Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (26)

25.

— Пълно затъмнение — каза Бенет, — като че ли „черната кола“ никога не е катастрофирала.

— Ами изстрелите на „Кърби Роуд“? — попита Джак.

Бенет поклати глава.

— Само кратко съобщение за камион, превозващ мляко, който се подпалил.

Двамата приятели седнаха в малко кафене в „Тайсънс Корнър“ с раирана тента отпред и маси вътре. От мястото си Джак имаше добра видимост през витрината към отрупаната с дървета странична уличка и преминаващите коли. Веднага щом остави шашардисания Армитидж до апартамента му, той се обади на Бенет. След това мина през всички светофари на червено, за да стигне дотук. Преследването от „черната кола“, престрелката и последвалите събития го разтърсиха повече, отколкото беше склонен да си признае. Чувстваше се сякаш е навлязъл в нова и далеч по-опасна територия.

Бенет въртеше чашата си с кафе, като че ли нещо в симетрията й го притесняваше.

— Някой високо в хранителната верига на управлението жестоко изопачава новините — каза Бенет.

— Според информацията ти това трябва да е президентът, министърът на отбраната, министърът на вътрешната сигурност или съветникът по националната сигурност. Защо, за бога, някой от тях иска да съм мъртъв?

Бенет се загледа как един мъж на средна възраст влезе в заведението и се пъхна в едно сепаре, където го чакаше млада жена. Тя се усмихна и се здрависа с него. Бенет загуби интерес към тях.

— От трийсет години съм в този бизнес — рече. — Но никога не съм се натъквал на такава непреодолима стена. Джак, направих кариера, като заобикалях тухлените стени на различни правителствени агенции, но тази е различна. Нито една от връзките ми не може да ми помогне или поне няма да го направи.

— Прекалено са уплашени ли?

Бенет кимна.

— Съжалявам, Джак. Трябваше да те последвам, да те защитя.

— Това не ти влиза в задълженията.

— Аз се съгласих да бъдеш изпратен на помощ на бандата на Хю Гарнър. — Той изгледа Джак с изкривена усмивка. — В една или друга степен бях наясно, че те хвърлям на кучетата.

Джак кимна.

— Ти ме предупреди. Но Едуард Карсън беше този, който поиска да бъда включен. Не виждам как би могъл да откажеш.

Последва мрачна пауза, докато сервитьорката пълнеше отново чашите им. Очите на Бенет блуждаеха през страничния прозорец към отсрещната страна на булеварда. Джак проследи погледа му и видя изкусно наредени на витрината бутилки с вино, уиски, маркова водка и друг отлежал алкохол.

— Предполагам, че не става по-лесно.

Бенет поклати глава.

— Като вой на сирени е.

— Докато си здраво завързан за мачтата като Одисей.

Погледът на Бенет се върна към него.

— Изгубих жена си, защото бях пиян през цялото време. Нямам намерение да започна с пиенето сега.

— Радвам се да го чуя.

Бенет напълни чашата си с равни части кафе и мляко и много захар. Това беше неговото угощение.

— Като стана въпрос за съпруги, ти трябва да се върнеш при Шарън.

— Чудех се защо настояваше тя да дойде в болницата.

— Ако трябва да съм честен, Джак, тя се зарадва, че я помолих. Струва ми се, че й се искаше да дойде.

Джак отпи от кафето и не каза нищо.

— Знам, че все още си бесен заради връзката й с Джеф.

— И още как. Той беше най-добрият ми приятел.

— Джак, това, което направи той… той никога не ти е бил приятел.

Джак отмести поглед и се загледа в нищото.

— Шарън го направи, за да ти го върне, защото те обвинява за смъртта на Ема. Тя сгреши. — Бенет говореше тихо и настойчиво. — Джак, не обърквай конците с тази жена. Тя те обича. — Той се подсмихна. — Мамка му, ти не си коравосърдечното копеле, за което се мислиш.

* * *

Когато сви по „Канзас Авеню“, Джак забеляза, че Нина вече го чакаше. Обади й се, след като излезе от кафенето в „Тайсънс Корнър“. Тя се беше подпряла на черния си форд и пушеше от цигарите си с карамфил. Изглеждаше страшно привлекателна с ботуши с ниски токове, тъмен спортен панталон и военноморска куртка, закопчана до брадичката. Явно изобщо не обръщаше внимание на суграшицата.

„Хай Лайн“ беше трансформиран в Негърски абисински културен център. Магазинът за електроника, зад който Андре и бандата му го пребиха до безсъзнание, сега беше магазин „За 99 цента“. Иначе „Канзас Авеню“ не се беше променило особено. Все още беше мръсно и мърляво, съвсем неподходящо място за Възродителния мисионерски конгрес. Но старата дървена постройка, която все още се лющеше и беше почерняла от плесен, наистина изглеждаше особено подходяща за Първите американски светски проповедници.

Джак и Армитидж слязоха от колата. Когато Джак приключи с представянето, Нина попита:

— Защо използвате думата „проповедници“? Звучи толкова, как да кажа, религиозно.

— Точно за това. — Армитидж ги поведе към сградата, която пазеше толкова много спомени на Джак. — Мисля, че беше имидж стратегия.

Нина пусна цигарата и я стъпка с тока си.

— Нещо, което да ви придава по-малко застрашителен вид?

Армитидж спря по средата на алеята и се обърна с лице към нея.

— Ние не сме ни най-малко застрашителни.

Армитидж я изгледа недоволно, след което ги въведе в самата сграда. Мястото, където някога бяха разположени църковните пейки и амвоните, сега представляваше огромно работно пространство, разделено на клетки с евтини, подвижни полустени. Всяка от клетките беше обзаведена с бюро, безжичен телефон, компютър и други подобни неща. Там, където някога певците от хора разтваряха гърлата и сърцата си към Бог, сега се носеше приглушеният брътвеж на множество гласове.

В клетките се бе настанила разнородна армия от мъже и жени, чиято възраст според преценката на Джак варираше от двайсет до почти седемдесет години. Всички изглеждаха извънредно заети. Само едно младо момиче вдигна поглед, докато минаваха покрай него.

Армитидж, както вероятно и Питър Линк, обитаваха отделен кабинет, който някога служеше за жилищно помещение на пастор Майрън Таск. Застанал в центъра на стаята, Джак се огледа. Огромният шкаф все още стоеше до едната стена, а белязаното от времето бюро на Таск до отсрещната стена, но всичко останало беше различно — съвременно, лъскаво, блестящо. Вероятно новата мебелировка правеше стаята да изглежда толкова малка, помисли си Джак. Или може би паметта му изневеряваше. Но при всички случаи, също като в „Лангли Фийлдс“, Джак усети раздвояване — едновременно беше и не беше тук. Зачуди се дали и Ема се е чувствала по същия начин, когато се появи на задната седалка в колата му.

Армитидж вече беше зад бюрото си.

— Каза, че искаш списък на членовете, които са напуснали през последната година и половина.

Джак прочисти гърлото си.

— Точно така.

Армитидж кимна.

— Мога да го уредя.

Пръстите му захвърчаха по клавиатурата, докато изписваше алгоритъма, който щеше да дешифрира базата данни на ПАСП. След момент той вече копираше списъка в нов документ и натисна един бутон. Принтерът забръмча и изплю два листа. Армитидж се наведе, извади ги от отвора и ги подаде на Джак.

Джак знаеше, че Нина е съвсем близо до него и протяга врат, за да прочете списъка така лесно и без абсолютно никакви усилия, че бе обзет от завист. За него самия това беше борба на живот и смърт. Концентрира се, както го учеше пастор Таск, и си припомни триизмерните букви, които пасторът измисли за него, за да може Джак да ги усети, да разбере индивидуалната им същност, за да може да ги разпознава в две измерения, да намери смисъл в последователността им. Буквите престанаха да плуват далеч от него и започнаха да се събират като пасаж риби около коралов риф. Джак зачете имената бавно, но правилно.

— Виждаш ли някой познат? — попита Армитидж.

Напълно концентриран, Джак поклати глава.

Нина се огледа и се обърна към Армитидж:

— Честно казано, не разбирам какво правите.

— Не е толкова тайнствено, колкото го изкарват по новините — отвърна Армитидж. — Ние просто не искаме да живеем в „християнска нация“, не желаем управници да се помазват със светено масло. Преди всичко не искаме президент, който вярва, че изпълнява Божията воля. Просто искаме свобода да изследваме неизвестното, накъдето и да води то.

— И каква ви е позицията за човешката душа?

— Някои водещи учени по целия свят, които са мисионерски секуларисти, вярват, че това, което наричаме душа, всъщност е електрическа енергия, както и че когато тялото умре, тази енергия продължава да живее. Това е една от загадките, които се опитваме да разрешим.

— А Бог?

— Бог е личен въпрос, госпожо Милър. Мнозина от нас вярват безусловно в Бог, в каквато и форма да е той. Ние не се борим срещу Бог, а срещу това, което всички „религиозни системи“ правят в името на Бог. Нека ви дам пример от историята. — Той затършува по бюрото, докато намери книга с твърди корици, озаглавена „Бракът на рая и ада“. — Това са думите на визионера Уилям Блейк от XVIII век:

„Всички библии и свети писания са причина за следните погрешни схващания:

У човека има два отделно съществуващи принципа — Душа и Тяло.

Енергията, т.е. Злото, идва от Тялото, а Разумът, т.е. Доброто, идва от Душата.

Истината е в обратното:

Душата и Тялото са неразделими, защото Тялото е онази част от Душата, разпознаваема от петте сетива…

Животът е Енергия и тя произхожда от Тялото, а Мисълта е границата или външната обвивка на Енергията.“

Армитидж затвори книгата и я остави настрани.

— Уилям Блейк казва, че злото не е вродено в човешките същества. Аз му вярвам. Историята за отровната ябълка от Дървото на познанието е измислица, сътворена от хората, които от самото начало са се стремели да установят власт над другите, като поддържат невежеството им.

— И все пак не разбирам защо толкова съсредоточено търсите смисъла на нещата. Ами ако смисъл няма?

— Основната стратегия на църквата е да поддържа невежеството — спокойно обясни Армитидж. — Знанието е мъдрост, госпожо Милър. Мъдростта е власт. Властта дава индивидуалност.

— И също така подхранва егото — допълни Нина. — Излишъкът на его създава хаос.

— Хайде! — Джак хвана Нина за лакътя и я насочи към вратата. — Той може да спори до Второто пришествие. — Докато я побутваше навън, рече: — Благодаря ти за помощта, Армитидж.

— Винаги съм на разположение. — Той вече се бе заловил за работа и си проверяваше имейлите.

— Може да се наложи да се възползвам. — Джак леко затвори вратата зад себе си.

* * *

Докато Джак и Нина излизаха от офиса на ПАСП, двайсетинагодишна жена приключи разговора, който водеше. Беше красива, с тъмна коса и румени бузи. Всъщност на външен вид, ръст и възраст тя удивително много приличаше на бездомницата, която Рони Крей похити, за да използва лявата й ръка, и чието тяло се разлагаше в хладилника му.

Красивата служителка в ПАСП набра местен номер и почти веднага чу познатия мъжки глас от другата страна на линията.

— Да, Кала.

— Той току-що си тръгна — докладва Кала в слушалката.

— Сигурна ли си, че е той? — попита Крей.

Тя сведе поглед към отвореното чекмедже на бюрото си. Сред химикалките, моливите, гумичките, кламерите и резервните телбодове имаше малка снимка на Джак Макклюр, дадена й от Крей. Образът беше размазан и леко зърнест също като снимките на Али Карсън, които висяха на стената в къщата на Крей в „Анакостия“.

— Абсолютно.

— Довечера. По същото време на същото място.

Крей прекъсна връзката.