е истински триумф на цветовете и не случайно е поставена върху най-хубавата маса в апартамента — тя е от екзотично дърво с нервюри, лъкатушно проблясващи от променящата се отразена светлина.

Това впрочем не са единствените цветове в жилището. Както в domus-ите на богатите, и тук стените са в ярки тонове, като доказателство за любовта на римляните към многоцветните къщи.

Стените са в оранжево, наситено синьо или помпеанско червено, като боите са нанесени върху още влажната мазилка. Всичко останало обаче е изобразено впоследствие, вече върху изсъхнала стена: тънки колони, грациозни архитектурни елементи, които образуват въображаеми „отвори“ към измислени пейзажи и перспективи. Понякога в центъра има фигури — в една стая забелязваме известните музи на Аполон. Всичко това е еквивалент на нашите картини.

Внезапно краката ни усещат топлина отдясно — мангал, жарта е още гореща. Не бяхме обърнали внимание, но сега си даваме сметка, че в целия апартамент не сме видели нищо подобно на камина, още по-малко на калорифер. Единственото отоплително средство в тази епоха са мангалите. Специално този има малки колелца и следователно е преносим. Премества се там, където има нужда, както правим ние с електрическите печки.

Долавя се силна миризма, която се разпространява в цялата къща. Това е миризмата на изгоряло дърво. Откъде идва? Прекосяваме отново атриума със статуята на Венера. Този път забелязваме две хубави сребърни чинии и гарафа, цялата инкрустирана — други символи на социалния статус на семейството. Влизаме в triclinium-а. Сега димът дори се вижда, обхваща цялото помещение и изглежда, идва от един ъгъл под прозореца. Там виждаме момичето от стълбата. Навела се е над това, което прилича на голям квадратен мангал, и току-що е запалила огън. Изведнъж разбираме за какво става въпрос — досега не бяхме видели кухнята. Ето я тук — тази бронзова печка. Кухнята наистина е сведена до минимални размери, почти като за къмпинг! Освен това е „летяща“ — може да бъде поставена, където стопаните си поискат, но практическият усет подсказва да бъде сложена близо до прозореца заради пушека. Тъй или иначе, неизбежно сутрин и в часовете за хранене целият апартамент се изпълва с различни миризми — на горящи дърва, на ястия, които се готвят… Но не за всички е така. Много хора си поръчват нещо за хапване от най-близката таверна, като така избягват проблемите (и опасностите) на тези кухни „за къмпинг“, а и разнообразяват храната си…

Мит, който трябва да бъде развенчан, е начинът на хранене вкъщи — римляните се излягат върху леглата на триклиниума само когато организират пиршества или по време на празници… В ежедневието се хранят като нас, седнали до масата.

Отправяме се към изхода. За първи път поглеждаме в краката си, където забелязваме нещо прекрасно. Подовете са покрити с елегантни мозайки в бяло и черно. Мотивите са семпли: ромбове, звезди, квадрати, комбинирани по различен начин… Виждаме и други такива в съседните стаи. Как така са в бяло и черно, а не цветни? Обяснението е просто: това е начин да се пести. Тези мозайки се срещат почти винаги на първите етажи на insulae, където живеят, обикновено под наем, заможни семейства. Благосъстоятелни хора, разбира се, но не изключително богати. Така апартаментът придобива аристократичен вид, без да се плащат космически цени.

Цветните мозайки често изобразяват човешки или животински фигури и изискват високо майсторство. За строителя на insulae те биха представлявали значителен разход. Мозайките в черно и бяло, напротив, се изпълняват от обикновени декоратори на много по-достъпни цени. Освен това декораторите се ограничават да възпроизвеждат геометрични фигури в различни съчетания. Материалите — варовик (бялото) и базалт (черното) — лесно се намират и са по-евтини от цветното стъкло и полихромните мрамори, използвани за кубчетата на цветните мозайки.

Общо взето, да се избере мозайка в черно и бяло, е все едно ние да си поставим паркет в къщата — той е елегантен, „в тон с модата“ е, без да струва колкото мраморните подове в някоя вила. Но все пак е по-добре да не се прекалява — мозайки има само в господарските помещения. В сервизните или в тези за прислугата подовете са постлани с плочки от теракота (около две на две стъпки), с тухлички във форма на рибена кост или са покрити със смес от парчета тухли и вар (когато посещавате археологически разкопки, тези разлики ще ви помогнат да различите отделните помещения на къщата).