Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (20)

19.

— Тоя, дето ще го видим, не си пада по непознати — предупреди го Гъс. — Плюс това не обича белите, демек — две черни точки за теб.

— Тоест да остана в колата ли? — попита Джак.

Гъс завъртя волана и бавно тръгна по „Ти Стрийт“.

— Да бе, остани, че Мармозетката да дойде да ти пусне куршум в главата. Хич и не пита. Засмърди ли му — действа.

— Какво е мармозетка? — поинтересува се Джак.

— Няк’ва маймуна май, катери се по върховете на дърветата в горите, абе, нещо такова.

— Виждал ли си някога? Имам предвид истинска мармозетка.

— Аз, не.

Очите на Гъс проучваха улицата. Джак усети как нещо в приятеля му се изопна, толкова беше съсредоточен.

— Кога мислиш ми остава време за зоопарк?

Между Шестнайсета и Седемнайсета улица Гъс спря до бордюра и изключи двигателя.

— Ето ни в „Анакостия“. Не ти е мястото тука, чат ли си? Затуй стой близо до мен, не продумвай ни дума и не си завирай носа в чуждите работи, нали тъй?

— Да.

Огромният двигател на континентала заглъхна като часовник, който е спрял да работи. Жегата на ранната вечер се просмука вътре и започна да натежава в охладения от климатика въздух. Гъс изсумтя и отвори вратата.

Намираха се на улица с тесни, подредени в редица къщи, обковани с олющени дъски. Миниатюрните избуяли предни дворове бяха разделени от телени мрежи. Голяма немска овчарка се разлая и се хвърли срещу оградата, челюстите й тракнаха.

— Хей, Годзила! — Гъс се приближи към оградата, а Джак го следваше плътно. — Комшията на Мармозетката държи Зила полугладен, та да напада всеки, дръзнал да приближи. — Гъс бръкна в джоба си, извади шепа кучешки бисквити и ги хвърли през оградата. — Не трая да гледам животно, към което се отнасят лошо.

Докато Годзила хрускаше първата бисквита, Гъс и Джак се приближиха до съседната къща.

— Баща ми беше ловец на бездомни кучета — обясни Гъс. — Ей, човече, казвам ти, дъртият мразеше работата си. През цялото време да се оправя с тях — бяс, кофти отношение, с всичко се е сблъсквал.

Гъс поведе нагоре по стъпалата на една къща, боядисана в цвят на вечерно небе. Жалузите бяха чисти и бели, а покривът без накатранена хартия като съседните къщи.

— Тук е. — Той почука на вратата.

Последва кратка пауза, след което мъжки глас извика:

— Влизай!

В мига, в който Гъс отвори вратата, отекнаха три изстрела и Гъс безцеремонно изблъска Джак обратно на верандата. Ушите на Джак пищяха и той не можеше да чуе нищо, но както беше проснат на земята, видя как Гъс извади от сакото си „Магнум .357“ и отвори вратата с трясък. Извика нещо на Джак, докато изчезваше във вътрешността на къщата, но Джак не успя да чуе нищо.

Джак се изправи и изтича вътре. Докато минаваше през вратата, забеляза три дупки от куршуми в дървото. Беше странно да усеща, че се движи, а да не чува нищо друго, освен кънтенето в ушите си, зад което се криеше мъртва, всепоглъщаща тишина. Все едно целият свят беше натъпкан с памучни топки.

Тичайки след Гъс, той се озова в слабо осветена стая, толкова претъпкана с книги, плочи, списания, разхвърляни дрехи, шапки, обувки, кецове, че приличаше на лабиринт. Плафоните на тавана бяха махнати и се виждаха голи петна като скривалище на краставо куче. Вместо това множество лампи върху масите, столовете и пода осигуряваха странна цветна светлина. Само след миг Джак осъзна, че всички абажури бяха покрити с цветни парчета плат, които засенчваха и оцветяваха светлината.

Гъс излезе от боядисана в бледожълто кухня и тромаво затопурка през стаята към него. Магнумът сочеше надолу към пода. Гъс му каза нещо и настървено зажестикулира със свободната си ръка, но Джак все още беше оглушал от изстрелите и най-вероятно в шок, затова продължи напред.

Той стъпи встрани от една лошо подредена купчина книги и непохватно се спъна в друга, още по-голяма камара с червено петно отгоре й, което приличаше на отбелязване с тебешир или дамга. И тогава му просветна. Първо изчезна равновесието му, а след това краката му омекнаха и той падна.

Застанал на четири крака, се озова на по-малко от петнайсет сантиметра от слабо, посипано с белези лице. Широко отворените очи бяха втренчени в него. И в този момент Джак забеляза струйката кръв, която се стичаше от ъгълчето на полуотворената уста, и усети ужасното зловоние на мърша. Той изпищя, отскочи назад, препъна се в чифт ботуши, просна се по задник и краката му щръкнаха във въздуха. Можеше да е смешно, ако не беше втрещен от ужас. Той се изправи и без да гледа, се блъсна в стената в отчаян опит да се измъкне от къщата. Единствената му мисъл беше да избяга колкото е възможно по-далеч от мъртвия мъж.

Той плачеше и повръщаше на пода. Не можеше да изтръгне от главата си гледката на вторачените очи. Искаше единствено да върне времето назад, да е в хладния „Континентал“ на Гъс, на сигурно и безопасно място, както преди да започне всичко това.

Тогава Гъс го сграбчи за яката, вдигна го и краката му увиснаха във въздуха. Изпаднал в истерия, Джак риташе и пищеше, а фактът, че все още беше полуоглушал, влошаваше нещата допълнително, все едно изживяваше кошмар, от който нямаше сили да се събуди. Нищо не беше реално и все пак всичко бе съвсем истинско: онези очи, стичащата се кръв от полуотворената уста, вонята на изпражнения и смърт, на човешко тяло, лишено от живот. Всичко му дойде твърде много. Юмруците му тихо барабаняха по раменете на Гъс, а обувките му се врязваха отново и отново в пищялите на огромния мъж.

После се озова навън и Гъс го пусна. Той се преви на две, разтърсван от мощни спазми, повръщаше и чувстваше, че всяка частица от тялото му ще експлодира от болка и ужас. Беше празен отвътре. Червата му бяха обърнати наопаки. Всеки един нерв в него бе оголен, крайниците подскачаха, тялото му се тресеше.

Нощта го обгърна или може би това беше Гъс? Постепенно той излезе от бездната, в която го тласнаха шокът и ужасът. Малко по малко осъзна, че Гъс го е взел в обятията си и го люлее като бебе.

Тогава чу сирените и разбра, че слухът му се възвръща. В началото бяха някъде далеч, но много бързо идваха все по-близо и по-близо.

— Добре ли си, да тръгваме? — попита Гъс.

Джак се притисна в него и зарови лице в масивния му гръден кош.

Гъс се изправи с Джак в ръце. Отнесе го в континентала и запали. Тъкмо завиваха по Шеста улица, когато в задния прозорец за кратко проблеснаха червени и бели светлини. Сирените свиреха съвсем наблизо, но бързо заглъхнаха, когато Гъс натисна газта.

Отминаха дузина сиви сгради и Гъс спря до една телефонна будка.

— Трябва да се обадя. Само минутка, хлапе, окей? — Той бавно и внимателно изгледа Джак. — През цялото време ще ме виждаш.

Джак гледаше как Гъс напъха половината си туловище в будката и зареди телефона. Зъбите му затракаха. По тялото му преминаха тръпки и докато си представяше, че отвратителната смрад е окупирала колата, пак се разплака.

Едва когато видя, че Гъс крачи обратно към него, той си избърса очите и носа. Докато Гъс се плъзгаше на седалката, той хлъцна веднъж. Гъс гледаше право напред. Джак се опита да се съвземе, но от време на време от гърдите му се изплъзваше някое притаено ридание.

Най-после успя да промълви:

— Това… това…?

— Дали беше Мармозетката? — Гъс кимна. — Аха, той беше.

— Какво… какво…?

Гъс въздъхна.

— Спомняш ли си двойното убийство при „Макмилън Резервоар“, за което Станц искаше да му помогна? Мармозетката беше моят човек по случая. — Гъс се огледа. — Изглежда, се е приближил до кокала.

— Твърде много — потвърди Джак, треперейки.

Гъс сложи ръка на облегалката.

— Както и да е, не се коркай. — Сви разтревожено вежди. — Не ми ли вярваш?

— Мислех си за Мармозетката — каза Джак. — Мислех си, че трябва да бъде погребан, а не да го пипат хора, които никога не са го познавали.

Последва дълго мълчание. Най-накрая Гъс запали двигателя. Включи на скорост и потегли.

Джак нямаше представа къде отиват, но не го и интересуваше. Отново беше потънал в света, за който вестниците, телевизията и филмите твърдяха, че съществува, и все пак той никога не можеше да си го представи. Този свят го връхлетя твърде рано и той не можеше да се справи с реалностите му. Учуди се на всички сълзи, които проля, защото не можеше да си спомни да е проронвал дори и една сълза преди това. Беше си създал желязно правило никога да не плаче, докато баща му го пребива и даже докато баща му се промъква обратно през апартамента и звуците на „California Dreaming“ избледняват като пламъче на свещ по пладне. Не се разплака, когато Андре и бандата му го завлякоха в уличката зад магазина за електроника. А тази вечер, изглежда, не можеше да спре.

Гъс взе разстоянието до „Кънектикът Авеню“ 3001, адресът на предния вход на Националната зоологическа градина, само за единайсет минути.

Джак се обърна и надзърна през прозореца.

— Гъс, сега е нощ. Зоопаркът не работи нощем.

Гъс отвори вратата.

— Кой казва?

* * *

— Виж колко е малка! — Гъс гледаше през клоните към малкото черно-бяло лице, което ги наблюдаваше. В огромната клетка имаше множество мармозетки, но тази, след като ги забеляза, се приближи най-много до тях. Останалите бяха заети да ядат плодовете в лапите си или да гризат дървото с изумително дългите си долни резци.

Джак се вгледа в черните очи, вторачени в него. Лицето излъчваше такава интелигентност и такова проникновение, като че ли мармозетката виждаше свят, който бе едновременно по-малък и по-голям от този, който той виждаше.

— Какво си мисли? — попита Джак.

— Кой знае?

— Точно така. — Гласът на Джак беше пълен с почуда. — Никой не знае.

Гъс го прегърна през раменете покровителствено.

— Не се приближавай твърде много, хлапе — рязко каза той. — Тия твари хапят.

Джак не си и помисли да попита Гъс как успя да отвори зоопарка в този час, защото знаеше, че няма да получи отговор. Във всеки случай не искаше да разваля магията на момента, която временно бе пропъдила всички мисли за смърт, втренчени погледи от отвъдното, зловонието на смърт. В този момент тук имаше живот, странен и красив, и чудатостта му го изпълваше с още повече енергия. Джак усети сърцето си да бие силно в гърдите му и по тялото му се разля топлина.

— Здравей, мармозетке. Казвам се Джак.