Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (22)

21.

Когато Джак й се обади, Нина Милър се намираше насред река Потомак.

— Извинете, сър — каза тя.

— Един момент — спря я Денис Пол. — Трябва да се видя с Русалката.

Нина присви очи.

— Сигурен ли сте, че е разумно?

— Просто го уреди — отвърна Пол рязко.

Тя му кимна леко, докато вървеше назад и се отдалечаваше от министъра на вътрешната сигурност. Намираха се на неговата 185–футова яхта, която бе достатъчно голяма, за да има задна горна палуба с площадка, върху която малкият частен хеликоптер докара Нина. Роторите му вибрираха на порива на вятъра. Пилотът в кабината беше готов да отлети веднага при подаден му знак.

Пол наблюдаваше Нина с крайчеца на окото си, докато тя запали цигара с гръб към него и доближи мобилния телефон към лявото си ухо. Тревожеше се за нея. Не беше сигурен дали може да й вярва. Но Денис Пол се тревожеше за всеки човек, с когото говореше или с когото влизаше в контакт през изтощителните двайсетчасови работни дни. Участваше в опасна игра и никой не я познаваше по-добре от него. С течение на годините той или хората му бяха разкрили опасните игрички на мнозина. Разбира се, той се намираше в окото на бурята, в спокойната централна точка, откъдето като олимпийски бог можеше да погледне във всички посоки едновременно. Но не се самозалъгваше, не позволяваше на високопоставената си позиция, в качеството на дясна ръка на президента, да притъпи вниманието му или бдителността му.

Той живееше на ръба вече две години — от средата на втория мандат на президента. Коремът постоянно го присвиваше, нервите му се разклатиха толкова лошо, че той не можеше да си спомни кога е имал здрав сън за последен път. Вместо това усвои изкуството на котешката дневна дрямка — пет минути тук, петнайсет там. В царството на нощта, когато поредният ден преливаше в следващия, той отпиваше силно чисто кафе и плетеше мрежата. За добро или лошо, сега се намираше твърде дълбоко, за да обмисля нещата отново, защото за да успееше, трябваше да изпълни плана си докрай. Всяко разколебаване щеше да се окаже смъртоносно.

Той нагласи усмивката, която използваше за близките приятели, ако изобщо можеше да се използва понятието „близки приятели“ за хората от обкръжението му, защото в действителност министър Пол нямаше истински близки приятели. Работата го научи на това преди болезнено дълго време.

Когато Нина се върна при него в предната част на каютата, мислите му се изнизаха към разпенения водовъртеж при гладкия нос на яхтата. Духаше вятър и от време на време припръскваше дъжд. Денят не беше подходящ за разходка с лодка, но Пол предпочиташе да е тук, във водата, вместо в офис, където имаше опасност от бръмбари, или пък на открито, където всяка негова дума би могла да попадне в обхвата на параболичен микрофон върху покрива на съвсем невинно изглеждащ микробус. Яхтата му беше претърсвана за бръмбари по три пъти на ден. Това включваше целия корпус. Освен това негов приятел от отдела за модерни технологии към Министерство на отбраната монтира отпред и отзад сложни прихващателни устройства.

На незапознатите, размишляваше Пол, тези предпазни мерки биха се сторили параноични, но както много проникновено е казал Уилям Бъроуз: „Да си параноик означава просто да си наясно с фактите.“

— Беше Макклюр — уведоми го Нина, докато сгъваше телефона си. — Иска да се срещнем в управлението на Първите американски светски проповедници.

Това въобще не се хареса на Пол.

— Какво прави той там? Първите американски светски проповедници са грижа на Хю Гарнър.

— Гарнър включи Макклюр в това.

Те излязоха на вятъра. Никой, намиращ се на повече от метър–два, не можеше да ги чуе, дори и екипажът, за който Пол се беше погрижил да стои вътре.

— Какво, по дяволите, знае Макклюр?

— Нямам представа — призна Нина, — но, изглежда, той не вярва, че зад отвличането стои П-2.

— Тогава кой?

— Не знам, сър, но имам усещането, че Макклюр има повече шансове да го открие, отколкото ние.

Министърът изглеждаше замислен.

— Отсега нататък не искам да го изпускаш от поглед.

Нина дръпна от цигарата.

— Какво по-точно искате от мен?

Очите на министъра се врязаха в нейните.

— Направи каквото е нужно, за да го държиш изкъсо. Времето ни изтича, полето ни на действие бързо се стопява.

Погледът на Нина беше хладен и непреклонен.

— А сега по-добре върви — махна с ръка той.

Нина се обърна и се отправи към задната част на яхтата.

— И, Нина… — извика той след нея.

Тя се извърна и махна разпилените кичури от лицето си.

— Опитай се да започнеш да го наричаш Джак.

* * *

В лъскавата махагонова каюта капитанът на яхтата не обърна внимание на хеликоптера, когато роторите му заработиха. След миг машината се издигна във въздуха с пътничката на борда. Капитанът не знаеше името й и не го интересуваше. Работата му беше проста и той си я вършеше в момента — пренасяше записките си от разговора между министър Пол и посетителката му върху миниатюрната клавиатура на смартфона си „Блекбъри“. Детството с глуха сестра го бе научило да чете отлично по устни. Когато приключи, изпрати електронното съобщение директно на президента, който щеше да го получи веднага, където и да се намира. Без съмнение президентът с нетърпение очакваше пристигането на съобщението.

Работата на капитана приключи за момента и той остави смартфона до мощния бинокъл, с чиято помощ беше наблюдавал въпросния разговор. След това пак се зае с управлението на яхтата във ветровития следобед. Никога досега не беше претърпявал инцидент на борда и нямаше намерение да го прави сега.