Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (14)

13.

Али Карсън гледаше как красивият мъж се усмихна, отдалечи се от вратата и издърпа сгъваем стол, скрит в тъмнината. Възседна го и кръстоса ръце върху металната тръба на облегалката. Излъчваше някакъв магнетизъм, силен като този на баща й, но напълно различен — суров и непроницаем. В лицето му тя съзря единствено собственото си отражение.

— Вързали са те, горкото момиче — започна той нежно. — Помолих ги да не го правят, но кой ли ме слуша?

— Кой…? — Али усещаше езика си дебел и лепкав. — Жадна съм — с усилие промълви тя.

Мъжът пристъпи към сянката и се върна с чаша вода. Али я гледаше втренчено. Желанието я връхлиташе, но също и страхът, защото светът около нея й беше непознат. Какви ужаси се спотайваха тук в очакване?

Той се наведе и наклони чашата към долната й устна.

— Бавно — нареди й, докато тя преглъщаше жадно. — Отпивай бавно.

Въпреки непреодолимата жажда Али се подчини. Когато най-после чашата беше пресушена, тя прокара език по вътрешната страна на устата си.

— Не разбирам. Кои са „те“, кой си ти? Защо ме доведохте тук, какво искате?

Той имаше благи очи и внушителното му мъжко присъствие сякаш изпълваше цялото осветено пространство.

— Търпение. След време ще получиш отговори на всичките си въпроси.

Искаше й се да му вярва. Това даваше надежда. Надежда, че скоро ще бъде освободена.

— Тогава не може ли поне да ме развържеш?

Той тъжно поклати глава.

— Това би било най-неразумното нещо.

— Моля те. Няма да избягам, кълна се.

— Иска ми се да ти вярвам, Али. Тогава наистина щях да го направя.

Тя се разплака.

— Защо не искаш?

— Другите може да влязат по всяко време и тогава кой ще бъде наказан? Аз. Не искаш това да се случи, нали?

В гърдите й пърхаше отчаяние като птиче в клетка.

— За бога, преди да дойдат!

— Будалкаш ли ме? — попита той с тон, който я шибна като камшик. — Не може да ти се има доверие. Ти си лъжкиня… и измамничка.

Едновременно объркана и дезориентирана, Али рече:

— Не… не разбирам. За какво говориш?

Той извади дебела кафява папка и я разтвори на скута си. Тя потръпна, когато забеляза своя снимка, прикрепена към най-горния лист. Това не беше ли сцена от филм, който беше гледала? И тогава осъзна, че тялото и душата й се бяха разделили, че наблюдаваше самата себе си от разстояние или от друго измерение, където беше в безопасност и винаги щеше да е в безопасност, защото нищо не можеше да я докосне.

Чу как някой с нейния глас попита:

— Какво държиш?

— Живота ти. — Той вдигна поглед. — Нали разбираш, Али, знам всичко за теб.

Разколът в нея се бе задълбочил. Или разширил. Без значение.

— Не… не би могъл.

Той сведе очи и прегледа информацията, която му беше пределно позната.

— Казваш се Алисън Аманда Карсън. Аманда е било името на баба ти по майчина линия. Родена си на 4 ноември, дъщеря на Едуард Харисън Карсън и Лин Маргарет Карсън, с моминско име Хейс. На 14 септември са отпразнували 37 години брачен живот. Родена си в университетската болница „Джорджтаун“. Кръвна група — нулева отрицателна. Посещавала си начално училище „Бърни“, основно „Линкълн“ и… да видим, гимназия „Банекър“. На петгодишна възраст си си счупила лакътната кост на дясната ръка. На осем си си изкълчила левия глезен толкова жестоко, че се е наложило да носиш шина цели 17 дни. Нито едно нараняване не е имало дълготрайни последици. В девети клас педиатърът ти е поставил диагнозата „Болест на Грейв“. Как се казваше? — Той обърна листа. — А, да, доктор Халоу. Препоръчал е лечение в детската болница, където си останала шест дни, за да ти направят изследвания, да предпишат лекарства и да оценят състоянието ти.

Той вдигна поглед към потресеното изражение на Али. — Изпуснах ли нещо? Мисля, че не. — Пак насочи вниманието си към папката, удари се леко по челото и по лицето му като разтопен карамел се разля широка усмивка. — Много ясно, че изпуснах! Не споменах Баркли. Филип Баркли. Ти го наричаше… как? Помогни ми, Али. Няма? Добре, тогава ще се справя сам. Наричаше го Барк, нали така? Барк беше първата ти любов, но ти така и не каза на майка ти и баща ти за вас двамата, нали?

— Имаше причина.

— Разбира се. Винаги има причина — съгласи се Крей. — Човешките същества се справят добре с намирането на рационални обяснения. Каза ли на майка ти и баща ти истината за Филип Барк? Едно просто „да“ или „не“ ще свърши работа.

Али изстена леко и потъна, доколкото е възможно, в стола, върху който седеше.

— Забелязваш ли безсмислието на сегашното си положение?

Заради психическата й парализа тази мисъл не беше й хрумвала до този момент.

— Как си разбрал за Барк? Не съм споделяла с никого…

— Онази нощ на сала?

Тя зяпна.

— Невъзможно! Не би могъл да знаеш!

— Но знам. Как да си го обясним? — Той наклони глава. — Ще помогне ли, ако ти кажа, че името ми е Рони Крей?

В гърлото на Али се загнезди нечленоразделен звук и тя едва не се задави.

* * *

За пръв път в живота ми съм затворничка, помисли си Лин Карсън. Тя, асистентите и бодигардовете й се връщаха от официален обяд, където говори за нещо си на вашингтонските жени — някаква благотворителна инициатива. Замести мъжа си, който беше Бог знае къде и се занимаваше с Бог знае какво. Сутринта участва в предаването „Добро утро, Америка“. Почти не си спомняше какви ги приказва там.

По принцип обичаше тези функции. Даваха й възможност да се почувства по сенаторски, а сега и по президентски важна, без Едуард да е неотлъчно до рамото й. Но тези дни беше толкова заета с мислите около Али, че официалните обеди, благотворителните инициативи, фотосесиите минаваха като в мъгла. Полагаше неимоверни усилия да запази усмивката на лицето си и задачите, които обикновено й доставяха радост, сега се влачеха протяжно. Колко безполезен е животът, мислеше си тя, докато бронираната лимузина се носеше през града, трафикът се отдръпваше и пешеходците надничаха набързо, чудейки се коя правителствена особа минава наоколо. Без Али животът ми е безцелен.

В отчаянието си тя извади мобилния си телефон и набра презокеански номер. Погледна си часовника и изчисли, че в Умбрия е малко след вечеря. Над маслиновите горички са се спуснали сивкави сенки, старата каменна къща е окъпана в мека светлина, а в стаите с дебели стени се носи ароматът на доматен сос и печено месо. Може би се лееше и тиха музика.

— Здрасти, мамо — поздрави тя, когато чу познатия глас. — Да, аз съм добре, всичко е добре. Разбира се, на Али също й е мъчно за вас.

Тя се заслуша в мелодичното и провлачено бърборене. Не че не й беше интересно какво е прясно на пазара днес или за стареца, който пресовал маслините им в ароматен зехтин — онзи, който я учеше как да говори като умбрийка. Просто светът на родителите й изглеждаше толкова далечен и безгрижен. Изведнъж тя се почувства по-възрастна от собствената си майка, която продължи да бръщолеви за тазгодишния зехтин, за свинските наденички, които са яли на вечеря, за серията картини, които баща й довършваше.

Внезапно осъзна, че това не беше никаква отмора. Докато Али я нямаше, за нея нямаше да има и грам почивка. Можеше да капва от умора от ежедневните задължения, от безсмислената работа, но това изобщо нямаше да промени реалността. Кошмарът отново се спусна върху нея и се настани върху раменете й като лешояд.

— Трябва да затварям, мамо. — Тя едва не се задуши от обзелите я емоции и трябваше да прехапе език, за да не изрече думите, които заплашваха да се изтърколят навън: „Мамо, отвлякоха Али. Не знаем дали е жива.“ — Целувки за теб и татко.

Тя затвори телефона и го захапа, докато върху метала не избиха следи от малките й бели зъби.

* * *

— В тази връзка може би трябва да поговорим за Ема, най-добрата ти приятелка — предложи Рони Крей. — Наша обща позната. — Той извади една снимка от папката и я вдигна нагоре, за да може Али да я види. Представляваше малко зърнесто изображение на две момичета, които вървят в двора на „Лангли Фийлдс“. — Разпозна ли ги? Ти и Ема Макклюр.

Докато се взираше в снимката, Али си припомни онзи момент: беше 1 октомври, малко след 12 на обяд. Спомни си за какво си говореха. Как би могла да забрави! Когато видя този дълбоко личен момент запечатан на снимка и разбра, че двете с Ема са били шпионирани, я полазиха тръпки. И тогава я порази като гръм: следели са я от много дълго време. Някой, вероятно мъжът срещу нея, се бе промъкнал в леглото й, под кожата й, увил се е около костите й, спотайвал се е, докато тя си е гледала живота, без да има ни най-малка представа. След като прочете „1984“ и „Прекрасният нов свят“ и при силно контролирания живот, който водеше, си бе мислела, че знае какво е някой да навлиза в личното ти пространство. Но това нахълтване беше чудовищно, „Биг Брадър“ на ента степен.

— Споделих с Ема за Барк. — Мислите й препускаха толкова бързо, че главата й се замая и стана още по-дезориентирана. — Тя ли ти каза?

— Дали? Как мислиш?

— Какво мисля аз? — повтори тя глуповато. Чувстваше се като в асансьор с прерязани въжета, който пада свободно. — Познавах я. Не би могла, не би го направила.

Той наклони глава.

— Може ли да ти задам един вероятно неуместен въпрос? Защо посещаваше бедняшките квартали? Ема Макклюр не беше от твоята социално-икономическа класа. Тя имаше буен нрав и не обичаше правилата. Както казвахме тогава, намираше се на погрешен път. Не беше от твоето тесто.

От очите на Али хвърчаха искри.

— Това само показва колко много неща не знаеш!

Изражението му се вкамени.

— Мислех си, че сме приятели. Дори смятах да те развържа въпреки неприятностите, които мога да си навлека. Но сега…

— Моля те, развържи ме. Съжалявам, че ти говорих по този начин. — Гласът й трепереше от страх. — Ако ме развържеш, повече няма да правя така.

Той поклати глава.

От негодувание болката в нея се сви в непоносим шип.

— Не можеш да се отнасяш с мен така! Баща ми ще преобърне света, за да ме намери!

Внезапно Крей извади хирургически щипци. Али си помисли, че ще припадне. Какво възнамеряваше да прави с нея? Беше гледала много филми, пълни със сцени на изтезания. Опита се да си спомни какво се случва в тези сцени, но мозъкът й беше блокирал от паника. Ужасът й стана неописуем.

Тя го гледаше как се изправя. Трепереше, но не можеше да откъсне очи от щипците, които блестяха и се полюшваха напред и назад. И тогава без никакво предупреждение Крей изчезна в мрака.

На Али не й се вярваше, но от очите й започнаха да се стичат сълзи. Опита се да спре да ридае, но тялото й отказваше да се подчини. Някаква животинска част от нервната й система се беше активирала. Тя нито можеше да повярва, нито да понесе това, което чувстваше. Усещането беше толкова силно, че придоби физически измерения като щипците.

Той беше единствената й връзка с външния свят, с живота.

— Не ме оставяй сама! — изстена тя. — Не ме интересува какво ще ми направиш, никога няма да ти кажа за Ема — закани се тя през сълзи.

— Истинската приятелка, а? — прозвуча гласът му от мрака. — Няма значение. Вече знам всичко, което ми е нужно, за Ема Макклюр.

Ужасът й нарастваше, чак й призля.

— Не! Не! Моля те!

Искаше й се да се свие в стола, да изчезне като него, но остана в осветения кръг. Главата й клюмна, кръвта й пулсираше в слепоочията.

— Какво има? — попита Крей с внезапно омекнал тон. — Аз съм разумен човек. Кажи ми.

Тя поклати глава. Страхът замъгли погледа й.

Крей пристъпи на светлината.

— Али, моля те, говори с мен. — Върху лицето му се изписа унило изражение. — Вината не е моя. Ти ме принуди да те сплаша. Не исках, повярвай ми.

За миг тя напълно замлъкна, но след това започна да ридае, едва-едва поемайки си дъх.

— Трябва… трябва да отида до тоалетната.

Крей се засмя леко.

— Защо не каза?

Той я освободи от стола и тя изхленчи.

— Там — показа й.

Тя го гледаше с широко отворени очи, толкова смаяна, че мозъкът й отказваше да функционира.

Той донесе подлога.

— Това не може да е истина — промълви тя повече на себе си отколкото на него. — Няма да го направя. — Тя едновременно плачеше и се молеше. — Не мога.

Той застана пред нея с кръстосани ръце като затворнически надзирател, безразличен и бдителен. Сивите му като пушек очи бяха приковани в нейните.

— Моля те! Не гледай. Моля те, моля те, моля те, обърни се. Ще бъда добра, обещавам.

Той бавно се обърна с гръб към нея.

Тогава я обзе спокойствие и мозъкът й се опита да се приспособи. Но беше толкова трудно. Всеки път, когато си помислеше, че контролира новата си реалност, всичко се обръщаше с главата надолу: доброто беше зло, добрината — болка, черното — бяло. Тя се почувства замаяна, сама, изолирана. Ужасът пропълзя в костите й и костният й мозък замръзна. Но пикочният й мехур щеше да се пръсне, ако не се изпишкаше веднага! Но не можеше.

— Ема не ти е казала нищо. — Тя трепереше. Бедрените й мускули подскачаха неистово. — Как си разбрал за мен и Барк?

— Ще ти кажа, Али, защото те харесвам. Искам да ми вярваш. Знам, защото в стаята ви имаше микрофон. Когато се изповядваше пред Ема, ти се изповядваше и пред мен.

Али затвори очи. Най-накрая, с наведена глава и трепереща, тя даде воля на звука, който приличаше на барабанене на дъжд по ламаринен покрив.