Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (6)

5.

Провериха документите за самоличност на Джак и след това го въведоха в просторния вестибюл с куполообразен таван, огромно огледало в рамка от позлатен бронз и пищно вито стълбище, което водеше към забранените етажи горе. От тавана се спускаше кристален полилей, който приличаше на облак сълзи, хванати в момента, преди да се излеят на земята.

Познатата полирана махагонова конзола с двойно извити крака със златни краища стоеше отляво. Върху нея, от издължената стъклена ваза се издигаше голям букет от синьо–лилави парникови ириси. Вдясно, зад махагоновите плъзгащи се врати, се намираше разкошният салон, предназначен за приеми от различен характер. За момент, докато гледаше салона с жълти стени, канапетата и столовете с жълти цветчета, белите первази, Джак се вцепени. Видя себе си, заедно с Шарън и Ема как пият чай с директорката. Спомни си старомодната й рокля. В пълен контраст с шокиращо късата плисирана пола на Ема, тази рокля беше дълга до глезените и обсипана с дребни викториански цветчета сред извиващи се лози. Всъщност темата на дискусията по време на приема с чай и кифлички, беше неспазването на колежанския правилник за облеклото от страна на Ема, което директорката беше заклеймила като пагубно. Джак се почувства горд от начина, по който дъщеря му отстояваше правата си, макар директорката и Шарън да бяха скандализирани. Не можеше да откъсне поглед от канапето, където седеше Ема с прилежно кръстосани глезени и ръце в скута. Тя гледаше втренчено някъде над лявото рамо на директорката и като никога изражението й беше сериозно като на възрастен човек. Когато я помолиха да даде обяснение, тя отговори с уважение и цялото й същество излъчваше разкаяние. Но Джак подозираше, че това е просто тактика, с която тя искаше да сложи край на инквизицията. Той беше готов да се обзаложи, че на следващия ден Ема ще се появи в час с не по-малко екстравагантно облекло. От спомена му се прииска едновременно и да се засмее, и да заплаче. От момента, в който лимузината мина през портите на „Лангли Фийлдс“, той се потопи в миналото и знаеше, че няма измъкване.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато погледът му беше привлечен от леко полюшване на завесите. Придружителят му се прокашля и Джак вдигна ръка. Бързо прекоси стаята и дръпна завесата. Прозорецът беше плътно затворен, но той усети слабата миризма на спирала за мигли и грим, каквито Ема използваше. Върху тясното пространство между прозореца и завесата падаше ярка светлина. Една сянка мръдна и до ушите му достигна шепот на вятър, втурнал се през поле. Гласът на дъщеря му?

По гръбнака му пробяга тръпка.

— Ема? — прошепна той. — Там ли си? Къде си?

Нищо. Миризмата изчезна. Той остана така за момент, изгубен във времето, чувствайки се като идиот. Защо не можеш да го приемеш, запита се той, нея я няма. Знаеше защо. През шестте месеца, докато Шарън бе взимала хапчета зад гърба му, докато тя и Джеф се бяха свирали из скрити кътчета, за да се чифтосват, докато бракът им се беше разпадал, той беше прекарал всяка една минутка от свободното си време в опити да сглоби последните часове от живота на Ема. На практика почти не спеше, използваше нощта да обикаля, да проследява улики, да разговаря с информатори. Разбитият при катастрофата мобилен телефон на Ема не му помогна, но той се свърза със свой приятел в телефонната компания, който му даде разпечатка на разговорите й. Проучи списъка от номера, направи таблици на приятелите и познатите й, но пресечните точки и свързващите елементи неизменно се връщаха обратно към себе си, като змия, захапала опашката си. Старателно прочете записите на есемесите й от предишните две седмици — най-дългия период, за който телефонната компания пазеше подобни неща. Прерови хард диска на лаптопа й, търсейки подозрителни имейли, връзки с интернет чатове, непознати, потенциално опасни уебсайтове. Но там беше като тъмната страна на Луната — нямаше и следа от обичайните младежки щуротии. Ако ставаше въпрос за детективски роман, би заподозрял, че хард дискът е бил прочистен, но Ема не беше шпионин и това не беше роман. Той прекара часове наред с Али Карсън, притисна академичния персонал в колежа и всички останали служители там. Разпита всеки един съсед в постоянно разширяващ се диапазон, докато накрая си даде сметка, че е изчерпал всички възможности. Следеше всички приятелки на Ема, докато бащата на една от тях не се снабди с ограничителна заповед срещу него. Проследи всяка възможна следа, дори онези, които изглеждаха невероятни. И въпреки неуморните му и често безумни опити не откри нищо. Шест месеца по-късно продължаваше да не знае какво е изплашило дъщеря му толкова силно. Тя не беше от страхливите. Не беше безразсъдна, доколкото му беше известно, макар че най-после трябваше да признае, че изобщо не беше познавал Ема. Горчивата истина, както каза Шарън, беше, че дъщеря му е имала таен живот, от който те бяха изключени дори и в смъртта.

— Ема, искам да те чуя — прошепна той в пространството между завесата и прозореца. — Честна дума.

След малко, насред зловещата тишина, той се върна при придружителя си и беше отведен по облицования с ламперия коридор, украсен със снимки на по-знаменитите възпитанички на колежа, които бяха постигнали слава и състояние в избраните от тях области. Преди да стигне до края, вратата на директорския кабинет се отвори и отвътре излезе жена. Придружителят на Джак спря. Същото направи и той.

След като затвори вратата плътно след себе си, жената закрачи към него с протегната ръка. Когато той я пое, тя се представи:

— Казвам се Нина Милър, господин Макклюр. — Ясните й сини очи го изгледаха спокойно. — Специален оперативен агент към Сикрет Сървис и Министерство на финансите. Помагам на заместник-министъра по вътрешната сигурност Хю Гарнър. Президентът го назначи да ръководи тази съвместна операция.

Нина Милър беше висока, стройна, с добри обноски. Носеше тъмносив камгарен костюм със строга мъжка кройка, практични обувки на нисък ток и бледосиня памучна риза, закопчана до яката. Според наблюденията на Джак й липсваше само рипсена вратовръзка. Явно тази жена твърде усърдно се опитваше да се впише в едно мъжко общество, което упорито не я искаше. Имаше тесновато лице на стара мома с доста дълъг, агресивен нос и бледа, нежна, полупрозрачна восъчна кожа.

— Насам, моля — поведе го тя към дъното на коридора, след което отвори вратата на директорския апартамент, състоящ се от три стаи. Пред него се разкри един напълно различен свят.

В първата стая бяха разположени бюрата на двама асистенти, плюс контейнери, съдържащи педантично поддържаните досиета на всяка една колежанка — бивша и настояща. Понастоящем асистентите бяха изтласкани в кабинета на шефката си. Цялата стая беше окупирана от криминалисти и цялата им сложна техника, най-модерното разузнавателно оборудване. Имаше още един батальон други служители и съоръжения. Стаята цвърчеше от електрониката на множество компютри, свързани с най-различни сателитни мрежи, вградени миниатюрни видеокамери и с всички възможни бази данни за терористите и престъпниците по света. Армия лазерни принтери постоянно бълваше подробна актуална информация от ЦРУ, ФБР, Министерство на вътрешната сигурност, Сикрет Сървис, Агенцията за национална сигурност, Министерство на отбраната, Пентагона, както и от щатската и местната полиция във Вирджиния, окръг Колумбия и Мериленд. Униформени служители провеждаха телефонни разговори, отговаряха на обаждания, ревяха заповеди, разменяха факсове, пак се обаждаха някъде. Всички заедно представляваха един жив организъм, град от сенки, издигнат в етера, по който пътуваше информацията. Джак долавяше спотаената истерия, обхванала присъстващите в стаята, като че ли гърлата им бяха стиснати между челюстите на бясно куче. Дълбоко съсредоточените им лица събудиха у него желание да се оттегли на чист въздух — все едно в помещението вонеше на спарено или на развалена риба.

Отляво беше същинският кабинет на директорката, а отдясно — стая, която тя използваше за лични съвещания. Въведоха Джак в последната стая. Мълчаливият му придружител го остави до вратата и изчезна — вероятно за да се заеме с други належащи задачи.

Когато Джак пристъпи през прага, един мъж вдигна поглед. Той беше седнал неудобно на ръба на едно от двете канапета, разположени едно срещу друго и разделени от ниска масичка със стъклен плот. Нина вдигна ръка с изтегната длан и леко присвити пръсти.

— Заместник-министър Хю Гарнър.

— Моля, седнете — каза Гарнър с усмивка, която бе толкова тясна, колкото и ретро вратовръзката му. Беше висок мъж с преждевременно прошарена коса и строг като усмивката или вратовръзката си. Джак оприличи лицето му на участник в среднощно телевизионно предаване — плоски бузи, блеснал поглед и уверени движения (или може би плавни) — зависи от гледната точка. Джак не пропусна да забележи и още нещо: имаше насреща си завършен политик, който автоматично се поставяше в противоборство с Джак и това го правеше опасен. — Сигурно са ви докарали възможно най-бързо.

Той му предложи купчина документи — рапорти на криминалисти, разпити на евентуални очевидци, доклади от претърсване, снимки на всичко, събрано от стаята на Али и Ема (Джак не можеше да мисли за нея по друг начин).

Нина Милър се настани, като прибра двете страни на полата под бедрата си. Погледът й беше ведър, любопитен, без да издава чувства и мисли.

— Първо, изпратихме прес съобщение — започна Гарнър — с обяснение защо тук има правителствени агенти, а също и информация за местонахождението на Али Карсън.

Джак, който беше зает с докладите, не отговори веднага. Беше станал и отишъл до прозореца, така че по страниците пробягваше слънчева светлина. Остана с гръб към останалите и с леко приведени рамене. Опита се да се отпусне, но без особен успех. Буквите, думите, словосъчетанията, изреченията по страниците плуваха като уплашени риби пред очите му. Въртяха се като снежинки, движеха се като водна струя в тръба, извиваха се като лоза по астма.

Джак трудно намираше центъра, към който да се прикрепи. Стресът винаги му се отразяваше така — не само че влошаваше дислексията му, но и пречеше на техниките, с които беше научен да я преодолява. Както при всички страдащи от това заболяване, съзнанието му беше устроено да разпознава нещата визуално, а не вербално. Скоростта на мисловните му процеси беше с 400 до 2000 пъти по-висока от тази на хората, чиито мозъци са устроени за мисъл, базирана върху думите. Но това се бе превърнало в пречка по отношение на написаните думи, тъй като мозъкът му жужеше като пчела, която се опитва да се ориентира в преграден кошер. Хората с дислексия се учеха чрез действия. Научаваха се да четат, като буквално си представяха всяка една дума. Но съществуваха куп объркващи ключови думи, като например „на“, „за“, „от“, „до“, „в“, които бяха жизненоважни за дешифрирането и на най-елементарното изречение и за които не съществуваха картинни образи. По време на обучението си Джак трябваше да изработи тези думи от глина. Чрез оформянето им в ръцете мозъкът му ги запамети. Но стресът нарушаваше концентрацията, която му бе нужна, за да чете, лишаваше го от наученото по време на курсовете, избутваше го в бурно море от чертички, ченгелчета, серифи и, най-лошото, пунктуационни знаци. И в опитите си да дешифрира смисъла на изреченията, които гледаше, приличаше на мишка, която драска по парче втвърдено сирене.

— Но няма начин да разберем колко дълго ще издържи дезинформацията ни. Разполагаме с ограничено време да запазим в тайна подобно нещо в интернет, където всеки блогер е репортер — продължи Гарнър.

Джак усети вперените в себе си погледи, докато прекосяваше стаята. И тогава заговори — не толкова, за да привлече вниманието на Гарнър, а по-скоро за да се разсее от нарастващия ужас. Всъщност гореше от желание да се отвори дупка, която да погълне Гарнър и Нина Милър, но напразно. Когато погледна, и двамата си бяха живи и здрави.

— С колко време разполагаме?

— Седмица, може би и по-малко.

Джак пак погледна безсмислиците, които злорадо отказваха да се преобразят в думи.

— Още ли не сте свършили? — обади се Гарнър над дясното рамо на Джак.

— Мисля, че господин Макклюр има нужда от малко време да се ориентира в методологията ни — намеси се Нина, — а тя доста се различава от тази на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви. — Тя се приближи към Джак. — Права ли съм, господин Макклюр?

Джак кимна, неспособен да раздвижи гласните си струни.

— Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, да, разбирам. — В смеха на Гарнър се прокрадна неприятна нотка. — Вярвам, че процедурите ни не ви създават големи затруднения.

Нина посочи няколко абзаца на определени страници и ги прочете на глас, като че ли искаше да ускори процеса, като изтъкне ключовите според екипа им моменти. Джак, чийто стомах беше свит болезнено на кълбо, почувства облекчение, но заедно с него дойде и прилив на скрит срам. Както винаги безсилието му се превърна в гняв. Опитът да контролира този порочен алхимичен процес беше ключът към маневрирането през трънливия път на недъга му. Той прелисти страниците, сякаш ги преглежда за втори път.

— Докладите не съдържат никаква ключова информация, камо ли версии или заключения за посоката, в която трябва да върви разследването — каза той. — Какво ще кажете за частните охранители, за евентуални промени в дежурството на нощните пазачи, направени в последния момент, и прегледахте ли записите от охранителните камери от снощи?

— Разпитахме охранителите. — Нина взе папката от него. — Никой не се е обаждал, че е болен, няма внезапни замествания. Нито дежурните, нито записите дават индикации за нещо необичайно.

Дали Нина прочете на глас части от доклада, за да му помогне? Дали по някакъв начин е разкрила тайната му? Бенет не би го предал, без значение какъв е натискът. Тогава как?

Гарнър пак се включи:

— Едуард Карсън е убедил президента да ви преназначат към нас. Аз не шикалкавя, Макклюр. Смятам, че намесата му е грешка.

— И слабоумен може да разбере основанията на бъдещия президент Карсън — каза Джак, като нарочно не добави остра нотка към тона си. — Аз познавам колежа и околностите отблизо. И тъй като дъщеря ми беше съквартирантка на Али Карсън, имам върху нея наблюдения, каквито вие и хората ви няма откъде да имате.

— О, да — подсмихна се Гарнър. — Не се и съмнявам, че Карсън зачита тези преимущества, но аз съм на друго мнение. Мисля, че близостта внася елемент на лично отношение и това би могло да навреди. Тя изкривява мисленето, замъглява обективността. Разбирате ли какво имам предвид?

Джак хвърли бърз поглед на Нина, но лицето й беше непроницаемо.

— Всеки има право на собствено мнение — отвърна Джак предпазливо.

Тънката усмивка се отвори като рана.

— Тъй като аз ръководя тази задача, в случая значение има моето мнение.

— И тогава какво? — Джак разпери ръце. — Доведохте ме тук, за да ме изгоните?

— Чували ли сте за „мисионерски секуларизъм“? — продължи Гарнър, сякаш Джак изобщо не беше си отворил устата.

— Не, не съм.

— Аз приключвам с изложението си. — Гарнър пусна папката върху килима. — Всички тези доклади са подходящи именно за това — за подово покритие. Тъй като са основани на предположения от старата школа, или трябва да се отървем от тези предположения, или няма да стигнем до никъде с този случай. — Той пак кацна на ръба на канапето, събра пръсти и притисна възглавничките на палците си една в друга, сякаш бяха спаринг-партньори, готови да нападнат. — Дори за вас не би трябвало да е изненада, че през последните осем години администрацията води страната по нов път, път на основани на вярата начинания. Религията — вярата в Бог, в отреденото от Бог място на Америка в света — е това, което прави държавата силна, това, което може да я обедини. Да я въведе в нова златна ера на глобално влияние и власт. Но има хора, които я отричат: крайно левите либерали, гейовете, отцепническите елементи на обществото, лишените от политически права, тръгналите по лош път, слабоволевите, престъпниците.

— Престъпниците…?

— Извършителите на аборти, Макклюр. Убийците на бебета, рушителите на семейства, содомитите.

Джак пак погледна Нина, която почистваше несъществуваща прашинка от полата си. Джак не каза нищо, защото този аргумент, ако изобщо можеше да се нарече така, беше ирационален и следователно не подлежеше на обсъждане.

— Има един плужек на име Мишел Инфра. Този подлец е самозваният водач на движение на войнствено настроени атеисти. Той твърди, че атеизмът е в окончателна битка с това, което той нарича „теологическо жонгльорство“. И далеч не е единственият. В Германия един така наречен „мозъчен тръст на Просвещението“, съставен от безбожни учени и тем подобни — опасни хора, всяващи паника, които тръбят, че глобалното затопляне е краят на света, — разпространява сатанинската идея, че от религията няма никаква полза. Президентът го подкрепя. И на следващо място идват британците, които нямат божия мисъл в главите си от векове. Един от тях е написал книгата „Измамата наречена Бог“. — Той щракна с пръсти. — Как му беше името, Нина?

— Ричард Докинс — сепна се тя. — Професор в Оксфорд.

Гарнър подмина думите й.

— Кой го е грижа откъде е? Става дума, че сме под атака.

— Това, което още повече подразни администрацията — продължи Нина невъзмутимо, — е едно скорошно проучване на Европейския съюз, при което гражданите му са помолени да степенуват приоритетите си в живота. Религията е на последно място, далеч по-назад от човешките права, мира, демокрацията, личната свобода и други подобни.

Гарнър поклати глава.

— Те не знаят ли, че сме в религиозна война за самия си начин на живот? Основаната на вяра политика е единственият начин да го извоюваме.

— Затова настоящата администрация е враждебно настроена към предстоящата. — Веднъж сепнала се, Нина вече беше набрала скорост. — Според президента умереното републиканство във вида, в който го представят Едуард Карсън и хората му, е стъпка назад.

— Добре, всичко това е много образователно — каза Джак, — но какво общо има то с отвличането на Али Карсън?

— Всичко — навъсено отвърна Гарнър. — Имаме основание да смятаме, че хората, които са планирали и извършили отвличането, са мисионерски секуларисти, група, наричаща себе си П-2, „Второто просвещение“.

— Има се предвид бушуващият, често жесток конфликт, който води началото си от европейското Просвещение през XVIII век — поясни Нина.

— Така нареченото интелектуално движение — саркастично отбеляза Гарнър, превръщайки думата в синоним на престъпно.

— „Разум над суеверието“. Това е бил бойният призив на Просвещението, водено от Джордж Бъркли, Томас Пейн, които са се обърнали към пионерското дело на Паскал, Лайбниц, Галилео и Исак Нютон — каза Нина. — Това е и кредото на П-2.

— Не съм чувал за тях — обади се Джак, преди да успее да се въздържи.

— Не сте? — Гарнър наклони глава. — Министерство на вътрешната сигурност изпрати на управлението ви разпространяваните официални ноти. От кога е последната? Отпреди три месеца. — Той му отправи критичен поглед. — Щом не сте го виждали, значи или сте небрежен, или не можете да четете.

— Какво ви кара да мислите, че тази организация е замесена? — попита Джак. Насъбралият се гняв подклаждаше огъня на срама му. — Най-вероятните заподозрени са „Ал Кайда“ или някое родно подразделение.

Гарнър поклати глава.

— Преди всичко вече от десетина дни терористичните брътвежи нараснаха, но както знаете, има приливи и отливи и голяма част от тях просто се опитват да ни разиграват. Там няма нищо за нас. На второ място, не се забелязва никакво необичайно раздвижване сред заподозрените клетки, които държим под око.

— А какво ще кажете за клетките, за които не знаете нищо? — попита Джак.

Нина погледна Гарнър, който кимна.

— Покажи му — даде той одобрението си.

Нина разпръсна няколко полицейски снимки на двама мъже, голи до кръста и със смъртоносни рани на гърбовете.

Джак разгледа снимките с облекчение, което единствено той можеше да разбере.

— Кои са тези?

— Охранителите на Али Карсън от Сикрет Сървис — бързо отговори Гарнър, докато Нина все още си отваряше устата.

Джак усети неприятни тръпки по гърба. Новините ставаха все по-лоши и по-лоши. Фотографиите показваха телата на място.

— Убийците са професионалисти — каза Гарнър с известна доза снизхождение. — Знаят как се убива бързо, чисто и ефикасно. — А след това отбеляза: — Взели са им портфейлите, ключовете, бележниците, мобилните телефони. Предполагам само да ни натрият носовете, защото ние изолирахме всичко, принадлежало или прикрепено към тези двама мъже, така че престъпниците не могат да направят нищо с тези лични вещи. И вижте тук.

До всяко едно от телата, леко подпъхнато под лявата им страна, имаше нещо, което приличаше на карта за игра.

Той се вгледа по-внимателно.

— Какво е това?

Гарнър хвърли върху снимките две пликчета за веществени доказателства. Във всяко едно от тях имаше по една карта за игра. В центъра на всяка една от тях имаше начертан кръг с познатия тризъбец — стилизиран знак на мира.

— По време на виетнамската война американските войници са оставяли до телата на жертвите си асо пика. Тези кучи синове от П-2 правят същото. Оставят логото си до жертвите.

Той се протегна към краката си, извади някакъв документ от едно куфарче и зачете на глас:

— Начинанията и политиките, основани на вярата, се простират от Америка до Европа, където тези идеи пускат корени сред нарастващите мюсюлмански общности във Франция, Англия, Германия, Холандия и други държави. Съвсем скоро ислямистите ще кандидатстват за държавни постове в тези страни и основаните на вярата инициативи там ще започнат… — Следваха статистически данни, които показваха обезпокоителното увеличаване на ислямистите в Европа, както и нарастващите военни настроения на определени части.

— Тук. — Гарнър му подаде бюлетина. — Прочетете сам останалото.

Джак, който беше прекомерно чувствителен към подобни недомлъвки, се зачуди дали Гарнър подозира или, което е още по-лошо, дали вече знае. Началникът му Бенет беше направил всичко възможно, за да запази тайната на Джак, но човек никога не можеше да бъде сигурен с хрътките от вътрешната сигурност. Те бяха фанатизирани като сунитски имами и ако не те харесваха, а Гарнър явно не харесваше Джак, щяха да преобърнат земята, за да изкарат кирливите ти ризи, дори и те да са скрити в лабиринт.

Джак започна със страстния трактат, обозначен като „Второто просвещение“. Той съдържаше стилизиран знак на мира — същия като на игралните карти, намерени при телата на мъжете от Сикрет Сървис.

— Сега е официално — каза Гарнър. — П-2 са терористи от висока класа. Гарантирам ви, че няма да се поколебаят да убият отново, защото в бюлетина за П-2 се споменава за драстична промяна на сегашната основана на вярата политика на президента, преди той да напусне поста. Смятаме, че това движение се стреми да го дискредитира пред целия свят, да саботира завещанието му, да го принуди да признае, че политиката му е погрешна. — Той пак взе документа от ръцете на Джак. — От доказателствата става ясно, че Али Карсън е похитена от П-2. Искам всичките ни усилия да се съсредоточат върху тази организация.

— Звучи по-скоро като промяна на вярата, отколкото като промяна на идеята — отбеляза Джак.

Гарнър се изпъчи, излагайки на показ всяко едно качество, което му беше помогнало да се изкачи по трънливата стълбица на федералната политика.

— Изглеждам ли ви като човек, когото го интересува как ви звучи това, Макклюр? По дяволите, сега сте част от армията ми. Президентът на Съединените щати ми възложи за задача да върна Али Карсън жива, и то колкото е възможно по-скоро. Аз казвам как. Или сте с нас, или се махнете от пътя ни.

— Искам солидни доказателства…

— Картите на П-2 до телата на падналите ни войници не са ли ви достатъчни? — Гарнър се надигна, а заедно с него и Нина.

Джак се изправи и протегна крака. Неприятната атмосфера бе станала взривоопасна.

Джак се окопити.

— Трябва да видя къде се е случило това.

— Разбира се — кимна Нина. — Ще ви заведа.

— Знам пътя.

Зад саркастичната усмивка на Гарнър едва-едва се показаха краищата на бели равни зъби.

— Разбира се, че го знаете. И все пак ще ви придружа.