Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (44)

43.

Без съмнение в къщата на Джак витаеше някаква меланхолия, старомодност, внушавана от огромните й стаи със странни форми, от старите газени лампи, приспособени да работят с електричество, от масивните мебели, които бяха направени след 1950 година. Може би Шарън не можеше да приеме именно тези неща и затова избираше обикновените квадратни стаи, ниските тавани, съвременните мебели — къща с весела атмосфера, но без никакъв чар.

Но тук витаеше и история — хаотична, с недостатъци, очарователна. Както беше разбрала Али, това място представляваше дом на Аутсайдер, Аутсайдер от миналото и от настоящето. Дали затова на Ема й харесваше, а на Шарън — не, запита се Джак, докато се качваше по стъпалата с Али. Шарън не беше Аутсайдер — този живот, често в противовес с порядките, с правилата, а понякога и със закона, едновременно я озадачаваше и плашеше. Тя се чувстваше уютно само в добре очертаните граници на обществото. Затова толкова държеше Ема да отиде в „Лангли Фийлдс“, който беше олицетворение на порядъка. И затова Ема постоянно имаше проблеми там. Човек не на мястото си. Аутсайдерите никога не се вместваха и никога не можеха да бъдат променени. Но до деня на смъртта на Ема Шарън не губеше надежда.

Джак показа на Али гостната стая, която се намираше точно до неговата. През всичките тези години нито веднъж не успя да спи в стаята на Гъс. Преди години той завлече в задния двор леглото, в което Гъс намери смъртта си, и го изгори. По-късно превърна спалнята в медийна стая с телевизор с плосък екран, на който гледаше концертите на Джеймс Браун, както и бейзболни мачове и филми, които купи на дивиди. Беше сигурен, че на Гъс би му харесало.

— В банята има всичко — каза той. — Но ако имаш нужда от още нещо, ще го намериш в този килер тук.

Пожелаха си „лека нощ“ и той се загледа как тя отива в стаята и затваря вратата след себе си. Замисли се какво й минава през главата, за нещата, които му разказа, и за нещата, които премълча. Вече в стаята си, той се обади на Карсън и го уведоми, че всичко е наред и че бавно напредват.

Джак изгаси лампата и се излегна на леглото облечен. Чувстваше се изморен до мозъка на костите си и безкрайно тъжен. Да научи за тайния живот на Ема беше нож с две остриета. Едновременно го връхлетяха признателност и угризение. Тази вечер се чувстваше аутсайдер дори спрямо себе си.

Сигурно беше заспал, защото изведнъж отвори очи и разбра, че е минало време. Беше посред нощ. Звуците от преминаващи автомобили бяха откъслечни. Имаше чувството, че лежи насред океана и вълните леко го полюшват. Даваше си сметка за необятната, безжизнена бездна под него. Процеждащата се през прозореца светлина изглеждаше като сноп, образуван от малките точици на десет милиона звезди. Намираше се далеч от цивилизацията. Отвързан, както се беше изразил. И Али също каза: „Аз съм отвързана.“

В този момент чу звук, все едно вятърът въздиша в клоните или пък лунната светлина пее в дърветата. По покрива барабаняха дъждовни капки и някой прошепна:

— В къщата има някой.

Джак седна в леглото и видя слаб силует на прага на отворената врата.

— Али, какво има? Какво чу?

— В къщата има някой — прошепна тя.

Той стана, взе пистолета си и се приближи към нея. Тя се обърна и се отдръпна в коридора, сякаш искаше да му покаже посоката. Сенките се облягаха на стената като ранени войници. Тишината беше осезаема. Дори обичайните проскърцвания и скриптения на къщата заглъхнаха за момент.

— Али, къде отиваш? — прошепна той след отдалечаващата се фигура. — Искам да се върнеш в стаята си и да заключиш вратата, докато се върна за теб.

Но тя или беше твърде далеч, или беше решила да пренебрегне предупреждението му, защото заслиза по стъпалата. Той изруга шепнешком и забърза след нея. Странна форма на спокойствие се спусна върху него, докато следваше плъзгащата се сянка през коридора, а след това през трапезарията и кухнята. До кухнята имаше килер, който Гъс използваше като склад, а между кухнята и мокрото помещение беше разположена малка тоалетна с мивка.

Нито Гъс, нито Джак използваха мокрото помещение. То изглеждаше като най-старата част от къщата, най-вече заради факта, че принципно не се използваше. Не беше виждало боя от години. В ъглите висяха паяжини с изсъхналите трупове на неразличими насекоми, които бяха намерили края си в лепкавите нишки. На стената висеше полуоткъртена стара лайстна за столове, а в единия ъгъл дремеше дървена поставка за шапки. Подът беше покрит със стари квадратни плочки с дължина на страната четирийсет и пет сантиметра. Много от тях бяха пропукани, а други напълно счупени. Една–две липсваха.

Докато прекосяваше кухнята, Джак видя как Али отвори задната врата и изчезна навън.

Джак я последва. Изведнъж бе погълнат от миризмата на гниещо дърво, корени и влажен камък. Проправи си път към залесената територия зад къщата и потъна в още по-дълбок мрак.

— Али — тихо я повика той. — Али, достатъчно. Къде си?

Плетеницата от клони, запазили гъстота си дори през зимата, държеше града на разстояние. От време на време вятърът премиташе пепеляво-розовеещото се небе с цвят на остаряла кожа. Дъждовни капки се стичаха отгоре и отскачаха от клонките и увивните растения, описвайки хаотични траектории. Всичко останало беше замряло. И все пак витаеше чувството, че нещо шава, като че ли самата дива територия живееше с едно–единствено желание и беше превърнала това желание в определено намерение.

С нарастваща тревога Джак надничаше през дъжда и гъсталака, наподобяващ косите на горгоната Медуза. Беше невъзможно да разбере накъде е тръгнала или защо го поведе натам. Той ту влизаше, ту излизаше от слабо осветените участъци, до които достигаха отблясъци от светлините на града, луташе се насам-натам, търсеше, докато сякаш се озова в лабиринт от огледала, в който непрекъснато се натъкваше на собственото си отражение.

Беше сигурен, че шепотът не му се е присънил и че Али действително седеше пред вратата му. В края на краищата кой друг може да е бил? И внезапно настръхна, защото пак чу същия глас.

— Татко…

* * *

Денис Пол се качваше по откритите стълби на мотел „Старлайт“ в Мериленд. Наближаваше краят на още един изтощителен ден. Част от него прекара с родителите на Кала Майърс. Разбира се, можеше да изпрати някой от асистентите си на срещата с тях, но не беше от хората, които прехвърлят трудните задачи другиму. Кала Майърс беше убита при операция под негово наблюдение. Нямаше извинение за смъртта й. Черното петно завинаги щеше да остане отпечатано в душата му, наредено до много други подобни дамги. Но някак си този път стигмата изглеждаше още по-черна, по-болезнена, по-срамна, защото ставаше въпрос за най-обикновено момиче. Не се беше изложила на опасност като двамата агенти от Сикрет Сървис. Вече му беше пределно ясно, че е убита по абсолютно същия начин като агентите.

Пол не хранеше илюзии, че хората отиват в рая, но тъй като не вярваше нито в рая, нито в ада, това нямаше значение. Интересуваше го какво се случва тук и сега. Изрече всички подходящи думи на съчувствие към семейство Майърс. Дори поседя с тях, след като майката се разрида, докато бащата я прикрепяше с невиждащ поглед, а неговите утешителни думи свършиха. Опита се да не мисли за собствения си живот и двамата си синове, да избяга от мисълта как би реагирал, ако някой дойде при него с непоносимата вест. Имаше брат, който загина на Сомалийския полуостров в служба на родината. Дори Пол не знаеше подробности за мисията му. Но и не искаше да научи нищо повече за смъртта му. Просто го погреба с почести и се върна към работата си.

След като три пъти провери дали го следят, Пол мина по открития коридор на втория етаж на мотела, пъхна ключ в ключалката на една стая в дъното, отвори вратата и влезе.

Нина Милър седеше на леглото. Дългите й крака бяха изпънати напред и кръстосани в глезените. Беше си свалила практичните обувки и изглеждаше прелестно в перленобялата копринена риза. Сивата й вълнена пола се беше вдигнала леко около мускулестите й бедра. Също като Пол, тя беше чудесен тенисист. Всъщност така се и запознаха. Сега при всяка възможност, което естествено не се случваше често, играеха смесени двойки.

Нина остави книгата, която четеше — „Летен дъжд“ от Маргьорит Дюрас, първо издание. Пол й я подари за рождения ден миналата година. Беше любимият й роман.

— Изглеждаш очарователно.

Тя се усмихна.

— Мога да приема това за сексуален тормоз на работното място.

— Това не е работно място. — Пол се наведе и я целуна по устните. — И не е тормоз.

— Ласкател.

Пол придърпа стола и седна до нея.

— Какво имаш за мен?

Тя му подаде дебела папка от кафяв картон.

— Проверих досиетата на всички служители от управлението на вътрешната сигурност във Вашингтон. Мисля, че всички са чисти освен Гарнър.

— Хю ми е заместник. — Пол поклати глава. — Не. Прекалено е очевидно.

— Точно затова съветникът по национална сигурност го е вербувал. — Тя посочи отворената папка, която беше съставила. — През последните осем месеца Хю се е срещал пет пъти с човек на име Смит. — Тя се разсмя. — Можеш ли да повярваш? Както и да е, господин Смит е акупунктурист на Хю. Кабинетът му се намира до този на физиотерапевта на съветника.

Докато прелистваше папката, Пол отбеляза:

— Виждам, че срещите им съвпадат и в петте случая.

Нина сплете ръце в скута си.

— Какво искаш да направя?

Пол отмести папката настрани и се наведе над нея.

— Знам какво искам да направя аз.

Нина се закикоти и хвана главата му с ръце.

— Говоря сериозно.

— Никога не съм бил по-сериозен. — Устните му докоснаха ямката на шията й.

— Как е приятелят ти Джак Макклюр?

— Ммм…

Пол вдигна глава.

— Какво означава това?

Тя направи презрителна гримаса.

— Нали не ревнуваш, Дени?

— Нямам представа за какво говориш.

Тя го отблъсна.

— Понякога си толкова закостенял.

— Мисълта ми беше, че като се има предвид фактът, че Хю Гарнър мрази Макклюр до смърт, вероятно ще измислим начин той да се погрижи за Хю вместо нас.

Устните й се изкривиха.

— Какви макиавелистки мисли ти минават през главата.

Пол се засмя самодоволно, докато разкопчаваше перлените копченца на ризата й.

Тя хвърли папката на пода до леглото и каза:

— Сближих се колкото мога с Джак. Още обожава бившата си жена.

— Горкият несретник.

— Няма за какво да се притесняваш. Ти нямаш сърце.

— Присмял се хърбел на щърбел. — Той я сграбчи похотливо. — Във всеки случай какво по-добро от една неангажираща връзка?

— Нямам идея. — Тя го хвана за вратовръзката и го придърпа към себе си.

* * *

Джак се обърна и я видя застанала между две дървета. Кожата й изглеждаше бледа на призрачната светлина.

— Татко…

— Ема? — Той направи крачка към нея. — Ти ли си?

Дъждът набираше сила и барабанеше по него. В очите му се стичаше вода и се смесваше със сълзите. Може ли Ема да се е върнала при него? Възможно ли е? Или откача?

Джак се приближи. Образът затрепка и се разпадна на милиони частици, всяка от които се отрази в по една от дъждовните капки, които ромоляха по черните клони и лъщяха по кафявата кора и бледозлатистите мъртви листа. Тя беше навсякъде около него.

Джак се спря в почуда, когато чу гласа й.

— Татко, тук съм…

Това не беше гласът на човек или на дух. Беше фученето на вятъра, стърженето на клоните, шумоленето на крехките листа, даже далечното откъслечно съскане на трафика по улиците, авенютата и магистралите.

— Тук съм…

Гласът й изникваше от всичко. Всеки атом съдържаше част от нея, беше пропит от духа й, от душата й, от електрическата искра, която даваше живот на мозъка й, която я правеше уникална, която я правеше Ема.

— Моята Ема. — Той се заслуша за нея, в нея, чу вятъра, дърветата, небето, даже мъртвите листа изричаха името му. Почувства я близо около себе си, все едно беше потопен в топла вода. — Ема, съжалявам. Съжалявам…

— Тук съм, татко… Тук съм.

И наистина беше. Макар да не можеше да я хване и да я види, тя беше там с него, не плод на въображението му, а нещо отвъд неговото познание, отвъд човешкото разбиране. Физиците биха я нарекли кварк. Вернер Хайзенберг, основоположник на квантовата механика и принципа на неопределеността, би разбрал как тя едновременно е тук и не е тук.

* * *

Джак се върна в къщата подгизнал до мозъка на костите. Изведнъж го обзе пълно спокойствие, примесено с лека възбуда. Не можеше да обясни чувството, както и случилото се през последния половин час, но и не изпитваше необходимост. Усещаше крайниците си натежали, единственото му желание бе да се върне в леглото и да спи колкото се може повече, докато слънцето огрее дъба пред прозореца му и го събуди с топлото си и нежно докосване.

Но преди да го стори, надзърна в стаята на Али и я видя да спи спокойно, обърната на една страна. Затвори тихо вратата и на пръсти се върна до банята, за да се подсуши. После се върна с неуверени крачки в леглото, дръпна завивките до брадичката си и се унесе в дълбок и спокоен сън.