Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (33)

32.

Долу-горе на всеки две седмици министър Денис Пол свикваше заседание на ръководния състав призори, което несъмнено предизвикваше недоволството на хората от най-близкото му обкръжение. Нямаше никаква явна причина да го прави, освен да ги държи на нокти, а това нервираше служителите, защото объркваше социалния им живот. Не дай боже да се появят на някое от заседанията на Пол и да му се прозяват или, още по-лошо, да са махмурлии. Тогава министърът ги излагаше да изтрезнеят пред колегите им.

Срещите се провеждаха във „Форт Макнеър“ — сграда, която изобщо не изглеждаше като крепост и се намираше в сърцето на Вашингтон. Всички недоумяваха защо заседанията се провеждат във военна база, а не в управлението на вътрешната сигурност, но на никого не му стискаше да попита министъра. Впоследствие хората решиха, че той е просто ексцентрик и поведението му заедно с многобройните му малки прегрешения бяха станали само част от живота на политическите кръгове на Вашингтон.

Точно това имаше предвид Денис Пол. Той никога не вършеше или не казваше нещо без определена причина, макар тази причина, също като ходовете на шахматист, да не беше винаги очевидна. Причината, поради която Пол насрочваше срещите на разсъмване, се криеше в това, че в този ранен час фактически никой не се навърташе наоколо. А причината да ги провежда във „Форт Макнеър“ беше, че на това място даже президентът не можеше да го проследи.

Тази сутрин, точно в 6,17 часа, министър Пол обяви десетминутна почивка, бутна стола си назад и излезе от заседателната зала. Мина през няколко коридора, слезе по едно стълбище, а после се качи по друго, за да се увери, че е абсолютно сам. След това се шмугна в мъжката тоалетна в дъното на третия етаж. До мивките нямаше никой. Никой не използваше писоарите. Той мина покрай редицата кабинки и последователно отвори всяка една врата, за да се убеди, че никой не се е подслонил в тях временно.

Накрая отвори вратата на последната кабинка и поздрави:

— Добро утро, сър.

Бъдещият президент Едуард Карсън, който четеше „Вашингтон Поуст“, стана, сгъна вестника под мишница и на свой ред каза:

— Още не е нужно да ми казваш „сър“, Денис.

— Никога не е прекалено рано да започна, сър.

Двамата мъже излязоха от кабината.

— Представи си какво ще каже „Дръдж Рипорт“ за това — измърмори Карсън. — Сами ли сме?

— Като Адам преди Ева.

Карсън се намръщи.

— Някакви новини за Али? Лин не е на себе си.

Пол знаеше, че според Карсън на един президент изобщо не му отива да каже, че той също не е на себе си. Президентите никога не губеха самообладание, независимо колко бедствено беше положението.

— Смятам, че днес сме по-близо до откриването й отколкото вчера.

— Зарежи тези медийни лафове — сопна се Карсън. — Говорим за дъщеря ми.

— Да, сър. — Пол разтърка брадичката си. — Топката е в полето на вашия човек. Дадох на Макклюр всяка капка свобода, която е по силите ми, без да се издам пред президента.

Карсън се смръщи още повече.

— Но дали това ще е достатъчно, Денис?

— Ще излъжа, ако кажа, че знам със сигурност, сър. Но според думите ви познанството ви с Макклюр е от дълго време и той е най-подходящият човек за тази работа.

— Продължавам да го твърдя — рязко отвърна бъдещият президент.

— Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре — продължи Пол, — моят агент е съгласен с вас.

— Единственото нещо, което ще ме накара да се почувствам по-добре, е дъщеря ми да се върне жива и здрава.

Изведнъж отвън се чу шум и двамата мъже утихнаха напълно. Пол вдигна пръст, отиде до вратата и бързо я отвори. Един чистач завиваше зад ъгъла. Когато се скри, Пол се вмъкна обратно в мъжката тоалетна и отрицателно поклати глава.

— Трябваше да предам Юкин в ръцете на президента — каза Пол. — Разполагах с доказателства срещу Микилин и ги дадох на президента, преди да отпътува за Москва. Вчера присъствах на някакво празненство след завръщането на президента. Сега той държи руския президент в задния си джоб, така че дали иска износ от „Рус Ойл“, както предложих аз? Дали подготвя почвата за постигане на споразумение, за да създаде съвместен стратегически уранов резерв, както пак аз предложих? Не, разбира се, че не. Вместо това той изхаби мунициите, които му предоставих, за да получи обещанието на Юкин да подкрепи президента на Съединените щати, когато направи изявление пред нацията следващата седмица във връзка с националната политика. В това изявление има намерение да обяви, че правителството разполага с преки доказателства, че Пекин финансира П-2 и че Първите американски светски проповедници всъщност са прикритие на П-2. И откъде смятате, че идват тези лъжливи доказателства? От Москва, разбира се. И никой няма да може да каже, че са фалшиви. — Пол пак отиде до вратата и допря ухо. Доволен, той се върна при Карсън, който го чакаше. — Президентът има намерение да обяви война на мисионерските секуларисти във всяко едно отношение.

— Искам да ти помогна, Денис, но докато Али не се върне жива и здрава, ръцете ми са вързани. Докато съществува подозрение, че или П-2, или ПАСП стоят зад нейното похищение, не мога да застана срещу президента.

— Разбирам първостепенната ви грижа, сър, но имаме усложнение.

Сините очи на Карсън се впиха в тези на министъра.

— Какво усложнение?

— Хората, които изпратих да пазят Макклюр, са били компрометирани.

Цялото внимание на бъдещия президент се насочи към него.

— В какъв смисъл компрометирани?

— Хората на президента са им дали заповед да го очистят.

Обгърна ги мъртвешка тишина.

— Джак добре ли е?

— Да, сър.

— Не искам друг подобен инцидент — каза Карсън. — Ясно ли е?

Пол замръзна. Добре разбираше кога го укоряват, а този беше напълно заслужено.

— Абсолютно, сър.

Мрежата му за сигурност беше скъсана някъде по веригата. Възможно най-бързо трябваше да открие къде.

Карсън се отдалечи, изгледа бледото му, набраздено лице в огледалото и после се обърна.

— Денис, щом президентът се е докопал до хората ти, значи знае. Джак не е единственият в смъртна опасност. Това важи и за нас.

— Да, сър — Пол кимна. — Това е проклетата истина.