Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (43)

42.

— Как искам ти и Джак да сте ми родители!

— Мили боже! — Шарън стоеше в кухнята. Толкова се стъписа от изявлението на Али, че изпусна едно яйце, докато го пренасяше от кутията до нагорещения тиган. Жълтъкът се пръсна като балон, пълен с вода, и по печката и бистрия, лепкав белтък бавно започнаха да се стичат жълти нишки.

Първичният инстинкт й подсказа да направи нещо за хапване на Али и двете се отправиха към кухнята — стаята, която винаги й бе внушавала чувство за сигурност. Ако трябваше да бъде честна със себе си, присъствието на Али я изнервяше, макар че нервността й нямаше нищо общо с факта, че Али е дъщеря на бъдещия президент. Всичко се дължеше на факта, че Али беше най-добрата приятелка на Ема. Двете бяха на една и съща възраст и въпреки че човек никога не би могъл да ги обърка, за Шарън беше трудно да погледне Али, без да види собствената си дъщеря. Изведнъж я връхлетя жестока болка, която тя си мислеше, че вече е потушила в себе си. Отровният бодил на смъртта на Ема още беше вътре в нея.

Без да мисли, тя изключи котлона и започна да почиства мръсотията с гъба.

— Защо, за бога, казваш такова странно нещо?

— Защото е вярно.

Шарън изстиска остатъците от суровото яйце в мивката. Счупената черупка стоеше в шепата й.

— Но аз съм сигурна, че майка ти и баща ти са чудесни хора.

— Извинявай, но всичко, което знаеш за мама и татко, е това, което си видяла по телевизията или си прочела в списанията — опонира й Али.

Тя стоеше подпряна на шубера в дневната. На Шарън й се струваше, че е по-уравновесена от обичайното за възрастта й и със сигурност по-улегнала, отколкото е била Ема някога. Какво не бих дала за такова дете, изстена някакъв вътрешен глас. Ужасена от мисълта, тя моментално сложи ръка пред устата си. Боже, прости ми, мълчаливо изхлипа тя. Но бързата й молитва за покаяние не я накара да се чувства по-добре, а просто омърсена. За момент се паникьоса. Щом молитвите вече не действаха, какво й оставаше? Истината е, че молитвите са само думи, помисли си тя, а какво успокоение представляват думите в такъв момент? Кухини като празни черупки от яйце.

— Права си, разбира се — каза тя, докато отчаяно се опитваше да възвърне нормалното си състояние. — Моля те, прости ми.

— Няма какво да ви прощавам, госпожо… Шарън.

Али се приближи и взе блестящата черупка от ръката на Шарън. В този момент ръцете им се докоснаха и Шарън заплака. Само за миг бентът се отприщи и всички старателно потискани чувства се съживиха. Уверенията на отец Лариган, че „това е Божията воля“ и че „смъртта на Ема е част от Божия план“, се разпаднаха под тежестта на лицемерието. Шарън, кралицата на отричането, въобще не беше подготвена за ада и затова бентът не само се отприщи, а се срути напълно.

Тя се поклащаше напред-назад, разкъсвана от неудържими ридания. „Познанието идва чрез страдание“ беше една от любимите сентенции на отец Лариган. Но в миг на самопознание тя си даде сметка, че това не е сентенция, а просто още един начин на църквата да държи под контрол огромното си непокорно стадо. Всички трябва да страдаме заради първородния грях на Ева, всички заслужаваме да страдаме в този живот, за да бъдем спасени в Рая. Какъв по-добър начин да се държат хората, подчинени на църквата? Със сигурност Бог не е имал предвид тези мошеници да говорят от негово име. О, какво коварство!

Към скръбта й се присъедини гневът, че я мамят, ужасът от безсмислената жестокост на живота. Всичко беше хаос — неконтролируем, непознаваем. Заедно с това дойде и ясното осъзнаване, че Джак е прав. Новооткритата й религия не беше нищо друго, освен преструвка, още един начин да отрече чувствата си, да убеди себе си, че всичко ще бъде наред. Но дълбоко в себе си, там, където се боеше да погледне, тя съзнаваше, че животът й никога повече няма да бъде наред, защото Ема им беше отнета без каквато и да било разумна причина. И после отчаяно се замисли каква причина изобщо би могла да оправдае смъртта на дъщеря й. Никаква. Никаква, нито на земята, нито на небето.

Постепенно си даде сметка, че Али й държи ръката. Водеше я към дневната, където тихо седнаха една до друга на дивана.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Али. — Чай, чаша вода?

Шарън поклати глава.

— Благодаря ти, сега се чувствам много по-добре.

Каква горчива лъжа! С вътрешното си око виждаше интериора на църквата, която посещаваше, мрачната атмосфера, изповедалнята, където свещениците изслушваха и опрощаваха греховете ти, ако кажеш наизуст изпразнените от съдържание слова на „Аве Мария“ и „Отче наш“. Но отец Лариган и другите свещеници не бяха изпълнени с милост. Мъждукащите свещи залъгваха онези, чиито молитви те носеха в пламтящите си сърца, в изображенията на Христос, който кърви и умира, докато ангелите пърхат като нощни пеперуди около главата му. И златото! Накъдето и да погледнеш, имаше златни кръстове, опръскани в розови и зеленикави оттенъци от витражите. И сълзите на стариците, молитвите им, старици, които нямаха къде другаде да отидат, старици, чийто живот беше свършил и които се тълпяха на прага и се жалваха за лошото си здраве. Тя не беше старица! Животът й не беше свършил. Все още не беше безнадеждно късно да има друго дете, нали? Или беше?

Тя се изтръгна от болката и се усмихна през сълзи.

— Както и да е, не ми обръщай внимание. — Тя потупа Али по коляното и ето, пак се появи удивителното наелектризиращо чувство, което я караше да плаче. Този път успя да възпре сълзите си, но не беше лесно.

— Говорехме за теб. Ти водиш живот, изпълнен с привилегии, Али. Толкова много млади дами ти се възхищават и ти завиждат и толкова младежи се опитват да се докопат до теб.

— И какво от това? — попита Али. — Ненавиждам факта, че за родителите ми привилегията означава всичко на този свят. За мен не означава нищо, но те не могат да го проумеят, изобщо не ме разбират.

Шарън я изгледа тъжно.

— Аз така и не разбрах Ема. Целият този гняв, бунтарството. — Тя поклати глава. — Имаше моменти, в които си мислех, че тя със сигурност ще експлодира от това, че крие толкова много неща от нас.

— Тайните, които таим.

Шарън сключи ръце.

— Смятам, че накрая тайните ни лишават от живот. Това е като да имаш гангрена. Ако ги пазиш достатъчно дълго, те започват да те убиват малко по малко, залавяйки се първо със сърцето.

— Твоето сърце още тупти — отбеляза Али.

Шарън се извърна и погледът й се спря на снимката, на която Ема седеше на кон. Дъщеря й умееше да язди.

— Боя се, че само в медицинския смисъл на думата.

Али се премести по-близо до нея.

— Все още имаш Джак.

— Като те гледам тук… — Шарън прехапа устна. — О, искам си дъщерята!

Али пак хвана ръката й.

— Мога ли да помогна с нещо?

Шарън се вгледа в очите на Али. Колко млада изглежда, помисли си тя. Колко уязвима, колко невинна. И изведнъж изпита огромно, непреодолимо желание за утеха, за спокойствие в разтерзаната си душа. Зачуди се дали притежава силата да ги постигне. Нито църквата, нито дори молитвите, изречени от всички вярващи на света, можеха да й ги осигурят. Накрая можеше да разчита единствено на себе си.

— Да, моля те — промълви. — Разкажи ми за Ема.

* * *

Когато Джак се върна в къщата, Шарън го хвърли в недоумение.

— Имам идея — весело каза тя. — Защо с Али не останете тази нощ тук? Тя може да спи в спалнята за гости и този диван е много удобен. Пробвала съм го стотици пъти.

Загрижен за хората от Сикрет Сървис, които остави пред къщата на Гъс, и потънал в мисли как да се добере до Рони Крей, Джак изстреля машинално:

— Не мисля, че идеята е добра.

Лицето на Шарън помръкна.

— Но защо?

Покрусеното й лице го накара да се замисли. Видя я да седи на дивана до Али. Двете жени го гледаха. Когато влезе, остана поразен от близостта им, като че ли бяха приятелки и си споделяха нещо лично. В изражението на Шарън имаше нещо, което със сигурност нямаше да види отново.

— Ще е хубаво — каза Шарън. — Всички ние заедно.

Мозъкът на Джак смени скоростите и той си помисли, че може би е права.

— Защо не отидем в моята къща? По-голяма е и…

Като видя промяната в изражението на Шарън, той спря по средата на изречението.

— Хайде, Джак. Знаеш, че от онази къща ме побиват тръпки.

Каква полза има, помисли си той. Каквото и да кажеше, тя никога нямаше да се съгласи да отиде там, камо ли да прекара нощта.

— Двамата с Али трябва да тръгваме — рече.

Шарън се изправи.

— Защо, Джак? Знам, че не се чувстваш удобно тук, но само този път, останете с мен.

Джак поклати глава.

— Невъзможно е, Шар. Охраната на Али от Сикрет Сървис очаква тя да е в къщата.

— Имаш предвид, че нарочно си се отървал от тях, за да я доведеш тук? — Сабите пак зазвънтяха, бойният кон потропваше с огромните си копита.

— Налагаше се — отвърна Джак.

— При теб винаги е наложително да нарушаваш правилата.

— Невинаги. — Колко лесно беше да запееш старата песен. — Понякога ги заобикалям.

— Престанете, моля ви! — извика Али.

И двамата се обърнаха към нея.

— Това не е нещо, за което трябва да се спори. Карате се заради самото каране.

— Али е права — съгласи се Шарън. — В половината от случаите даже не си спомням за какво се препираме.

— Тогава ела с нас — подкани я Джак. — Прекарай с нас нощта.

— Бих искала — отвърна Шарън. — Наистина. — Тя поклати глава. — Но не съм готова, Джак. Разбираш ли?

— Да — отговори той, въпреки че не разбираше. Ако не беше Сикрет Сървис, щеше да се съгласи да останат тук през нощта. Какво толкова я отвращава в къщата на Гъс? Главата му не го побираше. Много пъти й беше задавал този въпрос, без да получи задоволителен отговор, и сега нямаше желание да поемат пак по утъпканата пътека. Освен това също като нея му беше дошло до гуша от препирни.

— Предполагам, че в такъв случай е време да тръгвате. — Шарън прегърна Али и двете се целунаха. Тя застана на осветения праг на входната врата, загледа се как вървят по алеята към колата на Джак и потръпна от предчувствие или по-скоро имаше дежа вю. Имаше чувството, че вече е преживявала този безнадежден момент на скръб и загуба.