Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (34)

33.

Мина доста време, откакто Джак се събуди с ужасяващо главоболие. Той изпълзя от леглото извънредно внимателно, като алпинист, получил световъртеж, бавно се замъкна до душа и пусна студената вода докрай, за да не стигнат писъците му до нечии уши.

Десет минути по-късно, когато Нина се обади, вече се беше измъкнал от тинята и се беше сдобил с гръбначен стълб. Изчисли, че докато тя се появи, той може да придобие получовешки вид.

Все пак я остави тя да кара до хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“. Денят беше хладен, но слънчев, и промяната бе добре дошла. Но според метеорологичната прогноза към тях се приближаваше нов фронт, който щеше да излее върху главите им порой.

Той не беше в настроение за разговори, но съвсем скоро забеляза, че Нина често-често надзърта към него с крайчеца на окото си.

Най-накрая тя се осмели да сподели мнението си за физическото му състояние.

— Приличаш на парцал.

— Така става, когато изкараш седмица без сън. — Той я изгледа с интерес. Беше облечена в сив вълнен костюм и кремав кашмирен пуловер. — Затова пък ти изглеждаш свежа като краставичка.

— И също толкова хладна — разсмя се Нина. — Обзалагам се, че си го помисли.

— Всъщност мислех си какво ще правим, ако Джоаким Толкан още не се е върнал от тъжното си посещение в Маями Бийч. Или още по-зле, ако историята, която е поднесъл на Оскар, е лъжа.

— Откога стана такъв песимист?

— От снощи — отвърна Джак повече на себе си, отколкото на нея.

— Какво се е случило?

— Бившата ми жена — горчиво отговори Джак.

— Съжалявам, Джак. — Нина сложи ръка върху неговата за малко. — Веднъж пробвах да се сближа отново с едно старо гадже. Единствената полза беше, че разбрах защо сме скъсали.

Джак искаше да приключи с темата за бившите.

— Израснах в този район. Имам много спомени — и хубави, и лоши. Както и загадки.

— Какви загадки?

— Примерно двойно убийство в „Макмилън Резервоар“.

— Останало е неразкрито?

Джак кимна.

— Не само това. Спомням си, че нямаше абсолютна никаква информация за убитите.

— Това вече е наистина странно — призна Нина.

Джак направи завой.

— По онова време тук се подвизаваше Иън Брейди.

— Кой е той?

— Никой не знаеше, никой нямаше идея откъде се взе. Но имаше много мангизи, бих казал твърде много за местен наркопласьор. Доставяше хероин и бог знае какво още. Другите доставчици биваха хванати или убити, но не и Брейди. Никой не можеше да го пипне с пръст.

Пред хлебарницата беше паркиран спортен тъмночервен мерцедес и според Джак това бе добър знак. С влизането им звънчето звънна. Зад тезгяха стоеше Оскар.

— Шефът току-що дойде — съобщи той, веднага щом ги видя да влизат. — Изчакайте тук. — Той изчезна отзад. След малко се върна заедно с мъж, чиято единствена генетична връзка с баща му беше матовата му кожа. Беше висок и строен, но все пак спретнат като Сирил.

Изражението му издаваше почуда и любопитство, но не и мрачно лукавство като това на баща му.

— Оскар каза, че сте искали да ме видите.

— Точно така.

Нина извади служебната си карта от вътрешната сигурност. Джак се представи и изказа съболезнованията си за загубата му.

Джоаким Толкан протегна ръка.

Джак не очакваше това. Не желаеше да стисне ръката на Джоаким Толкан, сина на един убиец, но нямаше друг избор. В момента, в който го направи, почувства как през ръката му преминава електрически ток. Като че ли осъществи контакт със Сирил Толкан отвъд гроба.

— Добре ли сте, господин Макклюр? Пребледняхте за момент.

— Добре съм — излъга Джак.

— Просто искаме да ни отделите малко от времето си, господин Толкан — обади се Нина с възможно най-неутрален тон.

— Няма проблем — Джоаким Толкан вдигна ръка. — Какво ще кажете да продължим разговора в офиса ми? Така ще можем да поседнем и да се отпуснем. — Той се обърна към Оскар. — Кафе за гостите ни?

Докато Нина минаваше покрай Оскар, той с намигване й подаде шоколадова бисквита.

Толкан ги поведе през помещението с фурните, където беше по-горещо и от пъкъла въпреки вентилаторите и климатичната инсталация. После минаха през една врата вдясно.

Джак се озова в изненадващо просторен, приятно обзаведен офис с тапициран диван, ниска масичка и две лампи. Вдясно имаше баня с тоалетна, а до нея — късо коридорче, което водеше към стая, която явно играеше ролята на спалня.

— Оставам тук по всяко време на денонощието — обясни Джоаким Толкан, забелязвайки критичния поглед на Джак. Той сви рамене. — Във всеки случай, напоследък няма смисъл да се прибирам у дома. Къщата се превърна в територия на съпругата ми, която скоро ще стане бивша.

Докато Джоаким се настаняваше зад бюрото си, Оскар пристигна с поднос с чаши и каничка кафе, плъзна го по ниската масичка пред дивана и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Сипете си. — След като нито Джак, нито Нина се приближиха до подноса, Толкан каза: — Любопитен съм. Какво иска Министерството на вътрешната сигурност от мен?

— Член ли сте на ПАСП? — попита Джак.

— Доколкото знам, това не е престъпление.

— Махнали сте се оттам преди три месеца и половина — обади се Нина.

— Това също не е престъпление. — Толкан сплете пръсти. — Може ли да попитам накъде води това?

Джак закрачи бавно из стаята, изучавайки всичко наоколо.

— П-2.

Толкан примигна.

— Моля? Може ли да повторите?

— Да — обърна се Джак към него, — но това няма да подобри нещата.

Толкан разпери ръце.

— Какво е П-2?

— Явно не чете вестници. — Седнала на страничната облегалка на дивана, Нина отхапа малко парченце от шоколадовата си бисквита. — Наистина е много вкусно.

— Слушайте. — Джак тръгна към бюрото. — Нямаме настроение за лъжи.

Толкан поклати глава.

— Лъжи за какво?

Дали всичко беше плод на въображението на Джак или Джоаким Толкан заприличваше все повече на баща си Сирил в последните му години? Джак не можеше да понесе мисълта. Тъкмо се канеше да нанесе удар на Толкан, когато без всякакво предупреждение Нина запрати бисквитата си право в главата на Толкан. Ръбчето й го улучи точно над лявото око и импровизираната ракета се строши при удара.

Толкан инстинктивно вдигна ръка към лицето си.

— Какво, по дяволите…?!

Джак се протегна, сграбчи Толкан за ревера, измъкна го от удобния му стол и жертвата му провисна над бюрото. Вратовръзката му „Хермес“ беше посипана с бисквитени трохи и парченца шоколад.

— Не ни слушаш, Джоаким. — Лицето на Джак беше зачервено. В очите му трепкаха смъртоносни пламъчета. — Нямаме време за игричките ти. — Джак го бутна обратно на стола. — Разкажи ни за участието си в П-2.

Толкан пребледня. Изглеждаше потресен.

— Положих клетва за тайна.

— Предаността ти е достойна за възхищение — каза Нина със смразяващ тон, — но не е подходяща за случая.

— Изплюй камъчето, Джоаким! — избуча Джак.

Толкан изписка слабо.

— Добре, но наистина няма кой знае какво за казване. — С трепереща ръка той махна косата от челото си. — Чух за П-2 от човек, с когото работех в ПАСП. Напуснах заедно с него, защото той каза, че ПАСП са твърде бавни и туткави, твърде консервативни, за да постигнат нещо. Каза, че ако наистина искам промяна, има друга група, към която можем да се присъединим. Такава, която върши работа. Звучеше ми добре и затова се съгласих. След това разбрах, че П-2 прилага насилствени методи.

— Това не те ли привлече? — попита Джак.

— Какво? Не.

— Но баща ти беше насилник.

Джоаким изгледа Джак с голяма доза страх.

— Какво общо има баща ми с това?

Джак отвърна:

— Крушата не пада по-далеч от дървото.

Толкан поклати глава.

— Не ме разбрахте правилно.

Нина кръстоса ръце пред гърдите си.

— Тогава ни осветли по въпроса.

Толкан кимна.

— Истината е, че след като разбрах как баща ми успява да си позволи луксовете, на които се наслаждавах като дете, се отдръпнах колкото е възможно по-далеч от него. Повръщаше ми се от начина, по който всяка неделя ни водеше на църква, как коленичеше, отправяше молитвите си към Исус, цитираше откъси от Библията и след това излизаше и вършеше… нещата, с които се занимаваше. Не исках нищо от него — нито контактите му, нито кървавите му пари. Докато бях в колежа, работех и учех едновременно. Завърших магистърска степен по бизнес администрация в Джорджтаун.

Нина стана от облегалката на дивана.

— Тогава как се разгорещи тук?

— Една година работех за „Голдман Сакс“ и ненавиждах всяка минута, прекарана там. Когато напуснах, реших, че искам сам да съм си шеф. Хлебарницата още функционираше донякъде. Видях възможност. Навлязох в бизнеса, инвестирах в реклама, в програма за сближаване с обществото. Постепенно изградих бизнеса до нивото, до което имах нужда да го разширя.

— И погледни се сега — каза Нина.

Джак опря юмруци на бюрото.

— И очакваш от нас да ти повярваме, че не си станал член на П-2.

— Не съм — отрече Толкан. — Кълна се.

— Какво се случи? — попита Нина.

— Чувствах се засрамен от себе си. Върнах се в ПАСП, но те не искаха да ме приемат. Крис каза, че повече не може да ми се има доверие.

Джак започна:

— Този твой приятел…

— Не ми е приятел.

— Колега или какъвто ще да е. — Джак се надигна. — Как се казва?

— Рон Крей.

Нина провери разпечатката, която им даде Армитидж.

— Тук е — съобщи тя и прочете на глас домашния му адрес.

— Фалшив е. Крей ми каза. Той е много потаен.

Джак се зачуди защо името му звучи толкова познато. Напъна мозъка си, но отговорът остана безнадеждно недосегаем.

— Тогава къде живее господин Крей? — попита.

— Така и не ми каза, а аз не съм го питал — отговори Толкан. — Но работи в болницата „Сисли Мемориъл“.

— Чувал съм я — каза Джак. — Това е рехабилитационен център за възрастни хора. Физически и психиатричен.

Толкан кимна.

— Рон е медицински работник там. В психиатричното отделение.

* * *

Ансамбълът от съвременни сгради на „Сисли Мемориъл“ заемаше голяма част от един имот на „Слийпи Холоу Роуд“ в покрайнините на Фолс Чърч, Вирджиния. Нина предложи да позвънят и да проверят дали Крей е на смяна, но Джак не се съгласи.

— Преди всичко искам да избегнем вероятността да го предупредят. На второ място, дори и да не е там, от „Личен състав“ би трябвало да имат негова актуална снимка.

Оказа се, че Крей не е на дежурство. Всъщност шефът на психиатричното отделение ги уведоми, че не работи там от две години.

Насочиха ги към „Личен състав“, откъдето получиха последния известен адрес на Крей, който съвпадаше с този в списъка, даден им от Крис Армитидж. Но снимката на Крей беше унищожена.

* * *

Крей живееше на „Тайлър Авеню“, на не повече от шест минути път. Нина мълчеше почти през цялото време. Накрая се обърна към Джак:

— Сигурно ме мислиш за голяма невротичка.

Джак се концентрира върху шофирането. Този район до голяма степен му беше непознат и искаше да е сигурен, че е прочел всеки един пътен знак.

Нина прие мълчанието му за съгласие.

— Да, така си мислиш.

— Какво те е грижа какво мисля?

— От една страна, работим заедно. От друга, аз те харесвам. Мозъкът ти не работи като на останалите, досега не съм срещала такъв като теб.

— Ще го приема за комплимент.

Тя леко кимна в знак на съгласие.

— За много кратко време започнах да вярвам на твоите така наречени предчувствия.

— Би ли ги нарекла по друг начин?

Тя кимна.

— Да, ако имах дума, с която да ги опиша. Но каквото и да представляват, те са нещо повече от предчувствия. — Тя облегна глава назад. — Ако прекарам още време с теб, ще започна да се съмнявам в собствените си възприятия досега.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Между нас прехвърча нещо под старите дъбове, където Ема е бягала от училище през нощта. — Показалецът й се сви и нокътят й одраска леко и еротично дланта му. — Защо не продължим от този момент нататък?

Той натисна спирачките, за да разчете уличния знак. А и въздухът между тях да се разведри.

— Слушай, Нина, поласкан съм. Но за да няма недоразумения, аз не си падам по чукането.

— Твърде много усложнения?

Образът на Шарън стоеше до него — с дългите й крака, придобили съблазнителен тен, коса, преметната през лицето й, и онзи загадъчен поглед, който той обичаше, защото така и не успя да разбере напълно какво означаваше или предвещаваше.

— И това също.

— А ако не бяхме партньори? Мога да уредя…

— Ще е без значение.

— Прям си. — Нина махна с ръка. — Бившата още ти е под кожата?

Той зави по „Тайлър Авеню“ и забави ход. Почти пълзяха.

— Добре, забрави. Уважавам личното пространство. Във всеки случай, самотата крие в себе си определено предимство. Кара те да се чувстваш жив, запознава те със самия теб.

Джак се подразни.

— Нямах предвид това.

— Ти просто не го изрече. — Тя извади цигара и я запали. — Имам един въпрос. Имаш ли представа с кого се е срещала Ема под дъбовете?

— Животът на дъщеря ми беше затворена книга за мен. Беше добре прикрит като бърлога на шпионин.

— Не се ли разрови?

— Защо? — Тя засегна болезнен нерв и той изригна. — Дъщеря ми е мъртва.