Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (31) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

12,00 ч.
Да се родиш в Рим

Челото й искри от пот. При всяка контракция жената присвива очи и от усилието една вена на врата й сякаш ще се пръсне. Седнала е на плетен от пръчки стол с висока облегалка и ръцете й като че ли потъват в страничните поставки. Крясък огласява цялата къща и разкъсва напрежението, заради което всяка дейност е замряла от часове. Робите стоят мълчаливи в различни ъгли на domus-а. Един от тях, чернокож, току-що закупен, се ококорва и поглежда към свой колега ориенталец. Той му се усмихва и го успокоява, като притваря очи. Господарката ражда не за първи път. И все пак очакването е голямо. След три момичета всички в къщата се надяват, че този път ще бъде момче. Господарят трябва да има „един“ наследник на своите владения и дейности…

В стаята, пригодена за раждането, освен няколко верни робини има и една жена. Косите й са събрани, тя се е свила между отворените крака на господарката и й дава съвети как да диша. Нейна асистентка, може би дъщеря й, обхваща родилката отзад, като натиска корема й надолу при всяка контракция. На маса са поставени готови инструменти и компреси за евентуални кръвоизливи. Акушерката се казва Скрибония Атице и е дошла от Остия, за да помогне при раждането. Повикана е от приятел на семейството, който я смята за истинска гаранция за успешното протичане на важното събитие. Той самият е известен archiatrus, нещо като „главен лекар“. Трябва да се каже, че ражданията винаги били подпомагани от акушерки, почти никога от мъже лекари — съществувала някаква форма на античен свян, но и на твърдо нежелание от страна на съпруга друг мъж да докосва интимните части на жена му. И така ще бъде дълго време — тази сфера и гинекологичните практики ще останат в ръцете на акушерки и лекари жени. Както в този случай.

Съпругът на акушерката е хирург и също е на работа, но в друга стая на къщата. Името му е Марк Улпий Америм. Той е на около четирийсет години и е много ценен заради способностите си. Сега се занимава с пускане на кръв от крака на един мъж, брат на господаря на дома. Пускането на кръв е на мода в римската епоха. Течността се събира в метална купа и после се отнася от роб. Докато превързва раната с много стегнат бинт, хирургът се обръща към archiatrus, който не го е изпускал от погледа си и за миг — именно той го е учил на тази техника. Главният лекар оглежда превръзката, после доволен обръща поглед към по-младия си колега и произнася крилатата фраза: „Животът е кратък, изкуството е вечно“, сякаш за да подчертае, че изкуството на медицината и неговите техники надживяват поколенията и преминават от лекаря на неговите ученици.

Но нека да се върнем в стаята, където е родилката. Вече сме там. Жената се е сраснала с родилния стол (така се нарича). Раждането в римската епоха става в седнало положение. Никакви упойки, никакви стерилни материали, само леки болкоуспокояващи, когато е необходимо — през цялата античност (и през епохите, немного отдалечени от нашата) този процес е най-големият риск, на който се подлага жената. Тя знае, че може и да не оживее заради кръвоизливи и инфекции (чийто произход е непознат за римляните, тъй като не им е известно съществуването на вирусите и бактериите). Днес все още в Африка една жена от двайсет умира при раждане. В напредналите общества — една на 2800…

„Още един напън“, крещи Скрибония Атице. Малко остава да излезе четвъртото дете. След няколко секунди чернокосата му глава е вече навън, но пъпната връв е увита около врата му. Много опасно усложнение — детето е страдало от липса на кислород, лицето и тялото му, докато се измъква, са почти кафяви. Дъщерята на акушерката отваря широко очи, усещайки тежестта на положението — малкото не диша, не се движи. И цветът му изобщо не е нормален. На всичкото отгоре е момче! Как да оправдаеш пред бащата, толкова жаден за наследник, подобна смърт? Със сигурност ще обвини нея и майка й в неумение… Междувременно Скрибония Атице действа механично. Очевидно тя е направила същото заключение и ще използва цялата си опитност, за да спаси малкия. Хванала е новороденото за краката, но то се клатушка като безжизнен парцал. Обръща го, удря го по гърба, отначало нежно, после все по-силно. Трябва да стимулира дихателния му рефлекс, преди да е станало твърде късно. Майката присъства безсилна на драмата, която се развива около нея, не чувства дори ръцете на дъщерята около гърдите си, която от напрежение я стиска прекалено силно. „Спаси го!“ — крещи. Няма време да завърши изречението, когато новороденото се сгърчва изведнъж, сякаш жестикулира, после силно проплаква. Малката му диафрагма се свива ритмично за първите вдишвания и парещ приток на въздух за първи път нахлува в мъничките му дробчета. Силният му плач отеква в цялата къща. Детето е спасено. Всички се смеят. Смее се и dominus, седнал с някои роднини да пие вино. Никой не знае, нито някога ще разбере за драмата, която се е разиграла в онази спалня.

Описанието, което направихме, очевидно е въображаемо. Но е вероятно, защото акушерката Скрибония Атице наистина е живяла, както и нейният съпруг, хирургът Марк Улпий Америм. Откъде знаем? От гробовете им, появили се при разкопките на некропола на Портус при Остия. Над техните последни убежища има плочи от теракота, на които са изобразени, докато работят. Когато ги видях, най-много ме порази точността на сцените. Въпреки простотата си изглеждат като фотографии. Родилката седи на стол, акушерката е седнала срещу нея, отзад асистентката здраво я държи. Точно това, което видяхме. Хирургът пък се е присвил, докато прави кръвопускане на крака на мъж (за съжаление плочата е счупена и не можем да видим лицата им).

Тези гробове са от 140 г. сл.Хр., следователно от епохата, която изследваме. Двайсет и пет години по-рано акушерката и хирургът трябва да са били в разцвета на силите си. Вероятно често са идвали в Рим, викани, за да окажат помощ. Представих си, че archiatrus, главният лекар, е „организирал“ това раждане — в действителност в близост до техните гробове е намерен и гробът на тази важна личност. Наричал се е Гай Марций Деметрий. Над гроба му е поставена епитафия: „Животът е кратък, изкуството е вечно“… Кой знае, може би това е фраза, която е обичал да повтаря на своите ученици.

Ще живее като римски гражданин или ще умре на сметището?

Нека се върнем на сцената с раждането, което наблюдавахме. Ясно е, че dominus ще има своя мъжки наследник, толкова важен в римското общество, общество, зачитащо малко жените. Можем и да си представим какво ще се случи след няколко минути — ще измият детето, ще му отрежат пъпната връв и ще го занесат на бащата. Той ще е прав в средата на залата. Синът ще бъде поставен на земята пред него. В този момент, в разстояние на няколко секунди ще се реши съдбата на малкия според изключително древен обичай. Ако бащата се наведе и го вземе, като го вдигне високо пред всички роднини, това ще означава, че ще го приеме в семейството, като го признае.

Ако бащата остане безразличен, неподвижен и не го вдигне, ще означава, че не го приема.

Причините са много: вече твърде много деца от същия пол, много деца за отглеждане (преди всичко в не особено заможните семейства), подозрение, че малкото е плод на изневяра, видими физически дефекти. Какво ще се случи тогава? Жената, която е поставила бебето на земята, ще го вземе и ще го отнесе. Често това е самата акушерка. В римската епоха мнозина смятат, че тя е в центъра на истински трафик на новородени, дори осъществява размени в момента на раждането, за да изпълни желанията на семейства, които са се надявали на момче или момиче. Или на чужди семейства, които са имали дете, родено с някакъв дефект.

Съдбата на новороденото, което бива отхвърлено, ще е наистина лоша. В най-добрия случай то ще бъде оставено на някое от определените за целта места по улиците на Рим. Римският историк Фест ни осведомява, че близо до пазара на зеленчуците, Forum Olitorium, има колона, чиято цел е точно такава — не случайно е наречена columna lactaria.

Според античния писател тук всяка сутрин се откриват малки деца за кърмене. Те са добре увити и имат знаци за разпознаване, така че семейството, което ги е „изложило“, да може в бъдеще да придобие право над тях. Естествено, ще трябва да плати сума, която да покрие цената за отглеждането.

За да се докаже бащинството, ще трябва да се използват монети или медальони, счупени така, че ръбът, който остава в семейството, да съвпадне с този върху бебето. Тази система била използвана в продължение на векове и е възможно да е била възприета в Рим на Траян.

Драмата се състои в това, че който взема изоставените новородени, може да прави с тях каквото си иска — да ги използва като проститутки, ако са момичета, като роби и всякакви слуги, ако са момчета.

В този толкова голям град съществуват и хора, за които това е професия. Всяка сутрин обикалят по „класическите“ места за оставяне на новородени, събират ги и ги препродават, за да спечелят. Някои, точно както става днес в Индия и в много бедните страни, им счупват краката или ги ослепяват, така че да предизвикват съжалението на минувачите и да увеличават печалбата от просията за своите господари.

Но съдбата на тези отхвърлени от семейството дечица може да бъде още по-драматична. Често деформираните или преждевременно родените са удушавани или удавяни, както твърди Сенека. Други тайно са завеждани на някое сметище или в глуха, неоживена уличка. Там ги оставят сред нечистотии и боклуци, където умират от глад, от студ или… разкъсани от бездомни кучета.

Има обаче и щастливи случаи, когато изоставеното бебе бива взето и отгледано с любов като собствено от хора, които по различни причини нямат деца. И тази сутрин на 115 г. сл.Хр. това може би вече се е случило някъде.