Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (32)

31.

Според един от универсалните закони на тийнейджърството побойникът винаги се връща за още. Навярно е привлечен от това, което смята за слабост, защото слабостта на другите го прави по-силен. Възможно е да е садист и да не може да се възпре. Или може би просто не може да остави нещата така. Във всеки случай Андре се върна в живота на Джак — по-силен, по-озлобен, по-целеустремен от всякога.

Той като че ли изчакваше удобен случай, събираше сила, изчисляваше връщането си като генерал, който е бил принуден да се оттегли стратегически от бойното поле. Източникът на новооткритата му сила не беше само патронът му Сирил Толкан, но и един доставчик, когото беше открил сам — мъж на име Иън Брейди.

— Едно е сигурно — каза Гъс с известна доза присмех: — Иън Брейди не е черен. Мамка му, Иън Брейди не е американско име, няма начин. Но, по дяволите, тоя мъж е призрак, никой от хрътките ми не знае нищо за него. Що за птица е, по дяволите? Откъде е? К’ви връзки има? Червив е с мангизи, може цял Вашингтон да вдигне във въздуха.

Гъс изнесе тази реч една вечер, когато двамата с Джак си бяха вкъщи и слушаха Джеймс Браун. Джак беше купил някои записи от местния магазин за грамофонни плочи и нямаше търпение да ги изслуша заедно с Гъс. След тирадата на едрия мъжага той се подвоуми дали да не остави дългосвирещите плочи неразопаковани, но тъй като повдигна въпроса по време на вечеря, нямаше друг избор.

— Ха! Гле’й ти! — възкликна Гъс, като стискаше картонените обложки в огромната си ръка. — Елвис Пресли и „Ролинг Стоунс“. Бели момчета като теб. Имат вид сякаш не са яли от седмици!

— Просто ги чуй. Упорит си като магаре!

— Е, слушал съм го Елвис и не е толкоз зле. Я по-добре сложи тая другата да те видя к’во те кефи.

Джак внимателно прибра плочата с Джеймс Браун в обложката й, извади черния винилов албум с „Out of Our Heads“, намести иглата и в стаята се разнесе „Mercy, Mercy“. След като и последните акорди на „One More Try“ заглъхнаха, Гъс се обърна към Джак и го подкани:

— Я да я чуем още веднъж тая пущина, синко.

Джак сложи иглата в началото на плочата и Мик Джагър запя.

Гъс учудено поклати глава.

— Мамка му, за такива хилави бели момчета наистина ги бива да се дерат.

* * *

Джак редовно посещаваше библиотеката на „Джи Стрийт“. В началото ходеше, защото пастор Таск го подканваше, но после осъзна, че му харесва да ходи. Благодарение на обучението на Таск той обузда страха си от четене на нови текстове. Това се превърна по-скоро в предизвикателство, начин да се измъкне от странния малък свят, в който го изтласкваше дислексията му.

Харесваше му прашният, пълен с частици история въздух. Обичаше да разтваря книгите наслуки, да се остави да бъде завладян от другия свят, да се върне, да започне от първа страница и да не спре, докато не погълне и последната дума. За разлика от киното и телевизията, които му показваха всичко, дори да не му се нравеше, книгите го пренасяха в света на собственото му въображение. Докато можеше да създава картини от думите, които прочиташе — сцени, изпълнени с герои, конфликти, добро и зло, — той имаше възможност да построи свят, който в много отношения се приближаваше до този, който обитаваха другите хора. И това го караше да се чувства по-малко като аутсайдер. Усещаше, че може да потърка рамо в минувачите на улицата. Тази атмосфера го привличаше ден след ден в прашната тишина, спокойна като неподвижно езеро. Но в тези дълбини, както ставаше с почти всеки тийнейджър, го чакаше нещо — страхът, който се появяваше отново, страхът, който трябваше да бъде посрещнат открито.

Джак се изправи лице в лице със своя страх един понеделник следобед. Стоеше до задните рафтове и вадеше монографии, посветени на последното му увлечение — криминалната психология. Една глава притъпи бдителността му. Но кой да помисли, че се налага да стои нащрек дори в обществена вашингтонска библиотека? Във всеки случай Андре разсъждаваше така. Той проследяваше Джак до „Джи Стрийт“ всеки ден в продължение на седмица, докато научи добре програмата му. Фактът, че проучваше почвата цели пет дни, при положение че в същото време можеше да договаря следващата си доставка от Иън Брейди, говореше колко дълбоки отмъстителни чувства таеше.

Но някои неща бяха по-важни от далаверата, по-важни от мангизите, защото надаваха вой да бъдат разрешени. И честно казано, Андре не можеше да диша спокойно, докато този проблем не бъде разрешен в негова полза.

Джак не го чу как се промъкна иззад него. Обут в обувки с гумени подметки, които купи специално за случая, Андре бавно се приближи, предвкусвайки края на болката, която го изгаряше отвътре, откакто Сирил Толкан му наложи наказанието.

В последния момент той атакува — тихо и окрилен от силата на справедливия си гняв. Сграбчи Джак за яката, вдигна го във въздуха и го блъсна в задната стена. Лавиците потрепериха и подът се покри с книги. Със замъглен и кръвожаден поглед Андре притисна с ръка гръкляна на Джак. С тази тактика целеше хем да не му даде възможност да гъкне, хем да го подчини колкото е възможно по-бързо. Макар и обзет от желание за мъст, Андре беше преди всичко прагматичен. Той не искаше да го хванат на това място с мъртво или умиращо тяло. Нямаше намерение да попадне в пандиза на белите нито сега, нито когато и да било.

Той отвори джобното си ножче с леко прищракване. Жертвата му изглеждаше толкова слисана, че дори не си беше вдигнала ръцете в опит да махне ръката му от гърлото си. Може би не му достигаше кислород, за да реагира. Във всеки случай това изобщо нямаше значение за Андре, който заби върха на острието в диафрагмата на Джак. Целта му беше да проникне в меката плът точно под гръдната кост, след което да прокара дългото тънко острие нагоре, право в сърцето на Джак.

* * *

Но спуснатите до тялото ръце на Джак не бездействаха. Той продължаваше да стиска с лявата си ръка дебелата книга с твърди корици, която четеше преди малко, и сега, след като чу предупредителното изщракване на джобното ножче, инстинктивно я притисна към гърдите си. Острието на ножчето се сблъска с картон и хартия вместо с кожа и плът. Очите на Андре се разшириха от изненада и след секунда се затвориха силно, докато коляното на Джак се забиваше в тестисите му.

Андре инстинктивно се преви на две и гръклянът на Джак остана свободен. Джак напълни белите си дробове с въздух, вдигна книгата и заби ръба й във врата на Андре. За да приложи максимална сила, му се наложи да я стисне с две ръце. Така целеше да принуди Андре да изпусне ножчето. Оръжието се движеше напред-назад като махало с остри ръбове и първо одраска ухото, а след това и рамото на Джак. С всяко едно необуздано замахване парещата болка се засилваше и по него започна да се стича гореща кръв. Следващото дъгообразно движение можеше да улучи каротидната му артерия.

Той стисна зъби, след което притисна книгата още по-силно в гърлото на Андре и чу изпукване като лист хартия, който е бил смачкан, преди да бъде захвърлен. После устата на Андре се разтвори широко и отвътре се разнесе звук като на старовремски часовник, който всеки момент ще се счупи.

Взирайки се в кървясалите очи на противника си, Джак се разплака. Част от него знаеше какво става, какъв ще бъде изходът, но тази част трябваше да стои настрани, докато тялото е в опасност. Андре направи последен отчаян опит да убие и вдигна острието към ухото на Джак. Насочи го навътре, за да проникне в отвора. Ужасен, Джак промени центъра на тежестта си. Крайчецът на книгата проникна в дупката, образувана от фрактурата на пръстеновидния хрущял на ларинкса на Андре. Притокът на въздух беше прекъснат.

Ръката на Андре, която държеше ножа, се отмести. Върхът на острието беше почти в ушния канал. Джак се наклони с цялата си тежест и още малко от книгата проникна в Андре. Ръката на Андре, която държеше ножа, затрепери и задвижващата я сила се поколеба. По бузите на Джак се стичаха сълзи. Падаха върху Андре и в раната му. Очите на Андре го гледаха втренчено. Бяха непроницаеми.

Беше борба на волята. Андре вече не можеше да диша, но държеше ножа. Оставаше му само да събере сила и да го напъха с острието напред в ухото на Джак. Имаше момент на застой, когато силата и волята на двете момчета беше в равновесие. Нищо не помръдваше. Слабите шумове в библиотеката, откъслечният шепот, тихото пристъпване, лекият, много специфичен шум на книга, която бива измъкната от мястото си на лавицата, всичко изглеждаше преувеличено, като бръмченето на насекоми в горските дебри. Всички екстри на цивилизацията изгубиха значение и станаха безполезни. Остана единствено малката симфония на звуците и биенето на собственото сърце.

Природата ненавижда застоя. Също като славата той е мимолетен, макар да е възможно секундите му да изглеждат като минути. Джак усети върха на ножа да влиза в ушния му канал и затова завъртя ъгълчето на книгата. Очите на Андре се облещиха, а устата му зейна. Нищо не му остана, само безпомощен гняв, който грубо го водеше от живота към смъртта.

Дишайки тежко като пребито куче, Джак легна срещу сгърчените форми на Андре. Чувстваше се така, сякаш в дълбините на душата му беше изгаснала светлина, сякаш е изгубил част от себе си. Беше замаян и в шок от станалото. Нямаше думи, нямаше мисли в главата му, които можеха да опишат чувствата, които изпитваше. Малко след това тялото му се разтресе. В устата му имаше силен метален вкус на кръв, но беше невъзможно да се определи дали е неговата или на Андре.

Той лежеше зашеметен и изпаднал в транс в слабоосветения край на библиотеката, който нямаше изход и където никой не ходеше. Тогава си спомни една индийска притча от „Възвестието на Шри Рамакришна“, на която попадна случайно преди три години. Една бременна тигрица нападнала стадо кози. Когато скочила напред, за да захапе една ужасена коза, козарят я застрелял. Тигрицата паднала и в мига преди да издъхне, родила малкото си. Тигърчето израснало заедно с козите, ядяло трева и подражавайки на заварените си братя и сестри, блеело. До деня, в който един мъжки тигър открил стадото. Той съвсем естествено нападнал подрастващото тигърче, което не се отбранявало, а само блеело. Тигърът го сграбчил за гънката на врата и го завлякъл към реката.

— Виж отраженията ни — казал тигърът. — Двамата сме като братя. Защо блееш като коза? Защо живееш с тях, вместо да ги ползваш за угощение?

— Обичам трева — отговорило тигърчето.

— Защото познаваш само тревата.

В този момент тигърът скочил върху една коза и й разкъсал гърлото. Тигърчето се намирало достатъчно близо и опитало кръвта на козата. После заровило глава и отхапало от плътта, която му се усладила много повече от тревата.

Тигърът вдигнал глава и загледал как младото тигърче се тъпче с козе месо. С изцапана с кръв муцуна той казал:

— Сега сме еднакви. Сега познаваш истинското си „аз“. Последвай ме в гората.

Все още разкъсван от ридания, Джак се изправи на крака. Избърса очите си и когато видя, че предницата на ризата му е окървавена, грабна якето си от облегалката на стола и се облече. Установи, че ако копчетата са закопчани догоре, кръвта не се вижда.

Преди да си тръгне, той се обърна да изгледа Андре. Случката се запечата в подсъзнанието му в продължение на години. Не само дислексията му го превърна в аутсайдер. Но нямаше да блее и да избяга като коза. Никога нямаше да отърка рамене в минувачите на улицата. Не искаше. Щеше да стои настрани като тигър. Негов дом беше джунглата, а не обработеното поле.