Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (32) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

12,20 ч.
Среща с Тацит

Улицата, по която вървим, Аргилетум, минава покрай „най-народната“ част на Рим — Субура. Любопитно е, че Субура се намира зад императорските форуми. Това са два абсолютно различни свята, разположени един до друг. От едната страна — луксът, най-ценните мрамори, символите на властта и на римската история. От другата (на няколко метра) — историята с малко „и“: обикновен и беден свят, където живее простолюдието. Вижда се ясно от начина, по който са облечени хората, от мръсотията по улиците, от вида на дюкяните, в които се продават по-евтини стоки. Много висок зид от сива скала, същинска „Берлинска стена“, разделя Субура от форума на Август. Целта на зида е да спира огъня, да предпазва това толкова важно място от възможни пожари (които са много чести). Така трябва да е станало при известния пожар в Рим по времето на Нерон. Пламъците били спрени, Форумът се запазил и се превърнал в „остров“, на който се спасили и толкова много жители.

Парадоксално улицата, на която се намираме, въпреки че е в народен квартал, е тясно свързана с културата на Рим. Тук са възникнали много книжарници и дюкяни на книжари. Ако искате да намерите произведението на някой велик автор от римската епоха, от Цицерон до Вергилий или Марциал, трябва да дойдете тук.

Много магазинчета имат закачени отвън табели с фирменото име, често и на стените отстрани на входа има надписи. Имената обикновено са на освободените роби, които държат магазинчетата.

Минаваме покрай дюкяните на Атрект и на Секунд, които са твърде скромни. Малко по-нататък са тези на братята Созии и на Доро… Забелязваме един добре уреден — това е дюкянът на освободения роб Атрекций. Той е много голям и стените му са покрити с етажерки, пълни с литературни произведения. Някои са във формата на свитъци папирус (volumina), често поставени в предпазни контейнери, „ведра“ от кожа, снабдени с капак, capsae. Има и други във формата на малки джобни книжки със страници от пергамент. Тук са и неизбежните дървени таблички — всяка страница представлява плитка „ваничка“, напълнена с восък, върху който с бронзово острие е написан или по-скоро „гравиран“ някакъв текст. Обикновено става въпрос за кратки произведения, стихотворения или поеми.

Влизаме и се приближаваме към една етажерка. Внимателно изтегляме някаква книга и се опитваме да я разлистим. Но едва сме я отворили, и тя внезапно се „развива“, като пада до земята. Всъщност на много произведения страниците са като хармоника. Не са завързани една за друга, а представляват дълга нагъната лента от ленено платно и напомнят малко картичките, които се продават в нашите магазини за сувенири.

Един служител ни наблюдава строго иззад етажерката. Докато поставяме обратно всичко на мястото му, откриваме как се четат тези книги — посоката на „разлистване“ е противоположна на тази на нашите книги, върви от дясно на ляво. Двойна червена линия разделя колонките на текста. Всяко сгъване отговаря на една страница…

Излизаме от дюкяна. Докато вървим, виждаме някои хора, които са били в други магазини и държат в ръка рула или други „книжарски стоки“. Една книжарница ни поразява със своите мащаби — тя е еквивалентът от епохата на Траян на големите книжарници в центъра на нашите градове и е собственост на Трифон. Много реклами по стените насърчават клиентите да купуват книгите на различни автори. Отвън чака носилка с двама разговарящи помежду си войници. Това е знак, че в книжарницата е влязла някоя важна личност. Надничаме. В помещението, между редиците рафтове забелязваме и „печатницата“ на Трифон. Гутенберг и неговите подвижни букви са още много далеч. Тук всичко е „отпечатано“ на ръка — отряд роби писари пишат в много копия произведенията под диктовка. Наведени са над банките като монасите в Средновековието…

Това, което виждаме, е всъщност последният етап от раждането на едно произведение. Авторите най-напред го пишат в дома си, после го дават на свои познати и приятели да го прочетат, за да отстранят евентуалните грешки и неточности, както и за да преценят как се възприемат идеите им. Плиний Млади отивал още по-нататък — четял книгите си на глас на малки групи слушатели. Точно тогава нанасял най-важните корекции. Най-накрая произведението се поверява на „хората печатници“. Ден след ден на светлината на лампите книгата приема формата на по-скоро занаятчийски, отколкото сериен продукт… През същата поредица от изпитания щеше да ни се наложи да преминем, ако бяхме написали тази книга по времето на Траян…

Времето за публикация в античен Рим, както лесно може да се предположи, е много дълго, но освободените роби, които ръководят тези дюкяни, имат нюха на модерните издатели и предусещат, когато някое произведение е потенциален бестселър. Тогава спират останалите „линии на производство“ и насочват към книгата всички роби писари…

Докато мислим за това, забелязваме мъж, който отмества завесата в дъното към задната част на дюкяна и я държи повдигната. Той е висок, плешив, с брада и изсечени черти на лицето. Това е Трифон, управителят на тази книжарница-печатница. Докато говори, държи дръпната завесата, за да направи път на събеседника си. От малкото думи, които успяваме да чуем, разбираме, че обсъждат времето за изготвянето на произведение, което писарите вече отчасти „печатат“. Очевидно лицето, което още не е излязло, е авторът. Разбираме, че е притеснен — произведението му е съставено от много книги и не му се ще публикуването му да се проточи до безкрайност. Трифон се мъчи да го успокои, като прави това крайно почтително, дори изглежда така, сякаш приема нареждания. Вероятно става въпрос за важна личност, като се имат предвид и носилката, и стражите, които го чакат отвън. Кой ли е той?

Опитваме се да се приближим до един от робите писари, египтянин, който пише чисто и старателно някакъв текст на светлината на лампа. Сянката на ръката и на пръстите му сякаш танцува и описва пируети. Срещу него, върху стойка за четене е поставена страница от оригиналния ръкопис, с който той си служи много грижливо. Отстрани върху банката има две съединени дъсчици, използвани, за да предпазват оригиналните листове на ръкописа. Навеждаме глава и се мъчим да прочетем заглавието на произведението… Annales (Ab excessu Divi Augusti libri)^[1]… Но това е Тацит! Значи този мъж с къдрави сиви коси, с проницателни зелени очи, който сега излиза иззад завесата, е големият историк! Той не само живее в епохата, която изследваме, но като си помислим, след няколко месеца, през 116 година, ще излезе точно това негово голямо произведение — Annales. Това е последният етап на дългото му „пътешествие“ в историята, чрез което ще заклейми недостатъците и упадъка на Империята.

Така се досещаме, че произведението се ражда пред очите ни и че книгата, която робът преписва, е десетата (X). Тя е от тези, които никога не са достигнали до нас… Какво ли е написал в тях? Оставаме неподвижни, поразени. Тацит завива зад ъгъла, сбогува се с Трифон и се качва в носилката. Чак сега си припомняме, че не е само голям историк, но че е бил и адвокат, квестор, претор, консул и проконсул… и това обяснява ескорта, който го придружава. Носилката се отдалечава, „клатушкайки се“ над тълпата…

В същия този момент на няколкостотин метра от нас ще завърши последното действие от живота на един човек. Всичко ще стане пред очите на хиляди хора в центъра на Колизеума.