Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (25)

24.

3-12 януари

Али Карсън дремеше в килера върху сгъваемата кушетка, която Крей й осигури. Чаршафите и одеялото бяха подпъхнати под брадичката й. Лицето й беше зачервено, но спокойно. Застанал над нея, Крей изпразни една спринцовка в гънката зад лявото й ухо, където дупчицата нямаше да бъде забелязана. На тезгяха под леговището на Кари имаше пълна спринцовка с капаче върху иглата, за да стои стерилна. Крей пусна празната спринцовка в кошчето за токсични отпадъци, след което се наведе над Али и зашепна в ухото й.

Тя се носеше върху облак, който първо възприе формата на любимите й играчки от детството: делфина Сплаш, жирафа Тед и мечето Хъни. Всички лудуваха и се смееха, докато тя си играеше с тях, след което се разсеяха и се появиха нови образи. В началото бяха неясни и объркващи, но скоро се превърнаха в сцени от миналото й. И по-специално инцидентите, които в една или друга степен определяха живота й до момента на отвличането.

Съзнанието й я върна към времето, преди да й поставят диагнозата „болест на Грейв“. На тринайсет години тя започна да изпада в такива мрачни настроения, че майка й я заведе на психолог. Той изпрати Али при личната й лекарка, която на свой ред я насочи към консултация с ендокринолог, за да й бъде поставена окончателната диагноза. Хипофизата й беше засегната, очите й изпъкваха, промяната на настроенията й беше нетърпима, пристъпите на безпокойство изсмукваха силите й и я изтощаваха, тя подгизваше в собствената си пот. Имаше моменти, в които беше сигурна, че губи разсъдъка си. Лежеше на леглото, взираше се в тавана, изгубена в мрака на вселената, в безсмислието на живота. Бъдеще, какво бъдеще? И защо бъдеще? Сърцето й галопираше все по-бързо и по-бързо, сякаш всеки момент щеше да се пръсне в гърдите й. Метимазолът регулираше произвеждания от щитовидната й жлеза хормон и постепенно безпокойството й утихна, сърдечният й ритъм се възстанови, очите й се прибраха в орбитите си.

Препускащите един връз друг спомени изчезнаха в перлената мъгла и отстъпиха място на видения от лятото, когато отиде на лагер за пръв и последен път. Беше на петнайсет години. Умоляваше родителите си да я пуснат не само за да се откъсне от задушаващата атмосфера на антуража на сенатора, но и за да придобие представа как би се справяла сама. Имаше нужда от място, където ще има възможност да изследва самата себе си, да разбере коя е всъщност. Там срещна едно момче — безумно красиво момче от заможно семейство в Хартфорд. Баща му притежаваше застрахователна компания с неприлично големи печалби. Майка му беше бивш модел на „Форд“. Всичко това Али научи от момчето, което се казваше Баркли, макар с присъщата жестокост на тийнейджърите всички да го наричаха Барк^[1]. Е, почти всички. Хлапетата, които трябваше да заплащат с труд правото си да участват в лагера, използваха друго име — Доркли^[2].

Ненавистта на част от децата към Баркли само му спечели симпатиите на Али. Тя си обясняваше изолираността му с това, че беше саможив като нея. След вечеря двамата се разхождаха в полуздрача, мотаеха се покрай игрището за софтбол или пък по наклонения кален бряг на езерото. Често зяпаха закотвения по средата му сал. Седяха близо един до друг, но никога не допираха раменете си, камо ли да се държат за ръка. И все пак от летния въздух изплуваше някакъв магнетизъм, който ги привличаше и ги караше да изпитват един и същ копнеж, болка някъде там ниско, на място, което не можеха да определят. Веднъж си говореха за сала на език, разбираем само за тях двамата — в него присъстваха Оз, Небивалата земя, другият край на дупката на Белия заек — приказни светове, обитавани от други същества, от хора толкова специални и различни, че по никакъв начин не се вписваха в Канзас, Лондон или английската провинция.

Същата нощ двамата си говориха, докато и последните цветни оттенъци избледняха под напора на тъмнината. Въздухът натежа от хлад и влага, а те все още не можеха да помръднат. Думите се изчерпаха, не остана нищо недоизказано. Али не помнеше кой пръв започна да се разсъблича. Във всеки случай в един момент стояха един до друг по бельо, с потопени в хладната, неподвижна вода стъпала. Откъм езерото изкряка жаба, водни паяци се плъзгаха по повърхността. Всички светлини останаха зад тях, на хълма, където се намираха сградите. А тук започваше техният собствен свят и Али с трепет пропъди тревожното чувство, провокирано от голотата й, и смъкна бикините и сутиена си.

Влязоха в езерото с високо вдигнати ръце и се излегнаха в приятно хладната вода като в легло. Али се придвижи с чудесен кроул до сала и пристигна там секунди преди Баркли. Водата се стичаше от нея, когато се издърпа нагоре, а той я следваше плътно.

Първо лежаха по корем, вероятно от свян или защото повечето деца спят така. Все още бяха по-скоро деца, отколкото възрастни и тази поза им вдъхваше сигурност.

Али усети как в нея се просмуква тревожност и каза:

— Не искам да правя нищо. Знаеш.

С глава върху сгънатите си ръце Баркли бавно се усмихна.

— Нито пък аз. Просто сме тук, нали? Само двамата. Оставихме луковите глави на брега.

Али прихна на сладкия начин, по който той използваше и най-обикновените думи. Хрумна й, че друга причина да го харесва беше неговата старомодност. Около нея се навъртаха всякакви надути момчета, които се перчеха по най-показен начин, привлечени от ореола на славата на баща й. Близостта до властта действаше като афродизиак на момчетата на тази възраст и щеше да продължи да е така, докато не се сдобият със собствена власт. По-късно в живота жените щяха да са тези, които ще обикалят около пълния с пари кошер на момчетата.

Те лежаха един до друг на леко полюшващия се остров, мълчаха, заслушани в плясъка на въжето по понтоните на сала, в плисъка на водата, спорадичния крясък на жабите, призива на някой гмуркач, запътил се към гнездото си за през нощта, зловещото провикване на бухала високо над главите им. Кой се обърна пръв? Али не можеше да си спомни, но изведнъж се оказаха легнали по гръб и очите им бяха вперени в осеяното с малки светлинки черно небе, а не в бледата плът отстрани — неясно петно в ъгълчето на окото.

— Иска ми се да сме там, горе — каза Баркли, — на космически кораб, отправил се към някоя планета.

Той беше побъркан на тема научна фантастика. Четеше Хайнлайн, Азимов, Пол. Али също ги беше чела и ги разбираше. Това бяха мъже от замиращия свят на евтините сензационни списания, мъже с изумителни идеи, надарени, но не бяха писатели, не и ако човек ги сравнеше с нейните любимци по това време — Мелвил, Юго, Стайнбек.

— Но на планетите няма атмосфера — каза Али. — Какво ще правим, като отидем там?

— Ще намерим начин да оцелеем — отвърна Баркли с тон като на възрастен. — Човешките същества винаги намират начин. — Той извърна глава и я погледна. — Нали ще го направим?

Безмълвна, Али се почувства парализирана под сериозния му взор. Докато се опитваше да се съвземе, тя се зачуди какво ли си мисли той за изтегнатото тяло пред очите му. Тя самата не беше погледнала неговото.

Той се надигна на една страна, за да застане с лице към нея, и облегна глава върху дланта на едната си ръка. Косата му беше като златиста, а кожата му блестеше. Целият беше като от злато.

— Не искаш ли да отлетиш далеч, далеч, Али?

Само миг по-рано би отговорила утвърдително, но сега, принудена да вземе решение, нямаше представа какво иска. Мислеше си, че ще й е мъчно за семейството, без значение колко досадни и задушаващи бяха понякога. Не искаше да живее без тях и тогава откритието я порази: в крайна сметка тя бе едно обикновено момиче. Мисълта моментално я потисна.

— Искам да се връщаме.

Тя седна, но Баркли сложи ръка върху нейната.

— Хей, рано е още. Не се плаши, никой не може да ни види, в безопасност сме.

Тя легна неохотно, но в нея настъпи едва доловима промяна и тя не можеше да успокои мислите си. Като че ли почувствал безпокойството й, Баркли изпълзя зад нея и обви с ръка тялото й.

— Просто ще те подържа близо до мен, ще те закрилям и след това ще заплуваме обратно, става ли?

Тя не отговори, но тялото й се сгуши до неговото и от устните й излезе неволна въздишка. Тя сгъна ръка под бузата си и затвори очи. Мислите й се блъскаха като светулки в мрака на клепачите й. Но най-накрая усети как откъм Баркли към нея се разнесе топлина, а светулките се стопиха, изчезнаха напълно и тя се унесе в спокоен сън.

Събуди се бавно, почти опиянено. Събуди я ритмичен звук и повтарящо се усещане. Напълно изтръгната от прегръдките на съня, тя осъзна, че чувства болка, болка и натиск на определено място между бедрата си. Едва тогава си даде сметка, че ритмичният звук и натискът бяха свързани. Баркли пъшкаше тежко и я държеше плътно до себе си. Гърбът й беше покрит с пот, залепнал за предната част на неговото тяло. Специфична миризма на мускус изпълни ноздрите й и раздразни вътрешностите й.

— Какво правиш? — Гласът й беше плътен, все още скован от съня.

Грухтенето му се засили.

Внезапно тя напълно се събуди. Усети как нещо се търка в голото й дупе.

— Полудя ли?

В продължение като че ли на цяла вечност тя се бореше мълчаливо в клопката на ръцете му.

Едва по-късно, в относителната безопасност на леглото си, започна да осъзнава, че е станала жертва на насилие. В момента просто бе обзета от шок и ужас. Дребното й тяло се тресеше и потръпваше при всеки мъжки тласък в нея. Искаше й се да се свие на топка, да се превърна в смачкана и захвърлена хартиена торбичка. Искаше да плаче, да се пренесе на друга планета като в „Стар Трек“. Пренеси ме, Скоти, помисли си тя отчаяно. Но остана заклещена в потната прегръдка на този чудовищен октопод, който се издигна от тинята на езерото и я обви с пипалата си.

Спрялото време се точеше като карамел, разтеглен на забавен каданс. Тя вече не беше там, върху подскачащия сал, прикована към обгорелите от слънцето дъски. Боровете на брега се полюшваха. Застрашителен облак се разстла като мъгла и призрачно закри бялата луна. Избуха бухал, ято прилепи прелетя ниско над водата като изтребителите на Дарт Вейдър. Но тя беше глуха и сляпа за света около нея. Съзнанието й препускаше по тъмни като в рог коридори, по които се носеше неговата, тяхната миризма, миризма на пот и страх, на гниещо дърво и отчаяние. Но това място не свърши работа, затова тя се спусна още по-дълбоко, в крепост, която мозъкът й направи непроницаема, и там тя вдигна подвижния мост, заключи се като принцеса от вълшебна приказка и се оттегли в тишината на централната кула.

Без да знае как, допълзя до ръба на сала. Може би Баркли беше свършил и просто я пусна да си ходи. Изтърколи се в неподвижната черна вода, въздъхна и рида по целия път до брега.

Никога не каза на родителите си какво се случи онази нощ. Всъщност, когато се върна, тя едва-едва им казваше по някое изречение, като предпочиташе да измърмори нещо или изобщо да не отговаря на въпросите им. В онези месеци, когато есента уверено настъпваше след лятото, майка й постоянно й досаждаше да се среща с Баркли, който според нея беше идеалната партия за дъщеря й. Всъщност Али беше притисната да излезе на вечеря с Баркли, заедно с неговите и нейните родители. Това, което през лятото й се струваше красиво, сега през есента беше пошло. Когато го зърна за пръв път оттогава, коремът й се сви конвулсивно, а когато я принудиха да седне до него, апетитът й изчезна и тя се почувства като мишка, подгонена от гладен котарак. Последва изключително неловка вечер. Докато пиеха кафе с аромат на дим и ядоха прекалено сладка шоколадова торта без брашно, Баркли, който се беше лепнал като репей за баща й, събра сили да му разкаже виц, а в същото време скришом под масата плъзна ръка между бедрата й. Али скочи и избяга от ресторанта. След това получи остри упреци за това, че наруши стриктните правила на майка си за светските задължения.

Това вероятно щеше да притесни някогашната благовъзпитана Али, клонинг на майка си, но тя беше мъртва, оставена на произвола на потния октопод на сала. Когато се спусна в езерото, когато черната вода покри главата й и уви косата й около лицето, настъпи прелом. Старата й същност се превърна в неясен облак, който закри светлината на луната. Тя изостави всичко, което усещаше или в което вярваше до този момент. И докато траеше този процес, се сви, затвори се като мида в набраздената си черупка. Но останала сама със себе си, беше в безопасност.

След време дори и майка й започна да осъзнава смътно, че нещо не е наред. И тъй като нито силната любов, нито наказанието дадоха резултат, тя изпрати Али при психолог, което провокира дъщеря й да се оттегли още по-навътре в цитаделата на самотата си. Наложи й се да скалъпва лъжи, за да не кисне в студения, безличен кабинет, обзаведен с психо измишльотини. Тя нито за миг не се замисли какво прави сериозният мъж срещу нея с тези лъжи. Не я интересуваше. Вече беше развила здрав цинизъм по отношение на мъжете, а що се отнася до доверието, такова изобщо липсваше.

Шест седмици по-късно, след като не успя да постигне никакъв напредък, психологът препоръча психиатър, работещ с медикаменти. Срещата на психиатъра с Али продължи само двайсет минути. Той диагностицира депресията й и с усмивка й връчи рецепта за „Уелбутрин XL“.

— Ще пробваме с „Уелбутрин“ няколко седмици. Ако не даде резултат, има цяла гама от лекарства, които може да опитаме — обясни той. — Не се тревожете, ще ви оправим за нула време.

Тя на момента изхвърли малките кремави таблетки в кошчето за боклук в аптеката.

Дрогираното съзнание на Али се пренесе три години по-късно. Някъде в далечината зазвуча „Неонова Библия“ на „Аркейд Файър“. Върху нея се наслагваше монотонното бъбрене на познат глас, който повтаряше инструкциите, които тя сметна за толкова елементарни, че и малоумен можеше да ги следва. И все пак те до такава степен се повтаряха с ритъма на „Неонова Библия“, че накрая станаха неразделна част от нея като белите й дробове или сърцето.

Качена върху облак от спомени, тя отново се отнесе в миналото. Запозна се с Ема Макклюр още първия ден в „Лангли Фийлдс“ и от този момент нататък знаеше, че иска Ема за съквартирантка. Колежът беше определил друго момиче — блондинка от Тексас, която тя не хареса от пръв поглед. Дори само акцентът й отврати Али, да не говорим за манията й по маркови дрехи и вносни козметични продукти. Али настоя да бъде направена размяна и накрая администрацията удовлетвори молбата й да бъдат заедно с Ема. Не беше необходимо да налага желанието си, просто изтъкна „неприятната“ ситуация за баща й. А директорката не искаше да си навлече недоволство от страна на Едуард Карсън. Кой ли би искал!

Затова Али харесваше Ема — защото тя произхождаше от друга черга, от семейство, което бе взело заем, за да я изпрати в „Лангли Фийлдс“. Ема беше интелигентна, забавна и най-вече нямаше абсолютно никакви претенции. Али бе родена в семейство, което в нейните очи имаше само претенции, затова тя живееше в страх, че тази черта стои скрита в нейната ДНК, решава съдбата й и във всеки един момент заплашва да изригне като гейзер и да я унижи до болка. И когато по настояване на Ема прочете „Страх и омраза в Лас Вегас“ на Хънтър С. Томпсън, тя разбра, че Ема е талисман, чиито разрушителни влечения имат магически чар, който може да имунизира Али срещу скритата й наследствена болест.

Освен това Ема притежаваше някаква жилавост, устойчивост, придобита на улицата. Тя беше безстрашна. На Али й се наложи да разбере, че привилегиите те правят мек, уязвим, боязлив, като че ли цялото ти тяло е обърнато с хастара навън и стои на показ — розово и пулсиращо. Това беше отвратителен недостатък, който тя се чувстваше безсилна да преодолее, докато в живота й не се появи Ема.

След това всичко се промени.