Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (39)

38.

На Джак му отне близо час да убеди доктор Сондърсън и управата на „Емили Хаус“, че Али не се шегува, като казва, че не може да прекара още една нощ там. Накрая все пак бе принуден да се обади на важната клечка.

— Тя ще бъде с мен, сър — каза той на бъдещия президент.

— Тя това ли иска, Джак?

— Да, сър. — Джак се отдалечи от доктор Сондърсън, която седеше, окъпана в светлина, зад огромното натруфено бюро. — Честно казано, не виждам друг начин да стигнем до нея. Всички други начини са изчерпани.

— И аз така разбрах — мрачно отвърна Едуард Карсън. — Добре тогава. Твоя е до утре на обяд.

— Но, сър, това е много малко време.

— Джак, церемонията по встъпването ми в длъжност е вдругиден. Поне трима топ психиатри прецениха състоянието й, без да стигнат до каквото и да е заключение, освен че не е била наранена. Благодаря на Господ за това.

— Сър, задължително трябва да намерим похитителя й.

— Възхищавам се на ентусиазма ти като пазител на закона, Джак, но това не подлежи на обсъждане. Али има задължение да стои до мен и съпругата ми по време на церемонията. Не минахме през цялата тази тайнственост само за да изпусне тя най-важната фотосесия в живота си. А и в края на краищата, най-важното е, че е жива и здрава. Не държа да зная какво й се е случило и, честно, не съм изненадан, че не иска да го изживее отново. И със сигурност няма.

Сигурно целенасочеността, помисли си Джак, образува около всички политици — консерватори, либерали или независими — такава твърда и лъскава обвивка. Той беше наясно, че бъдещият президент вече е решил. Нито един аргумент не можеше да му повлияе.

— Добре, сър. Ще доведа Али утре на обяд.

— Чудесно — отвърна Карсън. — И още нещо. Настоявам да има хора от Сикрет Сървис.

— Разбирам как се чувствате, сър. — Според Джак присъствието им не беше кой знае какъв проблем, но се налагаше да се справят с него по някакъв начин. — Но трябва да знаете, че за Али няма да е добре да вижда охрана точно сега. Нужно ми е тя да заговори свободно за случилото се, докато е била в плен. Чувството, че е обградена, лишена от свобода, ще направи задачата още по-трудна.

От другата страна на линията последва мълчание, докато Карсън обмисляше казаното.

— Добре, тогава един компромисен вариант. Искам да ви придружат по пътя. Ще се покажат с колата само ако стане наложително.

— И, сър, бих искал аз да избера постоянната й охрана. Вече имам предвид двама души. Не искам случилото се в „Лангли Фийлдс“ да се повтори.

— Става, Джак, по този въпрос сме на едно мнение — съгласи се Карсън. — А сега ме остави да уредя нещата с доктор Сондърсън.

* * *

Али се обърна, когато Джак излезе от „Емили Хаус“. Тя стоеше на верандата и гледаше как охранителите кръстосват тревните площи на различни интервали от време. Той зърна в очите й очакване, но и страх едновременно.

— Е?

Джак кимна и на лицето й веднага се изписа облекчение.

Докато отиваха към колата, тя каза:

— Искам да седна на задната седалка.

Джак тутакси я разбра. На път към Вашингтон с едно око следеше пътя, а с другото гледаше в огледалото за обратно виждане и проверяваше ту колата с двамата охранители от Сикрет Сървис, ту Али.

— Къде седеше тя? — попита Али.

Той знаеше, че става въпрос за Ема.

— Малко по-вдясно. Да, точно там.

През останалата част от пътя Али остана на показаното й място със затворени очи. Обзе я някакво спокойствие, все едно се отнесе извън времето и пространството. В този момент, разтърсен като от електрически шок, Джак осъзна, че подобното й на транс състояние му напомня какво му бе откраднато, след като уби Андре в библиотеката. И той се зачуди дали двамата с Али не са тигри, дали сега не беше негов ред да я заведе в гората.

* * *

Старата дървена къща както винаги се издигаше в края на „Уестморланд Авеню“, точно до границата на Мериленд. Къщата и прилежащото й парче земя бяха устояли на развитието на времето и цивилизацията. Огромният дъб все още се извисяваше над нивото на покрива, а в клоните пред стаята на Джак още имаше птиче гнездо. Залесената площ беше още по-гъсто обрасла и непроходима отпреди.

Той заведе Али именно в къщата на Гъс. Неговият дом, мястото, където Шарън отказа да се нанесе, отхвърляйки миналото му. Всъщност тя не можеше да проумее защо той не я продаде и не използва парите, за да плати обучението на Ема в „Лангли Фийлдс“, вместо да ипотекира къщата им за втори път. „Притежаваш това ужасно старо нещо без никакви тежести, каза тя. Защо просто не се отървеш от него и да се приключи с това?“ Тя не беше разбрала защо той не искаше да се приключи с това, както и че Джак често водеше там Ема и Моли Шилц, когато бяха по-малки. Те обожаваха да се катерят по дъба и да се излягат на разклоненията на огромния му ствол. Обичаха да играят на криеница в обраслата гориста местност зад къщата. Разпльокваха се като морски звезди на големите дивани във всекидневната и слушаха старите грамофонни плочи на Гъс — Мъди Уотърс, Хаулин Улф, Джеймс Браун. Отлично имитираха изключителното сценично поведение на Браун, след като Джак им показа видеозапис на наелектризиращия му концерт в „Аполо“ в Харлем.

Докато се качваше по предните стълби, Джак забеляза, че колата на Сикрет Сървис паркира малко по-надолу по улицата, пред съседната къща. От тази удобна позиция агентите имаха идеална видимост към предната и страничната част на къщата.

Джак влезе в кухнята и остави китайската храна за вкъщи на плота. Когато се върна във всекидневната, отиде до стария грамофон, избра една плоча и я постави върху въртящия се диск. След миг Мъди Уотърс поде „Long Distance Call“.

Али започна да обикаля бавно, като се поспираше тук-там, за да разгледа някоя снимка, книга или редица от плочи. Прокара пръсти по китарата на Гъс, по наредените видеокасети със записи на стари телевизионни шоупрограми, по лавицата с комикси на Джак от Сребърната епоха — „Спайдърмен“, „Фантастичната четворка“ и „Доктор Стрейндж“, всеки от които стоеше в отделна обложка.

— Леле, тук наистина изглежда точно така, както ми го е описвала Ема.

— Мисля, че тук й харесваше.

— О, да. — Али разгледа касетите: „Шоуто на Дик ван Дайк“, „Подводен свят“, „С оръжие, готов да пътува“, „Шоуто на Боб Нюхарт“. — Тя обичаше да идва тук, когато теб те няма. Да бъде сама.

— Какво е правила тук?

Али сви рамене.

— Не знам. Сигурно е слушала музика. Беше луда по айпода, който й подари. Носеше го навсякъде. Правеше списъци от песни и ги слушаше през цялото време. — Тя остави касетите. — Никога не сподели с мен какво е правила тук. Тя имаше тайни от всички, дори и от мен.

Докато я гледаше, Джак изживяваше един невероятно горчиво-сладък момент, защото колкото и да бе щастлив, че тя е тук, присъствието й по възможно най-болезнен и непосредствен начин му напомняше какво можеше да преживее с Ема. В същото време го завладя безкрайно чувство на покровителство спрямо нея.

След смъртта на Ема му трябваше известно време, за да осъзнае, че светът се е променил: никога вече нямаше да е безопасен, никога нямаше да е онова спокойно и удобно местенце, както когато Ема беше жива. Цветът му беше различен, забулен в траур.

Имаше и още нещо. Чрез Али той се доближаваше до Ема, започваше да разбира, че двамата с дъщеря му не са били толкова различни. Изглежда, Ема е знаела колко си приличат, но бидейки такава, каквато е, Ема е имала нужда да прави нещата по свой начин, точно както правеше той на нейната възраст. Внезапно го разтърси чувство на неподправена радост. Струваше му се, че той и Ема отново ще бъдат заедно, че двамата ще се съберат, вероятно толкова скоро, колкото в деня, в който тя му се обади. В края на краищата тя идваше да го види. Какво е искала да му каже?

— Абът и Костело. — Али държеше в ръка една касета. — Може ли да изгледаме това? Ема ми разказваше за тях, но аз никога не съм ги гледала.

Джак се отърси от унеса, включи телевизора и пъхна касетата в отвора. Гледаха „Шапкарска фабрика Съскехана“ и Али се смя до сълзи. Но след това започна да плаче неудържимо и не спря нито когато скечът свърши, нито когато Джак извади касетата. Просто плачеше и плачеше, но при опита на Джак да я прегърне се отдръпна. Той я остави на спокойствие за известно време, качи се горе и седна в бившата стая на Гъс. След като леглото го нямаше, вече можеше да стои там. Замисли се за Рони Крей, опита се да си го представи, опита се да си представи какво би искал един сериен убиец от Али. Имал ли е намерение да я убие? Ако да, е разполагал с достатъчно време да навре изпилената си палета в гърба й. Дали е възнамерявал да я измъчва, преди да я убие? Ако е било така, по нищо не личеше да е започвал. Освен това мъчението не беше характерно за начина на действие на Крей. И ако имаше нещо, което Джак да е научил от работата си с престъпници, дори и с най-находчивите, то беше, че веднъж установен, почеркът никога не се променя. Същият извратен импулс, който караше един човек да убие друг, подтикваше престъпника всеки път да го прави по един и същ начин, като вид изкупителен ритуал.

И така, поемайки огромен риск, Крей беше отвлякъл Али Карсън от територията на „Лангли Фийлдс“. Ако целта не е била да я убие или измъчва, тогава какъв е бил мотивът му? И защо я е изоставил? Дали са имали късмет, дали просто е излязъл да пазарува провизии, когато двамата с Нина нахлуха в къщата? Дали е бил предупреден? Но как и от кого? Колкото повече обмисляше загадката, толкова повече се убеждаваше, че ключът е Али. Трябваше да я накара да проговори.

Когато слезе долу, тя седеше на дивана.

— Съжалявам за странното ми държане.

— Забрави — отвърна Джак. — Гладна ли си?

— Не особено.

— Все пак да хапнем нещо. — Джак тръгна към кухнята и Али го последва. Тя му помогна да отвори кутиите и да разсипе храната в чинии. Джак й показа къде стои сребърната посуда и тя подреди на масата изискани чинии и прибори.

Али не беше вегетарианка, затова Джак поръча запечени до тъмночервено ребърца, говеждо с оризова юфка и кълнове, ориз със свинско и китайско броколи в чеснов сос.

С изключение на сочните ребърца, двамата се нахраниха с помощта на дървените пръчици, пакетирани заедно с храната. Али сякаш беше родена с тях. Джак се беше научил да ги ползва от Ема.

— Бях вегетарианка, но преди да срещна Ема. — Устните й се разтегнаха в тъжна усмивка. — Никой не можеше да изяде повече свинско от нея. — Али нави няколко лъскави парченца юфка около пръчиците си. — Аз й се присмивах. Тогава тя ме попита защо съм вегетарианка. Разказах й как третират животните и как после ги заколват. Тя се разсмя и каза, че съм лицемерка, ако това е причината да не ям месо. „Може ли да ми заемеш велуреното си яке? Ами кожената пола или някой от коланите си? И колко чифта пластмасови обувки имаш?“ Тя ми разказа как малките ферми отглеждат крави, прасета, овце и пилета по хуманен начин. Разказа ми за така нареченото „бавно“ фермерство, за методите на продължително отглеждане, без използване на хормони. Каза ми, че ако искам да съм вегетарианка, си е моя работа, но че трябва да имам основателна причина. Беше дяволски умна. Беше си направила собствено проучване, вместо да декламира готово заучени доводи като мен. Това, което наистина ме изуми у нея, е, че никога не правеше избор безцелно. Зад постъпките й винаги се криеше причина.

Кое беше момичето, за което му говореха?

— На нас с Шарън никога не ни е изглеждало така. Ние виждахме само хаос и бунт.

— Да. Е, и това го имаше.

— Иска ми се да бях отделял повече време, за да видя повече неща.

— Предполагам, че това нямаше да има значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ема майсторски ви позволяваше да видите само това, което тя искаше да видите, и нищо повече. — Али сви колене до гърдите си и ги обви с ръце. — Ще ти кажа как беше в началото с мен. Ема нямаше много приятели. Не защото другите момичета не се опитваха. Напротив. Всички искаха да се сближат с нея, но тя не искаше да е част от която и да е групичка, въпреки че съвсем спокойно щеше да стане лидер. Тя виждаше себе си в напълно различна светлина. И двете се възприемахме като различни, като аутсайдери с главно „А“.

Фактът, че дъщеря му е живяла със същото чувство, което го съпътстваше през целия му живот, че е смятала себе си за Аутсайдер, разтърси Джак до мозъка на костите. Или може би, ако бъдеше честен със себе си, това, което го шокира, беше, че той самият не виждаше в нея Аутсайдер.

— Според мен аз винаги съм се смятала за Аутсайдер заради политическите амбиции на баща ми — продължи Али. — Откакто се помня, единственото, за което говореше, единственото, което планираше, бе да стане президент. В определен момент си мислех, че е започнал да крои планове да стане президент още в началното училище. Както и да е. Именно Ема ме накара да осъзная, че ролята ми на Аутсайдер няма нищо общо с баща ми, а се корени в самата мен.

Старият Мъди беше подхванал бавната и тъжна песен „My Home Is In The Delta“ — едно от любимите парчета на Гъс.

— Значи Ема се е смятала за Аутсайдер.

— Не само че го мислеше — отвърна Али на момента. — Тя наистина беше Аутсайдер.

Джак поклати глава.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— В началото и аз не разбирах. — Али взе чинията и приборите на Джак, сложи ги върху нейните и отнесе малката камара в мивката.

— Остави ги — каза Джак. — Ще ги измия после.

— Всичко е наред. — Али пусна водата. — Обичам да го правя, защото никой не ми е казвал и дори не е очаквал от мен да го свърша. — Тя изстиска малко препарат върху една гъба и се залови съсредоточено за работа. — Не разбирах, докато с времето не я опознах. И тогава ме озари отговорът: за разлика от повечето момичета на нейната възраст, Ема не определяше себе си от тяхната гледна точка. Познаваше себе си из основи. И затова притежаваше някаква, как да кажа, необуздана енергия.

След като приключи, Али подсуши ръцете си, върна се на масата и седна.

— Ема ме запозна с Хънтър С. Томпсън, най-големият съвременен Аутсайдер. Но също ми предложи да прочета Блейк. — Тя наклони глава. — Имаш ли представа кой е Уилям Блейк?

При споменаването на името на Блейк през тялото на Джак премина слаба тръпка. Той четеше и се наслаждаваше на творбите на Блейк, когато посещаваше вашингтонските обществени библиотеки, което продължи дълго след като за пореден път остана сам. Но не можеше да забрави впечатляващия откъс, който Крис Армитидж цитира вчера пред него и Нина.

— Да.

— Ема обожаваше Блейк. Тя се идентифицираше с него. И когато го прочетох, я разбрах напълно, защото любимият й цитат беше следният. — Тя затвори очи и сбърчи чело съсредоточено. — „Трябва да създам своя собствена система или да стана роб на нечия друга. Работата ми не е да разсъждавам и да сравнявам; работата ми е да създавам.“

— Ема е искала да създаде нещо.

Али кимна.

— Нещо важно, нещо трайно.

— Какво точно?

Сълзите отново се появиха и започнаха да се стичат от ъгълчетата на очите й.

Ужасно предчувствие внезапно стисна сърцето на Джак.

— Какво?

Али стана и закрачи из стаята. Мъди Уотърс беше по средата на „You Can’t Lose What You Ain’t Never Had“.

Тя прехапа долната си устна и каза:

— Честно, не съм сигурна дали трябва да ти кажа.

— Али, ти стигна дотук — подкани я Джак. — Ема вече няма нужда да бъде защитавана.

— Да, знам, но… — Тя издиша бавно и каза: — Тя имаше намерение да напусне училище.

Джак облекчено се отпусна.

— Искаш да кажеш, че не й е харесвало в „Лангли Фийлдс“.

— Не, имам предвид училище като цяло, а не конкретно училище.

Сега Джак беше озадачен.

— Но какво е имала намерение да прави?

— О, боже, не искам да злоупотребя с доверието й.

— Но нали ми каза, че според теб Ема иска да го споделиш с мен — противопостави се Джак и си даде сметка, че е напълно сериозен.

Али кимна, но изражението й остана мрачно. Приближи се и седна до него.

— Имаше намерение да направи това, което чувстваше, че е длъжна. — Очите й плуваха в сълзи. — Планираше да се присъедини към П-2.