Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (17)

16.

— Защо лампата е изгасена?

В пълния мрак Али Карсън усети движението на въздуха в лицето си и се сви, сигурна, че той ще я удари. През трите дни, откакто беше тук, той нито веднъж не я удари, но заплахата за насилие винаги беше надвиснала, държеше я потопена в море от ужас, така че той вече нямаше нужда да я държи завързана за стола. Тя бе твърде изплашена и постоянно седеше на него.

— Какво ти казах? — Гласът на Крей звучеше като отделен от тялото му, приличаше на сърцевината на самия мрак. — Можеш да говориш само по време на ядене.

Тя продължи да държи главата си изправена. Вече знаеше, че той не иска да я нарани, а просто да й даде урок.

— Трябва да се концентрираш, Али.

По гласа му позна, че е седнал пред нея. От мисълта за тази новопридобита способност да различава нюансите в движението на звуците по тялото й премина тръпка. Това беше Рони Крей — мъжът, когото Ема беше срещнала и за когото искаше да научи повече неща. Сега беше неин ред. Налагаше се да държи тази мисъл на предно място в съзнанието си. Ема я беше научила как да бъде твърда, как да отстоява позицията си. Освен това Ема не изпитваше страх — черта, която Али никога не успя да придобие. Може би нейният шанс беше сега. Бъди смела, окуражи се тя. Съдбата те хвърли в същите ръце като Ема. Имаш шанс да довършиш това, което тя започна. Имаш възможност да разбереш този загадъчен мъж.

— Имаш остър ум — продължи Крей, — но животът ти под похлупак го е затъпил. Научена си да вярваш, че водиш разглезен начин на живот, но това е лъжа. Истината е, че имаш живот на затворник. Забранено ти е да ходиш където пожелаеш, да казваш каквото си искаш. Дори не можеш да се сприятелиш с някого без знанието на баща ти, за да могат Сикрет Сървис да нахлуят и в неговия живот като в твоя. Ти не притежаваш самата себе се, Али. Ти си кукла на конци, дърпани от баща ти.

Един стол изскърца и Али разбра, че той се е облегнал. Леко шумолене й подсказа, че кръстосва крак въз крак. Виждам, помисли си тя, без да виждам. И изведнъж изпита благодарност към него за това, че не светна лампата, за възможността, която й даде, да изостри сетивата си. За пръв път от запознанството й с Ема Макклюр тя пристъпи извън себе си, извън онази личност, която, както точно се изрази Крей, беше създадена за нея.

Сякаш отгатнал мислите й, Крей каза:

— Съществуваш както пожелае баща ти. Тази Али Карсън, която страната или по-скоро светът познава, е бонбонче, шоколадово блокче: истинско американско момиче с чисто американски ценности и идеали. Кога изобщо ти е било позволено да кажеш какво точно мислиш? Кога ти е било разрешено да изкажеш мнението си на глас? Жребият в живота ти е да допринесеш за политическата кариера на баща ти.

Тя чуваше единствено неговия глас.

— Не е ли така, Али?

Мракът го засилваше, докато най-после го видя да блести като злато в съзнанието й.

— Имаш свое собствено мнение, нали?

В продължение на доста време тя не каза нищо, макар да чувстваше как отговорът съска в гърлото й, настойчиво иска да се покаже, да заживее свой собствен живот най-после. И внезапно тя осъзна колко познат й е този страх, как в продължение на години наред се боеше да изкаже собственото си мнение, противно на това, което секундантите на баща й настояваха тя да каже публично. Само Ема познаваше истинската й душа, само Ема можеше да я научи как да бъде безстрашна. Но Ема я нямаше вече. Али усети как в гърдите й прелива огромна тъга, от очите й се стекоха горещи сълзи, спуснаха се по бузите й, капнаха върху ръцете й. Беше толкова жестоко, толкова несправедливо, че единствената й истинска приятелка й беше отнета…

— Концентрирай се, Али — подкани я Крей, както професор насърчава извънредно умен студент със синдром на дефицит на вниманието. — Важно е да фокусираш ума си, да се отърсиш от притъпеността на стария автомат Али Карсън, да изостриш ума си като диамантен резец. А сега, кажи ми, имаш ли собствено мнение?

— Имам — отговори Али. Гърлото й се отпуши и думите, които искаше да изрече, излетяха. Почувства как се връща в двора на колежа, как върви с Ема, към която бе отправен почти същият въпрос: Това мнението на баща ти ли е или твоето?

Той въздъхна, според нея със задоволство.

— Тогава може би имам шанс да стигна до истинската Али Карсън. Има шанс да разваля това, което ти е било сторено.

Скърцането на стола.

— Искаш да говориш.

Как е разбрал, зачуди се тя. Какви изумителни способности притежава този човек!

— Разрешавам ти.

— Защо го правиш? — попита тя.

— Защото трябва.

Той изрече последните думи по начин, който я разтърси. Все още не знаеше защо, беше твърде смаяна от собствената си реакция, но сега започваше да вярва, че ще разбере какво й се случва и защо.

Тя усети как той се наведе към нея, почувства топлината му, все едно държеше биещото му сърце в ръцете си.

— Али, искам да споделя нещо с теб. Аз съм абсолютно уверен в това, което правя. Освен това съм патриот. Тази страна се изгуби. Над демокрацията е надвиснала сянка, Али, и тя се нарича Господ — християнският бог, в чието име са нападнати, погубени и унищожени толкова много народности: ацтеките, инките, евреите в Испания, халифите в Константинопол и Трапезунд, китайците, негрите, нашите индианци. Всичките са грешници, така ли?

Тя чуваше дишането му, което наподобяваше духало, раздухващо огън. Всяка дума беше съпътствана от силна емоция. Тази емоция й беше позната, тя я разбираше, без да може да я определи. И тя почувства Ема до себе си как й шепне нощем в стаята в „Лангли Фийлдс“, която бе толкова далеч сега, ужасно далеч. Тя пак се разрида тихичко за Ема, но и за собственото си натрошено „аз“, за живота, който беше принудена да живее, за всичко, което беше пропуснала: приятели, смях, шляене, хлапашки лудории. Да бъде самата себе си, каквото и да означаваше това. Тази мисъл й донесе още сълзи и още тежест в гърдите, които едва успя да понесе.

Докато се случваше всичко това, Крей запази мълчание, държеше ръцете й в тъмното, поддържаше връзка с нея. Тя изпитваше огромна благодарност за мълчанието, за човешката близост.

— В продължение на повече от десетилетие — промълви той най-сетне, когато сълзите й спряха и дишането й си възвърна нормалния ритъм — съществуваше конспирация за премахване на демокрацията. Едва в последните осем години тя изпълзя на светло. Под прикритието на знанието какво е най-добро за Америка клика от десни фанатици сключи пакт с религиозни фундаменталисти, които пламенно желаят да превърнат Америка в чиста християнска държава. Този алианс е ново изопачаване на това, което Айзенхауер злокобно е нарекъл „военноиндустриален комплекс“. Айзенхауер се е боял, че той ще поеме управлението на страната, и страховете му се сбъднаха. Негово величество петролът управлява Америка, негово величество петролът определя външната ни политика. Ако Близкият изток не беше пълен с петрол, изобщо нямаше да ни е грижа кой кого убива там. Даже нямаше да знаем какво е сунит, камо ли защо той иска да убие съседа си шиит. Но сега религиозното право насила се включи в микса, сега имаме президент, който вярва, че върши Божието дело. Но аз и милиони хора като мен по целия свят не вярват, че Бог съществува. В такъв случай чия работа върши президентът?

Али го слушаше с наострени уши. Чувстваше се напрегната като изопната струна, като извадена от себе си, сякаш е получила привилегията да излезе от тялото си, да се рее като дух над хората отдолу. И заедно с това чувство дойде и усещането за енергия и сила.

— Ти и аз, Али, сме потъпквани от този религиозен масов маскарад във вид на демократично управление. Колко пъти трябва този президент да каже, че не го е грижа какво мислят хората или Конгресът, че той знае кое е най-добро за нас, кое е правилно. Той има предвид, че неговият Бог знае, но всъщност неговият Господ не съществува. Неговият морал е заблуда, измислена от така наречените праведници, за да подкрепят твърдението си, че всяко тяхно решение е правилно, че цялата критика, насочена срещу тях, идва от един радикален ляв елемент. Те се опитаха да направят твърдата вяра в Господ синоним на патриотизъм, а здравословния скептицизъм — в синоним на държавна измяна. Ние трябва да се борим срещу този фалшив морал, трябва да го спрем, преди заразата му да се е разпространила твърде много.

Той стисна ръцете й за последно и ги пусна.

— Сега ме познаваш. Не съм казвал тези неща на друг човек.

Той се изправи и тя усети, че се оттегля. Искаше й се да му извика да остане, но знаеше, че не трябва. Бе научила урока си.

— Иска ми се да ти вярвам, Али. Това е най-горещото ми желание. Но все още предстои да докажеш, че заслужаваш доверие. — Гласът му отслабваше. — Вярвам, че ще се справиш. Имам вяра в теб.