Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (9)

8.

— Не трябваше да обещавате — каза Нина. — Нима можете да гарантирате, че ще намерите Али, камо ли да я върнете?

Джак не пропусна да забележи интересния и показателен факт, че Нина Милър присъства на разговора му със семейство Карсън. Преднамереното изключване на Гарнър беше красноречив пример за разкола в акцията, зад който, разбира се, стоеше противоречието между фундаменталисткото крило на Републиканската партия, която в момента беше на власт, и умереното крило, което се готвеше да поеме управлението от тях. Не беше изненада, че акцията се направляваше от политически замисъл. Точно за това го предупреди Бенет и той знаеше, че присъствието му тук не е особено желано.

— Мога да гарантирам надежда — отговори Джак. — Надеждата в този случай е храна и вода. Само тя може да даде сили на майката да продължи напред в тези най-мрачни часове.

— Надеждата хвърля прах в очите на хората. Не е честно.

Двамата вървяха по коридора. Джак спря и се обърна към нея.

— Знаете ли какво е да бродиш из тези най-мрачни часове?

Нина стоеше и го гледаше. Не отговори, защото очевидно нямаше какво да каже.

— Аз съм изживял своите — продължи Джак. — А сега семейство Карсън преживяват техните.

Той стоеше неподвижно, но от цялото му същество струеше толкова много енергия, че Нина неволно отстъпи назад, като че ли й зашлевиха плесница.

Очите му блестяха.

— Нина, аз ще върна Али. Бъди сигурна.

* * *

Джак я поведе надясно покрай бараката. Приближиха тревна ивица, доста тясна спрямо останалата част от имота. Зад нея се намираше гъста горичка от пищни борове и огромни, чворести, стари дъбове. Докато вървяха към дърветата, Джак имаше достатъчно време да се убеди, че Нина има възкъси крака, но противно на очакванията му, походката й е доста чувствена.

— Трябва да ти кажа… — Нина се препъна в камък, както и в думите си.

— Какво?

— … че и аз съм преживяла своите най-мрачни часове.

Джак продължи между дърветата, без да каже нищо.

— Когато бях малка… — Нина си проправи път под клоните и между оголените корени, които приличаха на кокалчетата на гневни юмруци — по-големият ми брат… ме насилваше…

Джак спря и се обърна, за да я погледне. Беше изумен от признанието й, което със сигурност й костваше много. Но, от друга страна, е по-лесно да се изповядаш пред непознат.

— Когато се отбранявах, той ме биеше. Казваше, че заслужавам наказание.

Джак имаше чувството, че са го ударили с топче от флипер машина.

— Знаеш, че не е вярно.

Лицето на Нина беше изпито, сякаш се опитваше да заличи миналото.

— Сега е женен, има две деца. И ново семейство, над което да господства. Колко го мразя само! Не мога да преодолея това чувство. — От гърлото й се изтръгна слаб гъргорещ звук, Джак не успя да разбере дали е смях или сподавено хълцане. — Родителите ми обичаха Бог, вярваха в неговата любяща същност и добрина. Колко са грешали!

— Докато децата растат — промълви Джак, — родителите не съзнават какво влияние оказват върху тях.

Нина замълча за момент и се замисли.

— Дори и да си прав, това не ги оправдава, нали?

Продължиха през горичката. Той чу шумоленето на вятъра в чупливите клони, съскането на далечния трафик, провикна се птица. Меланхоличните звуци на зимата.

— Къде отиваме? — обади се най-накрая Нина.

— Тук има една тайна пътека — Джак посочи напред. — Е, не е тайна за студентките, но за другите…

Стигнаха другия край на горичката. Джак направи три-четири крачки вляво и отмести няколко храсталака. Пред тях се откри тясна, добре утъпкана пътека между калините. Тук-там се извисяваха ели с призрачен вид.

— С изключение на теб.

Той кимна.

— С изключение на мен.

Нина го последва по криволичещата пътека, като от време на време се шмугваше под ниските клони, едва ли не прегъната на две. Обувките им пукаха, сякаш стъпваха върху килим от умрели бръмбари. Закъснял за среща, вятърът бързаше през елите.

Подръпваха ги безжалостни кръглолистни трънки и калини.

— Тревата е прилежно окосена навсякъде. Защо управата не се е погрижила за това място?

— Естествена бодлива тел — отвърна Джак.

— И какво правят хлапетата тук? — Със силно подръпване Нина успя да освободи палтото си от един упорит храст. — Наркотици и секс предполагам.

— Не се и съмнявам, че студентките мислят за наркотици и секс — каза Джак, — но също и за бягство.

Нина се намръщи.

— Защо им е да бягат от този лукс?

— Ето това е ключовият въпрос, нали?

— Кой ти каза за това място? Ема?

Джак се засмя с горчивина.

— Ема не споделяше с мен. — Както много неща в живота, беше въпрос на доверие. Едуард Карсън със сигурност имаше доверие на Нина, която пък смело сподели тайната си с Джак, без изобщо да подозира колко много го трогна с това. — Разбрах от Али. Тревожеше се за Ема.

— Тревожила се е? Защо?

— Така и не разбрах. Мисля, че не би ми казала повече. Но това ми го повтори неколкократно. Ема се е измъквала от стаята тайно, мислейки си, че Али спи. Веднъж я е видяла как изчезва по тази пътека.

— Тръгнала ли е след Ема?

— Не ми каза.

— Не я ли попита?

— Явно нямаш тийнейджър вкъщи. Аз се заех с това и проследих Ема.

— И?

Бяха стигнали до високата тухлена стена, която ограждаше имота. От вътрешната страна беше охраняван от двоен жив плет — нисък, подкастрен чемшир, засят пред висок лигуструм. Джак вече се намираше зад чемшира и беше намерил малка дупка във внушителния лигуструм. Той изблъска настрани жилавите клони и изчезна в гъсталака.

Когато се опита да го последва, Нина установи, че лигуструмът е толкова гъст, че бе принудена да остави палтото и силно да притисне тяло в бързо скрилата се пролука. Проправи си път с рамо и се озова от другата страна, лице в лице със стената. Джак беше приклекнал и вадеше тухлите. Нина с изумление установи, че излизат съвсем лесно. Направи купчина от около двайсетина тухли и в стената се образува достатъчно голяма дупка, за да може човек с по-нисък или нормален ръст да се промуши през нея.

— Проследих я от тук.

Нина се наведе и видя триъгълна ивица трева, дънер на дърво, по-нататък поле, опряло в стена от дъбове, брези и каламии.

— Имаше среща. Не видях с кого, просто мярнах силует под онова дърво — каза Джак. — Тя или дочу шум, или инстинктът я накара да погледне назад. Видя ме, изтича и ме изблъска обратно през дупката, разярена. — Джак пак приклекна. Погледът му се рееше някъде далеч. — Последва истински боксов мач, крещяхме си. Обвини ме, че я шпионирам, което, разбира се, беше самата истина. Казах й, че не би се наложило да го правя, ако не се промъкваше тайно посред нощ. Грешка. Тя кипна, каза, че това, което прави, не е моя работа, че ме мрази… имаше и още неща, които не смятам, че наистина е мислела, или поне се надявам да не е.

Нина беше достатъчно тактична, за да не го погледне право в очите.

— Не можа ли да разбереш дали ги е мислила?

Джак се гмурна през дупката в стената.

* * *

Изпълзяха от другата страна на ръце и колене. Мястото вонеше на гроб — противна сладникава миризма, която върна Джак към детските му години, когато черната котка на съседката се заклещи в стената на стаята му и умря, а после от мястото се разнесе зловонието на бавно разлагане. Съседката, стара жена, омъжена за харем от диви котараци, си поиска обратно черната, за да я погребе както подобава под смокиновото си дърво, но бащата на Джак отказа. „За момчето е добре да помирише смъртта, да разбере, че това е нещо истинско, обясни той на пергаментовата й физиономия с възкисел дъх. Той трябва да знае, че животът му не е вечен, че един ден смъртта ще дойде да го прибере, както всеки друг човек.“

В беззвездната нощ той лежеше във вибриращата от ярост тишина, заслушан в биенето на собственото си разбито сърце, вдишваше зловонието, което проникваше до мозъка на костите му, докато накрая не издържа — изтича по коридора и избълва вечерята си в тоалетната чиния. В съседната стая родителите му буйно правеха любов, развихрили се като моряци в отпуск, без изобщо да се замислят, че не са сами.

* * *

Джак и Нина стояха един до друг от другата страна на стената. Джак се зачуди дали и на Нина й се въртяха същите мисли: така ли похитителите на Али са я измъкнали от училището? Хълмовете се простираха над лявото рамо на Нина и водеха до „Джорджтаун Пайк“.

„Сайгон Роуд“, мястото на катастрофата на Ема, се намираше само на осем километра западно от „Пайк“. Той усети неспокойствие, сякаш студен вятър го блъскаше в тила. Настръхване. Дали Ема беше тук в една или друга форма? Възможно ли бе такова нещо? В работата си той се бе натъкнал на психопат, който вярваше, че духовете на умрелите, които имат недовършена работа, не могат да преминат в рая или ада, докато не приключат започнатото. Тези мисли го отнесоха към времето, когато Ема беше жива.

Под пламенното настояване на Шарън тя кандидатства в „Лангли Фийлдс“. Джак не виждаше нужда дъщеря му да бъде изолирана в това подобие на четиригодишна усмирителна риза, но Шарън взе надмощие. Тя изтъкваше, че образованието е изключително, както и че Ема ще общува с най-различни студенти от целия свят. Джак виждаше единствено претенциите на консуматорите: мерцедеси, бентлита и натруфени хамъри, които изплюваха силиконови майки, клетъчни телефони, от които се разнасяше гласът на Бритни Спиърс, лаещи кучета с размерите на нюйоркски градски плъхове, блясък на гордо размахвани платинени кредитни карти. Наложи му се да направи втора ипотека на къщата им, за да плати безбожно скъпото обучение. Неистово му се искаше да се беше съпротивлявал по-упорито, да беше настоявал Ема да се запише в „Джорджтаун“ или дори в „Джордж Вашингтон“, в другите колежи, които си беше избрала, но Шарън се запъна като магаре на мост и не желаеше да чуе нито него, нито Ема. Тя искаше дъщеря й да има онова образование, за което тя самата винаги бе мечтала, но което така и не беше получила.

— Държа да те предупредя — подхвана Нина, — че ако Хю Гарнър разбере каква роля играем в ръководената от него акция, ще намери начин да ни дискредитира, като използва властта, която има. Дори бъдещият президент няма да може да ни спаси. Така би постъпило едно истинско политическо животно.

— Аз не се занимавам с политика — отговори Джак, докато мислите му още бяха заети с Ема.

— И аз, но се опитай да ме разбереш. — Без палто Нина трепереше от спускащия се вечерен хлад. — Хю Гарнър е стопроцентово политическо животно.

Джак съблече палтото си, но преди да успее да го метне върху раменете й, Нина поклати глава.

— Животът на Али означава повече от съперничещи си партии, повече от политиката изобщо.

— Дано да е така в някоя друга вселена — отвърна Нина сухо и погледна към гъстата горичка от стари дъбове, изкривени в причудливи форми. Дяволитите сенки бавно се придвижваха под внушителните клони.

— Това място ми напомня за нещо — продължи тя. — Сякаш всеки миг сред дърветата ще заподскача сатаната.

— Какво имаш предвид?

Нина сви рамене.

— Още от дете съм свикнала да очаквам всякакви ужасии, от които не мога да избягам.

Джак наклони глава.

— Това е просто пътека, която студентките са утъпкали между дърветата.

— Чудя се какво ли става тук?

Те внимателно си подбираха пътя на слабата светлина и потънаха в скупчените сенки на гъстата горичка. След проливните дъждове шубракът беше избуял още повече, а земята беше мека, на места почти блатиста. Затова напредваха бавно. Не след дълго изпълзяха под надвиснал ниско клон и внезапно се озоваха на полянка. Последните лъчи на захождащото слънце обагряха сърцевината на горичката в червеникаво–златисто. Все едно бяха попаднали в бакърджийска работилница. Упорит западен вятър прилепи полата на Нина около мускулестите й бедра и изтръгна зловещи звуци от преплетените клони, хвърлили паяжината си около тях.

В основата на едно дърво, чийто корен беше избил над повърхността на земята, забелязаха купчинка прясно изкопана пръст.

— Какво е това?

Тя последва Джак, който коленичи край могилата. Избутаха пръстта настрани и отдолу се показа наскоро изкопана дупка. Джак извади отвътре предмет с особена форма, петнайсетина сантиметра дълъг, увит в мушама.

Нина зяпна.

— Какво, по дяволите…?

Той внимателно избърса полепналите по мушамата изсъхнали листа, разтвори я и отдолу се показа съдържанието на пакета.

В светлината на кървавочервения залез се вряза бледа, едва ли не прозирна плът. Беше отсечена от китката ръка с малки деликатни пръсти. Имаше пръстен, а ноктите бяха по момчешки изрязани. Все пак си личеше, че е на младо момиче, при това навярно извадено от вода, ако се съди по силно набръчканата кожа по върховете на пръстите.

Нина погледна Джак.

— Боже господи, на Али Карсън ли е? — попита тя.

Без да докосва ръката, Джак внимателно огледа пръстена от злато и платина на бледия и студен среден пръст.

— Пръстенът е на Али. Познавам го. Погледни и ноктите. Няма лак или гланц. Али си поддържа ноктите ниско изрязани.

— Боже мой — възкликна Нина. — Била е удавена.