Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (4)

3.

Над пустото поле, където бяха разхвърляни четири огромни имения, се извисиха три свраки. Птиците, чиито крила бяха обсипани с цветовете на дъгата, направиха кръг и изчезнаха. Може би те знаеха къде е Ема сега.

— Не искам в болница — каза Джак.

— За щастие ти нямаш думата — отвърна Бенет.

Джак извърна глава, докато го качваха с носилката в линейката. Вътре едната от парамедиците приседна на пейка и измери пулса му. Беше дребна и мургава латиноамериканка. Очите й бяха с цвят на чисто кафе. Тя му се усмихна и му показа белите си равни зъби. Бенет седна до нея.

* * *

Съзнанието на Джак се отнесе, като че ли силният удар от катастрофата го беше изтръгнал от настоящето. Видя се как стои в Нешънъл Мемориъл Парк над прясно изкопаната дупка в земята, в която веднага щом отец Лариган приключеше с безкрайното си монотонно припяване, щеше да бъде спуснат махагоновият ковчег на Ема. Шарън стоеше до него, но леко встрани. Вероятно ги делеше цял един континент. За нея той не съществуваше или по-скоро съществуваше в свят, пълен с ужас и смърт, който тя повече не можеше да обитава. Крещяха си един на друг, във въздуха прехвърчаха чинии, една лампа предизвика пламък, който Джак бързо изгаси. Няма значение. Препирнята продължи, сякаш не бяха прозвучали предупредителни звънчета, докато накрая стигнаха до удари, които те желаеха или поне изпитваха нужда от тях. След това всичко утихна с изключение на тихото ридание на Шарън.

Отец Лариган приключи и ковчегът започна да се спуска в земята.

— Не! — извика Шарън и се спусна към него. — Моето малко момиче! Не!

Джак тръгна към нея, но отец Лариган се намираше по-близо. Той обви ръка около нея и я подкрепи.

Шарън се подпря на едрия ирландец.

— Защо Ема умря, отче? Всичко е толкова безсмислено. Защо трябваше да умре?

— Неведоми са пътищата Божии — тихо отвърна отец Лариган. — Човек невинаги разбира плановете му.

— Бог ли? — Шарън го отблъсна с отвращение. — Бог не би отнел дните на младо невинно момиче, чийто живот още не е започнал. Никой план не може да е толкова жесток, никой план не може да оправдае смъртта на дъщеря ми. По-скоро е дело на дявола!

Отец Лариган едва се удържа да не припадне.

— Няма никакъв план! — извика тя към отец Лариган и към безчувственото небе. — Няма никакъв бог!

* * *

Когато Джак вдиша чистия кислород, мислите му спряха да се реят. Той отвори очи.

— А, добре дошъл при нас — каза Бенет.

Той седеше на хълбок върху пейката, леко приведен напред.

— Чувстваш ли се готов да ми кажеш какво се случи, Джак? Последното, което знам, е, че си обезвредил пластичния експлозив С4, който бандюгата е поставил в мазето на гимназията „Фрийдланд“.

За ужас на парамедичката Джак махна кислородната маска от лицето си.

— Не знам как злосторникът се е измъкнал от полицията. Аз се ориентирам добре в това мазе и знаех, че трябва да се е отправил към наземните врати от източната страна. Освен стълбите те са единственият друг изход. Тръгнах след него. Той успя да запали колата на директора без ключ, само с кабели, и офейка. Аз полетях след него.

— Изгуби ли го?

Джак се опита да се усмихне, но вместо това направи гримаса. След катастрофата главата му пулсираше, а тялото му потръпваше от допълнителния адреналин, който все още произвеждаше.

— Около половин миля по-назад има стръмен откос. Там той сви към мен. Аз натиснах спирачките, блъснах се в него и той се завъртя на 360 градуса, докато политаше от ръба.

Парамедичката пак закрепи маската върху носа и устата на Джак.

— Съжалявам, трябва пак да го сложа на кислород.

Бенет й хвърли бърз поглед.

— В шок ли е?

— Не, но ще изпадне, ако продължавате в същия дух.

Бенет се намръщи неодобрително.

— Имам предвид какво му е състоянието като цяло?

— Няма външен признак на сътресение. — Тя стегна връзките на маската. — Няма счупени кости и раната на главата е повърхностна. — Като забеляза колко е блед Джак, тя отново нагласи притока на кислород. — Но аз не съм лекар. Трябва да бъде прегледан щателно.

Началникът кимна неопределено. Лицето му беше набраздено от трудни решения, болезнени провали, бюрократични неуредици и белязано от самотата, която само мъже като Бенет и Джак познаваха. Ние сме различна порода, помисли си Джак. Ние обитаваме света както всички други хора, но вървим през него като сенки. За да открием местата, където живеят вредните паразити, трябва да се промъкнем и да ги подмамим да се покажат или пък да ги накълцаме на дребни парчета. И след известно време, дори и да сме извънредно бдителни, до такава степен свикваме със същността си на сенки, че никъде другаде не се чувстваме удобно освен в тъмнината. Тогава, независимо дали ни харесва или не, за да се спасим, за да запазим начина си на живот, ние прерязваме връзките си с нормалността, защото преходът от сенките към светлината става все по-труден, докато накрая стане напълно невъзможен. И тогава намираме себе си там, в дълбините, където съществуват само сенките.

Линейката спря и парамедичката отвори задните врати. Джак беше свален и прекаран през автоматичните врати на спешното отделение.

* * *

— Аз ще оправя цялата документация — каза Бенет на служителката на регистратурата.

— Но пациентът трябва да прочете и да даде съгласие…

— Аз имам пълномощията на негов адвокат — прекъсна я Бенет с тон, нетърпящ възражения.

Служителката се наежи и пищният й бюст изхвръкна още по-напред.

— Как ще го докажете?

Бенет извади бележник и химикал и се загледа в табелката с името и длъжността й.

— Госпожа Хъникът, нали така? — Той надраска нещо в бележника. — Името на шефа ви?

Докато госпожа Хъникът му подаваше клипборда, погледът й остана остър като скалпел, но тя запази мислите си за себе си. А Бенет искаше точно това.

Джак беше изпратен за рентгенова снимка и компютърна томография. След това разкъсната му рана беше почистена и превързана, докато в същото време му вляха глюкоза интравенозно.

Бенет дръпна плътната завеса около преградната кабина на Джак.

— Нито счупвания, нито мозъчно сътресение — уведоми го Джак. — Сега доволен ли си? Мога ли да се махна от тук и да се върна на работа?

— След минутка — каза шефът. — Бившата ти съпруга е тук.

Джак седна в леглото.

— По дяволите, не сега.

— Твърде късно — обади се дрезгав женски глас.

Джак, който тъкмо се плъзгаше от леглото и стъпваше на краката си, видя Шарън да се появява в стаята като паднал ангел.

— Здрасти, Родни — усмихна му се тя.

— Шарън. — Той се наведе напред и бързо я целуна по бузата. — Радвам се да те видя.

Тя огледа начумерената физиономия на Джак.

— Радвам, че някой мисли по този начин.

Тя мина покрай Бенет, който кимна окуражително на Джак и изчезна в свещения ад на спешното отделение, въпреки че точно в този момент Джак наистина не знаеше къде адът е по-свят — пред или зад завесата.

Докато тя мълчаливо го съзерцаваше, Джак внезапно осъзна, че е без панталон. Косата й беше по-светла от времето, когато бяха женени, и беше гримирана по различен начин. Изглеждаше му едновременно и позната, и странна, сякаш беше минала през тайнствена трансформация.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Родни ми се обади. — Тя прокара ръка през косата си. Златните й кичури проблясваха на флуоресцентното осветление над главите им. — Каза ми, че според него си добре, но че може би е по-добре да дойда и да се уверя сама.

Разнесоха се викове и по гумирания под на спешното отделение се чу забързаното скърцане на лекарски обувки с каучукови подметки. Докато вкарваха пациент на носилка в съседната кабина, завесата зад него се разлюля. По повишените и припрени гласове Джак разбра, че има обилно кървене, което трябва да бъде овладяно.

— Не знам защо си си направила труда — каза Джак грубо. — Не си ли твърде заета да чукаш Джеф?

По бузите й изби руменина.

— Твоят най-добър приятел все още е в болница.

Джак усети мътилката в главата му да се раздвижва наново и сърцето му се сви. Той можеше да спре това противоборство сега, но част от него, която не беше приключила със самобичуването, го подтикна да продължи.

— Откакто те вкара в леглото си, не ми е най-добрият приятел.

— Никой от нас не е имал намерение да…

— Глупости! Тези неща не се случват ей така. И двамата сте го искали.

Сивите й очи спокойно се вгледаха в неговите.

— Исках късче щастие, Джак. Нещо, което разбрах, че ти не познаваш. След смъртта на Ема прекарах шест месеца в траур. Бях на лекарства, затова няма да се самообвинявам.

Той се изправи, олюля се и стъпи на студения линолеум.

— Какво? Защо не си ми казала?

— Защото ти имаше нужда от лекарства повече от мен самата. Разликата е, че ти не получи помощ. Потъна в болката си и самобичуването се превърна в причина да живееш. Ти се превърна в черна дупка. Аз трябваше да се измъкна, преди да ме повлечеш със себе си. Толкова ми беше омръзнало да преследваш престъпници, да не знам кога ще се прибереш, дали изобщо ще се прибереш. — Тя направи крачка към него. — Без теб леглото ни изстина.

Гласовете на лекарите в съседната импровизирана кабина се повишиха. Губеха пациента. Пръска кръв удари другата страна на завесата и тя се изду за кратко.

— Боже мой — започна тя, — какво става там?

— Забрави — каза Джак. — Нищо не може да се направи.

Очите на Шарън се върнаха към него. Ожесточеността в тях беше изчезнала. Като спукан балон тя изведнъж придоби неуверен и несигурен вид.

— Както и да е, повече не се виждам с него.

— Намерила си по-добър? — не се сдържа Джак.

За нейна чест, тя подмина хапливата му забележка.

— Той е решил да повдигне обвинение за побой срещу теб. Опитах се да го убедя, че ще направи грешка, но не ме послуша.

Сърцето на Джак подскочи. Затова ли е скъсала с Джеф? Дали тя го е подкрепила? Вгледа се в нея. Сред вихрушката от чувства му бе трудно да отдели само едно от тях. След всичко, което се случи между тях, тя все още притежаваше необичайната способност да го привлича като магнит. Но пропастта помежду им си оставаше: неизпълнените обещания, лъжите, вината — неща, за които не можеше да прости. Тази форма на живот имаше своята същност. Беше като задържане на дъха преди атаката на буря.

Зад изцапаната завеса цареше тишина, суетенето беше приключило, лекарите бяха отишли при следващия спешен случай. Пациентът беше изгубен.

Джак направи неловък опит да преодолее пропастта и да доближи Шарън.

— Мислиш ли, че съм спрял да те обичам?

Устните й се отвориха и дъхът й мина покрай бузата му.

— Не, мисля, че ме обичаше. Знам, че и аз те обичах. — Тя сложи ръка на неговата и леко се отблъсна от него, той не можа да я спре.

Въпреки най-добрите си намерения той не успя да потисне горчивината в гласа си. Тя беше крила толкова много неща от него, дори още преди да се разделят: измеренията на скръбта й, депресията, лекарствата. Реакцията му беше извратена.

— И го показваш, като си разтваряш краката за…

В този момент тя го зашлеви.

Той забеляза, че червилото й беше в същия кървавочервен цвят като маникюра й, което означаваше, че вече не си гризе ноктите.

— Защо ме принуждаваш? — Гласът й бе изпълнен с тъга. — Не съм тук да обсъждаме за пореден път миналото. Исках… исках да ти предложа покрив, хубава, домашно приготвена храна — ако и ти имаш желание, разбира се.

Той не знаеше как да отговори.

Тя му се усмихна нервно.

— Аз се върнах в църквата, Джак.

Изгледа я объркано. Чувстваше се като в огледална зала. Коя е жената пред него? Със сигурност не и бившата му съпруга.

— Сигурно ме вземаш я за луда, я за лицемерка след упреците, които отправих към отец Лариган. — С един дълъг пръст махна кичур коса от лицето си. — Истината е, че лекарствата не свършиха работа. Нищо не подейства. Сърцето ми беше разбито. Хапчетата замаскираха болката, но не я заличиха. В пристъп на отчаяние се обърнах към църквата.

Той мълчаливо поклати глава.

— Там намерих известно спокойствие.

— Не разбираш ли, че това е бягство от света, Шар?

Тя тъжно поклати глава.

— Ти по перверзен начин превръщаш всичко красиво в пепел.

— Значи си открила религията. Чудесно. Още една тайна е разкрита.

Шарън дръпна завесата и без следа от грубост в гласа каза:

— Набий си го в главата, Джак. Всички имаме таен живот, не само ти.