Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Макклюр/Али Карсън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- First Daugther, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илияна Петрова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерик Лустбадер. Дъщерята на президента
Американска. Първо издание
ИК „Прозорец“, София, 2009
ISBN: 978-954-733-609-4
История
- — Добавяне
36.
За разлика от другите места, свързани с миналото му, които Джак посети напоследък, къщата на Мармозетката изглеждаше точно както си я спомняше — тъмносиня отвън с бели кепенци. Сигурно е пребоядисвана скоро, помисли си той.
При наличието на реална възможност вътре да се намира жертва на отвличане, както и похитителят й, Джак не беше готов да рискува някой супернетърпелив идиот да предупреди Крей/ Уитман. Нина не се противопостави. Но той не й каза, че вече е повече от сигурен, че Крей/ Уитман, колкото и невероятно да звучи, е същият човек, който преди двайсет и пет години беше убил двамата безименни мъже при „Макмилън Резервоар“, Мармозетката и Гъс. Освен това той беше мъжът, който бе похитил Али Карсън, и Джак изобщо не се съмняваше, че би забил палетата си в гърба й, ако му дадяха и най-малкия повод да заподозре, че леговището му е било открито. Това, което Джак все още не можеше да проумее, бе начинът, по който всички тези ужасни престъпления бяха свързани, защото той ни най-малко не се съмняваше, че това е така. Но сега се доближаваше до целта. Усещаше цвета в съзнанието си: студено, неоново синьо, точно толкова красиво, колкото грозна бе разгръщащата се серия от злодеяния.
Поредицата престъпления му казваше още нещо: като застреля Сирил Толкан заради убийството на Гъс, той тръгна след неправилния човек. Сега, докато в главата му се премятаха всички налични факти, се запита дали нарочно не е бил подведен да проследи Толкан. В крайна сметка както Станц, така и Джак решиха, че най-уличаващото бе уникалното оръжие на убийството. Палетата се използваше в пекарните. А Сирил Толкан притежаваше една — хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“. Но макар че Джак уби Толкан преди двайсет и пет години, странната изпилена палета отново биваше използвана като оръжие за извършване на убийства. На Джак не му се вярваше, че появата на палетата отново е съвпадение, а и не допускаше, че става въпрос за убиец имитатор, поради простия факт, че преди двайсет и пет години оръжието на престъплението в нито един момент не бе показано публично. Това означаваше, че убиецът на Гъс е бил жив през цялото това време. Но защо изплува на повърхността сега и защо отвлече Али Карсън?
Джак седеше зашеметен, опитвайки се да възстанови равновесието си, докато миналото и настоящето неудържимо препускаха едно към друго.
Най-накрая се раздвижи.
— Аз познавам това място — призна той, докато сядаха в колата, паркирана до сградата. — Аз ще поема задната част, а ти предната.
Синхронизираха часовниците си. Беше сумрачно. Светлината неумолимо чезнеше от небето, сякаш прогонена от тъмна мъгла. Въздухът беше студен, но нямаше вятър. Влагата покриваше земята като пелена от смет.
— Дай ми деветдесет секунди, след като се разделим, за да заема позиция — продължи той. — Става ли?
Нина кимна и двамата слязоха от колата. И двамата погледнаха часовниците си, когато се разделиха на тротоара. Джак си броеше наум, докато вървеше покрай къщата и минаваше между боклукчийските кофи вдясно и телената ограда отляво. Замисли се за Зила — огромната немска овчарка, към която Гъс се отнасяше много добре.
Стигна до задната врата шестнайсет секунди по-рано. По пътя натам мина покрай три прозореца. На два от тях бяха спуснати плътни завеси и нищо не можеше да се види отвътре. На третия имаше дантелени, жълти като масло пердета. Кухнята вътре беше пуста.
Той пъхна в ключалката два извити шперца и ловко ги използва да имитира завъртането на истинския ключ. Вратата се отвори в почти същия момент, в който Нина почука на входната врата. С изваден пистолет „Глок“, Джак мина от стая в стая, като през цялото време се ослушваше за човешки звук между настоятелните почуквания на Нина. Беше мрачно, потискащо, пълно с лоши спомени, които сякаш вибрираха през дъските на пода. В коридора се спря при наредените фотографии. Косата му се изправи. Всичките бяха на Али Карсън. Отличаваха се с добро качество. И тогава дъхът му секна. В средата имаше снимка на Али и Ема, които вървяха заедно през двора на „Лангли Фийлдс“. Докато се взираше в двете момичета, образът на Ема затрепка, стана вълнообразен и заприижда към него. Той можеше да се закълне, че тя знае, че той е тук. Помисли си, че усмивката на лицето й е за него.
Тя го викаше. Гласът й като че ли идваше от обратната страна на високоговорител. Искаше да й отговори, но страхът, че Крей/ Уитман може да е в къщата, го принуждаваше да си държи устата затворена.
Нина пак задумка по входната врата и той подскочи, но това в никакъв случай не беше причината за уплаха му. Мина в антрето и се протегна да й отвори вратата. Бързото му поклащане на главата я извести, че не е открил никого, но я поведе мълчаливо към снимките в коридора.
С лявата ръка й даде знак да провери втория етаж. Той минаваше от стая в стая: пълното с паяжини мазе, в което се носеше миризма на влага и пресен бетон, всекидневната с изумителните планини от книги, списания и всякакви вестници. Банята беше чиста, както и кухнята. И все пак беше странно. Всекидневната и антрето бяха точно такива, каквито си ги спомняше — разхвърляни и миришещи на мухъл, но кухнята и банята бяха подредени и безупречно чисти, блестящи като научна лаборатория. Все едно двама напълно различни човека обитаваха едно и също място: духът на Мармозетката и Крей/ Уитман.
Вляво откри затворена врата. Натисна дръжката и установи, че е заключена. Шперцовете не можеха да помогнат тук. Досега не беше виждал такава брава. Отдръпна се назад, прицели се, закри очи и натисна спусъка на пистолета. Последвалият удар изстреля Нина при него.
Той ритна вратата и откри стая само с един огромен, боядисан дървен стол. По едно време, може би когато Мармозетката живееше тук, стаята имаше прозорец. Но след това стената е била зазидана и пребоядисана. Отвътре се носеше кисела смрад на пот, страх и човешки екскременти.
Двамата се върнаха в коридора, минаха по него и се озоваха в жизнерадостната кухня.
— Провери всичко — нареди Джак.
Отваряха шкафове, чекмеджета, долапи. Всички прибори, бутилки, кутийки, бърсалки, метли, лопати бяха подредени според предназначението и размера им. Фурната беше празна. Нина отвори вратата на хладилника.
— Виж тук.
Тя коленичи пред отворения хладилник. Всички етажерки бяха махнати. Посочи дъното, където между отделенията беше пъхнато нещо полупрозрачно.
— Мисля, че е парче кожа.
Джак кимна. Сърцето му се беше качило в гърлото.
— Да го занесем на доктор Шилц. Имам чувството, че е на нашата Джейн Доу с ампутираната ръка.
Нина надяна чифт латексови ръкавици.
— Да се молим да не е на Али Карсън.
Докато тя вадеше пинцети и найлоново пликче за улики, Джак отиде до вратата на килера. Беше затворена, но не и заключена. Той предпазливо я отвори.
От гърдите му излезе дълга въздишка на облекчение. Дъщерята на президента седеше свита в ъгъла, опряла гръб на отсрещната стена, докъдето стигаше един долап. Коленете й бяха свити към гърдите, а ръцете й обгръщаха пищялите. Полюшваше се леко напред-назад, сякаш успокояваше сама себе си.
Джак приклекна до нивото на Али.
— Али? — Трябваше да извика името й три-четири пъти, докато главата й се завъртя и очите й се фокусираха върху него. Нина вече говореше с управлението. Искаше да бъдат изпратени линейка, семейният лекар на Карсън, който стоеше в „Лангли Фийлдс“, и въоръжен ескорт. Първо попита за Хю Гарнър, но поради някаква причина, която Джак не успя да разбере, не можеше да говори с него.
— Никакви сирени — тихо каза Джак и Нина предаде нареждането.
Джак се промъкна по-близо и Али се сви назад.
— Али, аз съм Джак, Джак Макклюр. Бащата на Ема. Помниш ли ме?
Али го изгледа с непроницаемите си очи. Не беше спряла да се поклаща и Джак не можеше да спре да мисли за стаята с чудовищния стол, каишките и миризмата.
— Не се бой, Али. Аз и Нина сме изпратени от майка ти и татко ти. Тук сме, за да те отведем у дома.
Нещо от казаното предизвика искрица живот в очите й.
— Джак?
— Да, Али. Джак Макклюр.
Внезапно Али спря да се поклаща.
— Наистина ли си ти?
Джак кимна. Той й подаде ръка, докато Али се протегна и колебливо я хвана. Очакваше да се отдръпне назад, но вместо това тя се хвърли в прегръдката му. Ридаеше, опирайки се на него с отчаяние, което му разкъса сърцето.
Той се изправи на крака, без да я пуска. Цялата трепереше. Нина се приближи зад него. Тя отваряше чекмеджетата едно по едно. Всичките бяха празни, с изключение на най-горното, в което имаше най-различни обикновени инструменти — чук, нивелир, клещи, резци за жици, различни отвертки и гаечни ключове.
Али пак започна да скимти и Джак постави ръка на тила й в опит да я успокои. С другата ръка той извади мобилния си телефон и натисна един бутон. След миг бъдещият президент Едуард Карсън отговори.
— Сър, дъщеря ви е при мен. Али е жива и здрава.
За малко от другата страна на линията се чу шумолене, което можеше да означава всичко, в това число и Карсън да си бърше сълзите.
— Благодаря ти, Боже — промълви той със задавен от вълнение глас. След това Джак го чу да предава новините на жена си и тя извика от облекчение и радост.
— Джак — обади се Карсън, — с Лин не знаем как да ти се отблагодарим. Може ли да говорим с нея?
— Не ви съветвам, сър. Трябва да я измъкнем от това място и да й направим изследвания.
— Кога може да я видим?
— Линейката идва насам — отговори Джак. — Можете да дойдете в „Бетесда“.
— Тръгваме — каза бъдещият президент. — Джак, ти удържа на обещанието си. С Лин никога няма да го забравим.
В същия момент, в който Джак прибра телефона си, Нина отвори шкафа над малката мивка. При вида на рогатата пепелянка, която се плъзгаше по рафта, тя отстъпи назад. Зловещата клинообразна глава с демонски роговидни израстъци се вдигна нагоре. Пепелянката беше гладна и нервна. Езикът й се стрелна навън, трептейки и надушвайки живи същества.
Джак изрови клещите от чекмеджето. Главата се движеше напред много по-бързо, отколкото той можеше да я следва, но когато преполови разстоянието до него, отгоре й падна някаква сянка падна и я забави. Джак усети струйка леден дъх в тила си. С добре премерен удар с клещите той зашемети пепелянката, след което захвана главата й между челюстите на клещите и стисна с всичка сила. Въпреки че мозъкът на змията стана на пихтия, тялото й дълго време продължи да се гърчи и да се удря бясно във всички посоки.
Нина се постара да възстанови равновесието си.
— Джак, добре ли си?
Той беше загубил гласа си и само кимна.
— Идваше право към теб. Бях сигурна, че ще те ухапе.
— Щеше да го направи — потвърди Джак леко замаян, — но нещо я забави.
— Това е невъзможно.
— И все пак стана нещо. Между мен и змията застана сянка.
Нина се огледа.
— Каква сянка, Джак? — Тя размаха ръка през пространството, което Джак посочи. — Тук няма никаква сянка, Джак. Абсолютно никаква.
Али се изви в ръцете му и отлепи лице от рамото му.
— Какво стана? — прошепна тя.
Джак изрита тялото на змията.
— Нищо, Али. Всичко е наред.
— Не, не е. Нещо стана — настоя тя.
— Ще те изведа оттук, Али — прошепна той, докато я изкарваше през кухнята и по коридора. — Вашите ще дойдат да ни видят.
Къщата на Мармозетката гъмжеше от тежковъоръжени служители, каквито Нина поиска. Заедно с тях дойдоха и двама души от Бърза помощ със сгъваема носилка, медицинска сестра и семейният лекар на Карсън. Но Али отказа да се отдели от Джак, затова двамата, придружавани от Нина, излязоха от къщата, съпровождани от ескорта.
Али доближи устни до ухото му.
— Усетих нещо, Джак. Като че ли някой стоеше зад нас.
— Сигурно си загубила съзнание за момент — отвърна Джак.
— Не, усетих някой да диша, студен дъх по бузата ми.
Сърцето на Джак подскочи. Възможно ли е Али също като него да е усетила сянката? В главата му закръжаха възможности.
Той се качи в линейката заедно с плътно прилепналата към тялото му Али. Дори когато успя да я остави върху носилката, за да може лекарят да я прегледа, тя не го пусна напълно. Явно беше ужасена, че ще я остави сама с живия й кошмар.
Той хвана ръката й, заговори й за добрите стари времена, когато тя и Ема бяха най-добрите приятелки, и постепенно тя се отпусна достатъчно, за да може лекарят да измери жизненоважните й показатели и да й даде леко успокоително.
— Джак… — Клепачите на Али натежаха, но невероятният ужас още се свличаше от лицето й като маска. — Джак…
— Тук съм, скъпа — отвърна той със сълзи в очите. — Няма да те оставя.
Гласът му беше дрезгав и дишаше на пресекулки. Напълно съзнаваше, че това бяха думите, които трябваше да каже на Ема преди много време.