Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (46)

45.

Кой беше Иън Брейди? При други, по-нормални обстоятелства Джак би се заел да разбере това. Този случай обаче изобщо не можеше да се нарече нормален. В момента не го занимаваше мисълта кой е Иън Брейди, а защо е избрал това име. Несъмнено другите му псевдоними — Рони Крей и Чарлс Уитман — бяха пряко продължение на първия.

Според опита на Джак — опит на един пазител на закона с широки познания — престъпниците, дори най-интелигентните от тях, избираха псевдонимите си поради някаква причина. Един профайлър от ФБР, който дойде в Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви във връзка с работата по един случай, каза, че придаването на значение на един псевдоним е подсъзнателен импулс, на който престъпниците не могат да устоят. С други думи, те не можеха да се възпрат. Джак беше сигурен в едно: името Иън Брейди имаше специално значение за този мъж. Номерът беше да разбере какво е това значение.

Параноята го подгони с пълна пара и Джак подмина компютрите, които бяха свързани с федералната мрежа, а това включваше и неговия в управлението на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви във Фолс Чърч. Помисли си, че му трябва интернет кафе. След двайсет минути зад волана най-после откри едно на „Чейс Авеню“ в Бетесда. Седна пред монитора и написа името Иън Брейди, но не стигна до нищо съществено. От друга страна, след няколко погрешни насочвания откри дистрибутор на кампеш — веществото, което Брейди по невнимание беше оставил по палтото на Кала Майърс. Записа си адреса и телефонния номер, излезе навън и провери за евентуални опашки. Под сянката пред една витрина извади новия си мобилен телефон еднодневка и набра номера на дистрибутора. Никакъв отговор — нито автоматично съобщение, нито гласова поща. Изобщо не се изненада. Дистрибуторът беше толкова дребен и неизвестен, че имаше съвсем примитивен уебсайт. Освен че не можеше да се направи поръчка на продукта онлайн, сайтът, изглежда, не беше обновяван от месеци.

* * *

„S&W Дистрибюшън“ се намираше в околностите на странно наречения град Мексико, Пенсилвания, на 250 километра северно от Чеви Чейс Вилидж. Като използва магистралите І-83N и US-22W, Джак стигна дотам за по-малко от три часа. Когато излезе от PA-75S, следобедът вече беше към края си. Ниското слънце се настани в дебелите облаци и после бавно потъна в тях. Със спускането на дългия зимен полуздрач сенките се удължиха.

„S&W“ се помещаваше в порутена постройка на хвърлей място от железопътните линии, които осигуряваха на Мексико целия бизнес, който можеше да получи. Нямаше начин да се определи какъв е бил първоначалният цвят на сградата, нито личеше какъв е сега. Джак изтръпна, защото на пръв поглед постройката изглеждаше изоставена, но после видя млада жена да излиза през входната врата. Тя носеше каубойски ботуши, дънки, дънково яке с пух и рипсен пуловер с висока яка. Когато той спря, тя се настани на стъпалата, разтърка една цигара и я запали. Наблюдаваше го с пронизващ поглед, докато той слизаше от колата и се приближаваше към нея. Имаше интересно, ъгловато лице. Леката асиметрия я правеше красива. Беше слаба и дребна и по всяка вероятност наближаваше трийсетте.

Докато Джак вървеше към нея, се чу изсвирване на влак. Вибрирането на линиите се засили, докато влакът трополеше към тях. Разцепеният въздух ги заля като мощна вълна. Дългите коси на жената хвърчаха пред лицето й, но тя продължи да си седи спокойно, сякаш единственият долетял звук беше скърцането на обувките на Джак по разронения асфалт. Пушекът се изнизваше през ъгълчето на устата й. След като вече се намираше достатъчно близо, Джак забеляза татуировките по раменете и от двете страни на врата — четирите фази на Луната. Сигурно си беше боядисала косата в черно, за да подхожда на очите й, но корените бяха руси. На средния пръст на дясната й ръка имаше сребърен пръстен във вид на череп, който сякаш се смееше.

След като вихрушката от сгурия се уталожи, Джак показа картата си и загледа жената, докато очите й попиваха информацията с явно безразличие. Той се зачуди дали действително пушеше тютюн.

— В „S&W“ ли работиш? — попита той.

— Работих.

— Уволниха ли те?

— Светът ги уволни. „S&W“ са история. — Палецът й потрепна. — Сега само чистя тук.

Джак седна до нея.

— Как се казваш?

— Хейли. Представяш ли си? Уф! Всички ми казват Лийлий.

— Колко време си работила тук?

— Седем години лишаване от свобода. — Тя си дръпна от цигарата. — Една затворническа присъда.

Джак се разсмя.

— Остър камък си.

— Това е самозащита, така че можеш да бъдеш сигурен, че се старая максимално. — Тя го изгледа с крайчеца на черните си очи. — Нямаш вид на ченге.

— Благодаря.

Беше неин ред да се засмее.

— Колко си наясно с… — той изви палеца си, — нали разбираш?

Тя въздъхна.

— Не много.

— Опитвам се да проследя един клиент на „S&W“ — каза Джак. — Татуировчик, който сам си приготвя пигментите. Мисля, че е поръчвал кампеш от вас.

— Няма много такива — отбеляза Лийлий. — Затова „S&W“ остана в историята. Затова, а също и защото собственикът никога не се вясваше. Негодникът напълно спря да си плаща дълговете, включително и моята заплата. Ако компанията за поръчки по пощата, която пое сградата, не ме беше наела, сега нямаше да съм тук. — Тя сви рамене. — Но кого го е грижа? — Има голяма вероятност новата компания също да опъне петалата.

— Знаеш нещо, което новите ти шефове не знаят?

— Така е устроен светът, нали? — Тя се взираше в червеното връхче на цигарата си. — Искам да кажа, че всички сме овце, убеждаваме сами себе си, че сме различни или красиви, или умни, или готини. Но всички свършваме по един и същ начин — като малка купчина прах.

— Това е доста мрачен изглед.

Тя сви рамене.

— Нормално за философията на един нихилист.

— Имаш нужда от гадже — констатира Джак.

— Някой, който да ми казва какво да правя и как да го правя, да ме оставя вечер сама, за да се шляе с приятели, да се върти в леглото и да хърка до сутринта? Прав си. Имам нужда от това.

— Какво ще кажеш за някой, който да те обича, да те защитава, да се грижи за теб?

Тя тръсна глава.

— Аз го правя сама.

— Виждам как ти действа това.

Тя успя да му се усмихне насила през защитната си броня.

— Хайде, Лийлий, трябва да вярваш в нещо — каза Джак.

— О, да. Вярвам в смелостта и дисциплината.

— Достойно за възхищение — кимна Джак. — Но аз имам предвид нещо извън теб. Всички сме свързани с една вселена, която е по-загадъчна от това, което виждаме около себе си.

— Така ли мислиш? Ето най-вярното нещо, което знам: нито за момент не позволявай на религията или изкуството, или патриотизма да те убедят, че си по-значим, отколкото си в действителност. — Тя пак дръпна дълбоко от цигарата и го погледна предизвикателно. — Това е от една пиеса, „Таен живот“. Обзалагам се, че никога не си я чувал.

— Написана е от Харли Гранвил-Баркър.

Очите на Лийлий се разшириха.

— Мамка му. Сега вече съм впечатлена.

— Тогава ми помогни.

— Можех да ти разкажа играта, но ти развали цялото удоволствие. — Тя прибра косата си зад едното ухо. — Този татуировчик има ли си име?

— Иън Брейди — отговори Джак. — Или Рони Крей. Или Чарлс Уитман.

Лийлий извади фаса от устата си.

— Занасяш ме.

— Бил е клиент, нали?

— Нещо повече. — Изглежда, пушенето вече не представляваше интерес за нея. — Чарлс Уитман притежаваше „S&W“.

* * *

Валеше суграшица, но докато Джак пътуваше на юг към Вашингтон в зимната вечер, тя премина в леден дъжд. Чистачките на колата препускаха от едната до другата страна на предното стъкло. Пътищата бяха хлъзгави и опасни, осеяни със заледени участъци и леки пътни произшествия, което го забави значително. Връщаше се от Мексико с адреса на Чарлс Уитман. Нямаше представа дали това е сегашното местоживеене на Брейди, но нямаше намерение да рискува. Подходът му трябваше да е обмислен до най-малката подробност.

Веднага щом се прибра вкъщи, пусна грамофона, запали лампите и включи готварската печка. Но единственото месо, което имаше — една пържола, — беше дълбоко замразено, затова изключи котлона, седна на кухненската маса с бурканче фъстъчено масло и друго с портокалов мармалад и започна да гребе с чаена лъжичка ту от едното, ту от другото.

След това прегледа колекцията от грамофонни плочи, но не намери нищо, което да му се слуша в момента. Тогава попадна на айпода на Ема. Беше го оставил върху един албум на Биг Бил Брунзи, който съдържаше две от любимите му песни — „Baby Please Don’t Go“ и „See See Rider“. Тази вечер не беше в настроение да ги слуша.

Взе айпода, включи го в мрежата, защото батерията беше изтощена, и се разрови из колекцията емпетройки на Ема. Както можеше да се очаква, сред тях бяха Джъстин Тимбърлейк, R.E.M., U2 и Кейни Уест, но с изненада видя и парчета на изпълнители, които и той обичаше и й беше пускал — Карла Томас, Джаки Тейлър, Бар Кейс.

Прерови лавиците с плочи и видеокасети и намери кутията с докинг станцията, която беше купил, но нито веднъж не беше използвал. Извади я и я включи към допълнителния жак отзад на грамофона. После постави айпода в докинг станцията.

Реши напосоки да послуша нещо от записите на Ема. Оказа се парче, незнайно защо наречено „Boxer“, на група с името „Нешънъл“. Замисли се за Ема, представи си я как слуша тези здрави парчета и се зачуди какво ли й е минавало през главата. Лично на него особено му харесваше „Fake Empire“.

Докато музиката гърмеше, той включи компютъра и влезе в интернет. Според записките на Лийлий адресът, на който Брейди получаваше кампеша, беше „Шепърд Стрийт“ в Маунт Рейниър, Мериленд. Зареди „Гугъл“ и избра опцията за едновременно появяване на географска карта и сателитна снимка на района. Адресът се намираше само на осем-десет километра югоизточно от мястото, където беше роден. От мисълта го побиха тръпки.

След четирийсет минути стана, претършува къщата за няколко неща, които смяташе, че ще му потрябват, и ги натъпка в олекотената спортна чанта. Провери пистолета, мушна допълнителни муниции в джоба си и грабна палтото. Пътьом се обади на Шарън. Никакъв отговор. Затвори, преди да се включи гласовата й поща. Задуши го остър прилив на ревност. Къде може да е? Ами ако е излязла с друг мъж? Това е нейно право, нали? Да, но не му се мислеше за това. Качи се в колата, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Карайки към „Шепърд Стрийт“, си помисли, че това може да е краят на един път, дълъг двайсет и пет години.