Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (40)

39.

Образът на Кала Майърс увисна във въздуха. Прожекционният апарат увеличаваше чертите на лицето й до холивудски размери. Никой в стаята, а най-малко министър Денис Пол, не пропусна да забележи приликата й с Али Карсън.

— Господа — каза крайно неприятният Хю Гарнър с най-авторитетния си глас, докато държеше високо във въздуха някакъв предмет в пликче с надпис. — Сега разполагаме с неопровержимо доказателство.

Пол беше част от много отбрана публика, разположена в зала Запад в Пентагона. Заедно с него бяха президентът, държавният секретар и съветникът на президента по национална сигурност. Седяха около полирана абаносова маса. Пред всеки имаше бележник, няколко молива, чаша и бутилка студена вода. След срещата всички писмени материали щяха да бъдат събрани и изгорени.

— Този мобилен телефон е бил на един от убитите агенти от Сикрет Сървис, които охраняваха Али Карсън — продължи Гарнър. — Намерен е близо до тялото на Кала Майърс. Към момента на смъртта жертвата е работила за Първите американски светски проповедници. Докато преди се смяташе, че въпросната госпожа Майърс не е отвлякла Али Карсън, сега е повече от сигурно, че е била замесена. Предполагам, че се е подготвяла да дезертира. Отивала е към полицията с мобилния телефон. Някой от съмишлениците й е разбрал за героичното й намерение и я е убил. Сигурно е чула нападателя й да се приближава, защото е успяла да изхвърли телефона. Намерили са го при първоначалното претърсване на местопрестъплението откъм западната страна на Испанските стълби. Чисто доказателство, че ПАСП или П-2 стоят зад похищението на Али Карсън.

— Добра работа, Хю — каза президентът. — А сега ще ни извиниш ли за момент?

— Разбира се, сър.

Гарнър излезе от стаята като изпълнителен войник, но Пол успя да забележи начумерената му физиономия.

Президентът се покашля.

— Тази дреболия заедно с документите, които ми даде президентът Юкин, ще сложи край на мисионерските секуларисти в Америка.

Той се извърна към Пол.

— Денис, нареждам ти да започнеш с ареста на членове на Първите американски светски проповедници. Тъй като не успя да постигнеш напредък с идентифицирането на някой от нелегалната П-2, искам всички задържани да бъдат разпитани по въпроса. — Той вдигна пръст. — Не е нужно да ти напомням, че ни остава малко повече от седмица, преди да ми свърши мандатът. Лично аз няма да считам работата ни за приключена, ако не изправим тези родни терористи пред съда. Естествено, не вярвам новият президент да свърши работата, така че всичко остава в наши ръце.

Пол, който тайно негодуваше срещу завоалираното мъмрене на президента, кимна и ентусиазирано каза:

— Считайте го за направено, сър. Сега, след като разполагаме със силата на доказателствата, можем да нападнем по-открито.

— Добре. — Президентът, който явно не се поддаваше на хитро формулирания отговор на Пол, потърка ръце. — А сега, за предстоящото след 20 януари.

Пентагонът беше построен върху тайни, но Пол забеляза, че днес в тази стая се усеща нещо още по-дълбоко и смъртоносно. На бюрото си Пол държеше плочка от палисандрово дърво, подарена му от неговия ментор. Върху нея в златно листо беше гравиран известният цитат на Бенджамин Франклин: „Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.“ В този момент Пол беше убеден в тази мисъл повече от всякога. Докато оглеждаше стаята, му се струваше, че атмосферата блика от тайни. Вероятно така се случва, когато кашата свърши, помисли си той, когато след осем години на трудни решения, поверителни обаждания и нужда от неистов контрол доверието между дори най-близки колеги се срива. Менторът му го предупреди, че последните дни на една администрация са белязани или от отегчение, или от отчаяние. Нито едно от двете не беше здравословно. И двете разкриваха разяждащото действие на покварата. Всеки човек трябваше да приеме резултата: властта или го е съсипала, или той не може да живее без нея. Наставникът му каза, че след време остава само да бъде пречистен мръсният канал и хаосът на властта се изплъзва през пръстите ти.

— Господа — продължи президентът, — как върви тайната ни кампания за осигуряване на влиянието ни върху Конгреса и медиите, когато Едуард Карсън стане президент?

Тук и сега Пол се изправи лице в лице с истината в думите на своя ментор. Беше отвратен от хода на тази среща, от Цезар, просещ милост пред лицето на гибелта, от роптаенето срещу времето и историята. Но той знаеше, че не може да позволи на скритата безнадеждност да го заслепи за крайната опасност на последните няколко заповеди. Отчаяното животно беше най-опасно. Въпросът, на който той трябваше да отговори, при това скоро, беше кой от тези трима мъже е най-отчаян и следователно най-опасен.

На Пол се падаше да разбере каква вреда бяха нанесли осемте години власт върху тримата мъже. Кой беше изстискан като лимон и кой пристрастен?

Държавният секретар, едър мъж със зачервено лице на заклет алкохолик и блестящи очи като на Дядо Коледа, беше първият, който пое хвърлената от президента ръкавица.

— Ако поддържаме курса, няма от какво да се боим. Евангелистите все още са най-широката ни основа, макар че трябва да признаем, че Националната оръжейна асоциация се е кротнала.

— Нараства проблем със силата на НОА — обади се съветникът по национална сигурност. Той беше тексасец със сурово лице, дрезгав глас и безкомпромисен, леко плашещ външен вид на федерален шериф от 80-те години на ХІХ век. — Последните цифри сочат тревожен спад в броя на ловците в страната. Нашите медии разгледаха загрижеността ни от гледна точка на околната среда. Разтревожени сме, защото ловците контролират популацията на елените, ловците са за опазване на околната среда и неща от този род. Разбира се, истинската ни тревога е, че след като е изправена пред спад на членството, НОА ще изгуби позициите си в Капитолия.

— Е, това наистина ще е неприятно — каза държавният секретар. — Можем ли да намерим начин да насочим пари към тях, за да компенсират дефицита? За Бога, не искаме да останат без средства, с които да плащат на своите лобисти.

— Мисля, че можем да извием някои доста заможни ръце в тази посока — отговори съветникът по национална сигурност, докато си водеше бележки.

Президентът се обърна към министъра на вътрешната сигурност:

— Денис, все още не сме те чули.

Пол почука с молив по масата.

— Мислех по въпроса с евангелистите. Вързали сме всички обичайни евентуални поддръжници, но нарастващото влияние на Възродителния мисионерски конгрес буди истинско безпокойство. Прегледах следизборния провал няколко пъти и все повече се впечатлявам. Без съмнение неговото влияние наклони изборите в полза на Карсън. Той е получил черните гласове във всички щати с невероятна преднина.

— Какво искаш да кажеш? — рязко попита държавният секретар. — Сигурно не препоръчваш да превърнем пастор Майрън Таск във втори Мартин Лутер Кинг.

— О, боже, не. — Пол си наля малко вода, за да отмие залялата го вълна от погнуса. С цялото си сърце се молеше на Господ да го закриля от хора като държавния секретар. — Оказва се, че човекът на Карсън, Джак Макклюр, има връзка с пастор Таск. Затова внедрих специален оперативен агент от Сикрет Сървис на име Нина Милър и се погрижих тя да участва в съвместната задача с Хю Гарнър.

Пол пак направи пауза, за да отпие глътка вода. Междувременно погледът му погали стаята като любовник и скришом попи всяка форма, всеки жест, всяко движение. Всички тези мъже бяха заподозрени, всеки един от тях по един или друг начин имаше вероятност да е проникнал в неговите мерки за сигурност. Надяваше се, че когато разкрие същността на операцията, за която врагът му беше разбрал, един от тях ще се издаде дори само с едно трепване на клепача. — Сега, след като Макклюр намери Али Карсън — продължи Пол, — сформираният екип се разпуска. Но следвайки заповедите ми, агент Милър установи връзка с Макклюр. И сега тя се ползва с доверието му. — Той се обърна право към президента. — Ето какво имах предвид да направя от самото начало и което ви предлагам сега: агент Милър да накара Макклюр да използва влиянието си върху пастор Таск, за да застане той на наша страна.

— Срещал съм се с пастор Таск няколко пъти — каза президентът. — Той е толкова честен, колкото и черен.

Съветникът по национална сигурност кимна.

— Проучихме Таск напълно. Той няма да изостави Карсън.

— Ще го направи, ако убедим Макклюр, че ценностите на Карсън не са такива, каквито изглеждат — отвърна Пол. Това беше пълна измислица, която врагът му в тази стая щеше да разбере, когато Джак не се отрече от бъдещия президент. Но тогава щеше да е твърде късно. Сега искаше единствено да спечели достатъчно време и да задържи положението още два-три дни. — Научих от моя агент, че Макклюр е странна птица — извънредно лоялен, но бързо сменя посоката, ако смята, че са го предали. Мога да използвам това в моя полза.

— Струва ми се нестабилен — каза държавният секретар. — Това не ми харесва.

— Нестабилен или не — обади се съветникът по национална сигурност, — на мен предложението ми харесва. Денис се прицелва съвсем точно, що се отнася до Възродителния мисионерски конгрес. Той е мощен и с всеки изминал ден придобива все повече сила. Разбира се, ще стане идеално, ако можем да се сдобием едновременно и с вота на Възродителния мисионерски конгрес, и с този на латиноамериканците, но съм реалист повече от всеки друг. Веднага надушвам въздушните кули.

— Аз съм на същото мнение — кимна президентът. — Ще дадем на Денис свобода на действие в мисията с Макклюр.

— Денис — каза съветникът по национална сигурност, — ако имаш нужда от съдействие, което е по силите ми, обади се.

— Оценявам това — отвърна Пол. — Това може да е рамото, от което се нуждая. — Когато вълкът се ожени за агнето, додаде мислено той.

Президентът вдигна ръка.

— Моля ви, следвайте преди всичко ускореното ни разписание. Денис, Макклюр трябва да бъде опакован и доставен преди двайсети този месец.

* * *

Денис Пол излезе от Пентагона, извади мобилния си телефон, натисна един от бутоните за бързо набиране, каза една-единствена дума — „Скрит“ — и прекъсна връзката. После се качи в лимузината си, която го откара до близкия търговски център „Нордстром“. Влезе вътре и директно отиде до щанда за мъжка мода. Там забеляза двама от хората си. Докато първият го покриваше и проверяваше за опашка, Пол се приближи до втория агент, взе голямата пазарска чанта от ръката му и продължи към входа за пробните, където на пост стоеше друг от агентите му.

Само едно от отделенията вътре беше заето. Пол избра съседната кабинка и за четири минути свали меката си шапка, тъмносиньото кашмирено палто, костюма „Брукс Брадърс“, ризата „Пол Стюарт“ и вратовръзката. Бутна черните спортни обувки настрани. После извади от пазарската торбичка дънки с права кройка, синя памучна риза и чифт кафяви каубойски ботуши „Лукчесе“.

Вече облечен и с папка в ръка, която извади от палтото си, той почука на стената между неговата и другата заета кабина. Четвъртият от агентите му се появи с кафяво вълнено палто и сиво–кафява висока широкопола шапка, предназначени за Пол. Когато секретарят освободи кабинката, агентът, който имаше телосложението на Пол, влезе и се премени в дрехите на шефа си. Именно той излезе от „Нордсторм“ през същия изход, който Пол използва на влизане. Качи се в лимузината на Пол и тя бързо го откара. В същото време Пол използва една странична врата, за да излезе на алеята отвън, където с включен двигател го чакаше такси „Емпайър“, зад чийто волан седеше един от агентите му.

Веднага щом Пол се качи, таксито потегли, сви по булевард „Вашингтон“ и се насочи към „Арлингтън“. На ъгъла между Четиринайсета улица и „Уейн“ Пол слезе, заобиколи сградата, за да се увери, че е чисто, и тръгна нагоре по улица „Адамс“. Точно на пресечката с Петнайсета улица го чакаше кола на градската полиция. Пол отвори задната врата и се качи.

— Всичко е чисто — съобщи. — Имаш ли новини?

— Да, сър — кимна агентът, преоблечен като ченге. — Капитанът на яхтата ви чете по устни.

— По дяволите! — Юмрукът на Пол се стовари върху страничната облегалка. — На кого докладва?

— Мобилен номер, който не можем да засечем.

— Ясно. — Той се замисли за момент. — А датата и часът на обаждането?

— Това го знам — отвърна агентът и предаде исканата информация.

Пол се загледа през прозореца в гражданите, които бързо отминаваха, за да купят риба или да вземат цветя. С арогантност, типична за администрацията на настоящия президент, съветникът по национална сигурност ги наричаше „дребни хорица“. Естествено, самият Пол беше част от тази администрация, но точно в този момент се чувстваше като плъх, сврян в купчина дърва, който подозира, че сбирщина котараци чакат да му откъснат главата в мига, в който се подаде навън. „Това е прекрасно, просто прекрасно.“

Той кимна.

— Добре, да започваме. — Пол отвори тънката папка, прегледа я още веднъж и пак учудено се замисли за оскъдната истинска информация за Иън Брейди, най-ценния шпионин на правителството. Но даже и в тези няколко абзаца имаше нещо за него. Беше сигурен в това, но да го вземат дяволите, ако знаеше какво е то.

* * *

— Как е, каубой? — попита Нина Милър, когато той я взе от сенките на улица „Тафт“.

Пол се извърна.

— Като плашило съм, нали?

Тя подхвърли широкополата му шапка на предната седалка. След като се настани до него, той й съобщи:

— Имаме проблем.

— Още един — попита тя — или същият?

Това го разсмя въпреки ужасното му настроение.

— Мисля, че всичките ни проблеми водят към един човек.

— Иска ми се да беше Хю Гарнър — каза Нина. — С него мога да се справя.

— Той има нужда от уволнение, това е сигурно — призна Пол. — Някакви идеи по въпроса?

— Джак ми каза, че Хю потопил под вода главата на Питър Линк, един от лидерите на ПАСП. Щял да стори същото и с Крис Армитидж, ако Джак не се бил намесил.

— Забрави за това. Президентът току-що ми нареди да арестувам и разпитам всички членове на ПАСП.

— Започна се.

Пол мрачно кимна.

— Въпреки всичките ни усилия.

— И на Джак. Той се намеси. Опълчил се е на Гарнър, накарал го е да спре с давенето, като го е заплашил, че ще се обади на бъдещия президент. Заплахата не е била куха и Хю го е знаел, затова се е оттеглил. Но сега мрази Джак и в червата си.

— Всичките са с добри намерения — отбеляза Пол замислено. — Джак на наша страна ли е?

Нина разпери пръсти учудена.

— Още не знам дали е на нечия страна. Имам чувството, че е най-аполитичният човек, когото познавам. Системите, всички до една, го отвращават.

— Тогава какъв е? — попита Пол.

— Всъщност, като съдя по всички факти, бих казала, че е хуманист.

Пол изпадна в размисъл.

Полицейската кола беше стигнала до края на магистралата „Къртис Мемориъл“ и сега се движеше по моста „Франсис Скот Кий“ в посока Джорджтаун. Ранната сутрешна мъгла се беше вдигнала и под пелената й се показа ясно високо небе, окъпано в слънчева светлина. Усещаше се само подухването на лек ветрец. Пол, който мразеше претоплените превозни средства, беше смъкнал прозореца от своята страна и се наслаждаваше на свежия въздух в лицето и врата му.

— Проблемът е — отрони с полузатворени очи срещу вятъра, — че въпреки взетите от мен високотехнологични мерки за сигурност съм победен от един много прост метод: четене по устни.

— Някой на яхтата?

Той кимна.

— Проклетият капитан, не кой да е.

— Не беше ли проучен както трябва?

Пол й хвърли съчувстващ поглед.

— Говорим за човек от Белия дом, от високите етажи на властта. Всички проучвания на земята са безполезни срещу възможността да бъдеш надхитрен от някой от такъв ранг.

Колата пое по „Ем Стрийт“ и после сви на север по магистрала „Рок Крийк“.

— Сигурно не мислиш, че президентът го е наел директно?

— Не — отвърна Пол. Колата спря встрани от пътя до Рок Крийк Парк. — Поразходи се с мен. Шофьорът ще ни вземе при ресторанта за бързо хранене три километра по-нататък.

Слязоха от колата и тръгнаха пеша. Полицейската кола скоро изчезна. Пол беше оставил смешната си шапка на предната седалка. Слънцето едва–едва проблясваше иззад пелената от бели облаци. Нина придърпа яката на якето си по-плътно около врата, а Пол пъхна ръце в джобовете си. Наоколо им имаше само дървета и храсти.

— Мислих доста по твоя въпрос — започна Пол. — Не, президентът е твърде хитър, за да инициира нещо срещу мен сам. Даже не съм сигурен дали знае за смъртта на двамата мъже, които следяха Джак, за да го пазят. Затова най-вероятно той има посредник.

— Имаш предвид наемен убиец.

— Наречи го както искаш, Нина, но имаме много силен противник в администрацията.

— При всички случаи се налага да знаем кой е той, не мислиш ли?

Пол кимна.

— Със сигурност. Тъй като е замесен президентът, дори и да не е на тактическо ниво, нашият човек трябва да е или държавният секретар, или съветникът по национална сигурност.

Нина потръпна.

— Не искам нито един от двамата да ми е враг.

— Разбирам те — призна Пол, — но това е ръката, която си има работа с нас.

Приближиха едно разклонение на алеята и той поведе надясно, покрай една висока дига. Отдолу се мержелееше поток. Освен рядко преминаващите коли наоколо нямаше абсолютно никой.

— Добрата новина е, че разбрах коя е тя — продължи Пол. — Капитанът се е обадил същия ден, когато с теб се срещнахме на яхтата. Няколко минути след като си си тръгнала. По това време президентът пътуваше за Москва, за да се срещне с президента Юкин. Разбира се, може самият той да е приел обаждането, но изглежда малко вероятно. Президентът поддържа високо ниво на прехвърляне на отговорността, като използва подбрани посредници, които той смята, че могат да бъдат употребени.

— И държавният секретар, и съветникът по национална сигурност са били с него на борда на „Еър Форс 1“ — каза Нина.

— Да, но само един от тях е знаел и следователно е имал достъп до един определен шпионин от висок ранг. Аз съм отговорникът на този разузнавач. Ето колко е важен. Той внезапно изчезна. Не се е появявал на явките от две седмици. Но имам основание да смятам, че точно този агент е бил в контакт с някого от администрацията. Опасявам се, че този високопоставен служител използва шпионина, който несъмнено е убиец без капчица съвест, за свои собствени цели.

— Какви цели?

— Нямам свобода на действие да разкрия това. — Като например отвличане на дъщерята на Едуард Карсън, за да бъде заклеймена постъпката като акт на тероризъм и хвърлена в градината на мисионерските секуларисти, помисли си Пол. — В началото подозирах, че може да е президентът, но сега смятам, че може да е единственият друг човек, който знае за съществуването на шпионина: съветникът по национална сигурност.

— Значи съветникът по национална сигурност работи по волята на президента срещу нас.

Пол кимна.

— Вероятността за това е най-голяма. Но спечелих малко време. Казах му, че съм те внедрил с надеждата да се сближиш с Джак Макклюр.

— Това не е далеч от истината.

Пол се подсмихна.

— Надявай се. Истината стига дотам. Подхвърлих им версията, че ще намеря начин да настроя Джак срещу Едуард Карсън. Тогава Джак ще отиде при пастор Таск и ще го накара да настрои силата на Възродителния мисионерски конгрес срещу Карсън.

Нина поклати глава.

— Какво ли не бих дала да се вмъкна за петнайсет минути в мозъка ти.

— Сега, след като знаем срещу кого се борим — продължи Пол, — най-добре ще е да групираме силите и да подсилим укрепленията с хора.

— Мили боже, не говориш за всеобща война, нали?

— Не на открито. Но вече усетихме първите удари под кръста — измяната на двама от хората ми и на капитана. Задача номер едно е да изкореним останалите, ако има такива. Не можем да реагираме адекватно, ако противникът знае всяко наше движение.

— Ще се заема с това — обеща Нина.

— Използвай ресурсите на Сикрет Сървис, а не на вътрешната сигурност.

— Дадено.

Придвижиха се още малко напред, всеки унесен в мислите си.

— А сега ми кажи какво ново с нашето момче Джак — каза Пол.

— Спомняш ли си двойното убийство при „Макмилън Резервоар“ преди двайсет и пет години?

— Това би трябвало да е от компетентността на градската полиция, нали така?

— Явно не и в случая. Проверих записките на градската във връзка с инцидента. Няма такива. Според Джак материалите във вестниците са изключително малко. Проверих казаното от него и се оказа, че е прав. За престъпление от този род е изхабено твърде малко мастило. Липсват даже имената на жертвите. Всичко било потулено, следователно трябва да е било на високо правителствено ниво.

— Какъв е интересът на Макклюр към двойното убийство?

— Не знам, нямахме време да говорим подробно. Но той проявява особен интерес и към местен наркопласьор, работил по онова време. Джак каза, че никой не знаел кой е той или откъде е, но разполагал с ужасно много пари. Никой не можел да пипне с пръст този мъж на име Иън Брейди.

За миг Пол си помисли, че го е ударила кола, прескочила бордюра на тротоара. Със сигурност имаше извънтелесно преживяване. Когато успя да възстанови всичките си сетива, той я подкани:

— Я пак.

— Да не би да казах нещо…

— Името. — Пол нетърпеливо щракна с пръсти. — Кажи ми пак името.

— Кое? Иън Брейди?

— Да, мамка му.

Пол се загледа в далечината с невиждащи очи. Брейди беше ключът към бързо развиващите се събития. Сериен убиец, негодник, най-вероятно психопат — това беше шпионинът, който Пол наследи. Най-важният разузнавач, действащ от двайсет и пет години насам. Чудовището, което беше принуден да защитава и чието местонахождение вече не знаеше. Но тогава кой го знаеше? И в този момент мислите му се избистриха идеално.

— Доведи Джак Макклюр — нареди той на Нина. — Доведи ми го колкото е възможно по-бързо.

Нина извади мобилния си телефон.

— Ще му се обадя още сега.

— Не — прекъсна я Пол. — Твърде вероятно е всичките ни разговори по мобилните телефони да се подслушват. Даже не искам да говоря по моя, освен ако не използвам предварително уговорени кодови сигнали.

— Ще намеря друг начин.

Пол кимна замислено.

— Сигурен съм.