Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (3)

2.

— Добре ли си? Можеш ли да се движиш?

Джак Макклюр чу гласа, но не можеше да види нищо. Опита се да помръдне, но седеше здраво притиснат между предпазния колан и въздушната възглавница.

— Обадих се на 911 — съобщи познатият глас. — Скоро ще дойде линейка.

Джак усети миризмата на нагорещен метал и противната сладникава миризма на прясна кръв и съсиреци.

— Бенет?

— Да, аз съм. — Капитан Родни Бенет беше шефът му във Фолс Чърч, Вирджиния, от група 1 на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, специализирана в областта на палежите и експлозивите.

— Не виждам.

— Цялото ти лице е в кръв — тихо каза Бенет.

Джак повдигна дясната си ръка, която явно се движеше нормално, и избърса лицето си с маншета на късото си кожено яке. Още кръв се спусна по челото и му влезе в очите. С върха на пръстите той напипа разкъсване на границата между челото и косата и сложи ръка отгоре. След това погледна надясно. Част от мантинелата, разкъсана от удара при катастрофата, беше проникнала през предното стъкло и отрязала облегалката за глава на пътническата седалка. Същото можеше да се случи и с главата на Джак, ако се беше ударил трийсет сантиметра по-вдясно.

Влажен повей мина през кадилака и изсуши потта по скалпа на Джак, превръщайки я в солена коричка. Дъждът беше спрял. Високо горе се извиваха облаци и затъмняваха бялото небе.

— Джак, какво, по дяволите, стана?

Дезориентиран и чувайки приближаващите сирени, той се отнесе към едни други сирени и едни други светлини.

Друга автомобилна катастрофа.

* * *

Преди седем месеца той седеше в кабинета си с прилепнала телефонна слушалка до ухото и координираше акцията срещу контрабандист на цигари, стоящ в края на веригата — финалът на шестмесечна изнурителна операция, ръководена от Джак. Той предпочиташе да върши оперативна работа на предна линия, но беше напълно наясно с ограниченията си и знаеше, че Бенет го постави там, където е безценен. А това имаше огромно значение за него. Бенет беше един от малкото хора в живота му, който знаеше какво представлява Джак в действителност и го приемаше такъв, какъвто е.

Със сателитна карта на компютърния екран пред себе си Джак определи нови местоположения на водачите на екипи. Мобилният му телефон иззвъня, но той не му обърна внимание. Звъненето спря и почти веднага започна отново. Докато крещеше заповеди в слушалката, пренасочвайки един от оперативните екипи, той си позволи да хвърли едно око на мобилния си. Беше Ема.

Оперативните екипи се прегрупираха в опит да заемат по-добри позиции от врага. Той имаше дарбата да вижда общата картина, да изучава ситуацията в трите й измерения и колкото по-сложна беше тя, толкова по-добре. Тактическите му умения бяха несравними.

Мобилният телефон звънна за трети път. По дяволите, в какво се е забъркала дъщеря му този път? Без да сваля слушалката от ухото си, той й вдигна.

— Татко, имам сериозен проблем. Трябва да говоря с теб…

— Скъпа, в разгара съм на критична ситуация. Нямам време за това сега.

— Но, татко, имам нужда от помощта ти. Няма кой друг…

Остър глас изпука в другото му ухо.

— Тази позиция ни излага на показ!

— Изчакай — каза той на дъщеря си. След това започна да говори по стационарната линия: — Слезте и се прикривайте. — Той раздвижи картата на екрана. Множество букви се извиха като блестящи рибки, изчезващи в пещера. Ако имаше време, можеше да прочете думите, но… — Добре, вземи трима души и се придвижете шест метра вляво. Дърветата ще ви прикриват.

— Татко, татко…?

С разтуптяно сърце Джак каза:

— Тук съм, Ема, но нямам…

— Татко, напускам това място. — Под „това място“ тя имаше предвид колежа в Лангли, където учеше в предпоследния курс.

— Скъпа, ще се радвам да поговорим, но не точно сега.

И в този момент дойдоха истинските неприятности.

— Държим ги под контрол, Джак! — чу той в другото си ухо.

— Сега придвижи втория екип! — извика Джак. — Ще ги притиснете в кръстосан огън.

— Ще дойда при теб.

Джак чу внезапния пукот на автоматичен огън. Раздразнението му избухна.

— Ема, нямам време за младежките ти лудории.

— Това не е лудория, татко! Това не може да чака. Идвам…

— Господи, Ема, не ме ли чуваш? Не сега. — И той затвори телефона.

Мобилният звънна отново, но той вече се беше върнал към суматохата.

Акцията беше успешна. Покрай последвалите напрегнати събития той напълно забрави за обаждането на Ема. Но това не продължи дълго. След седемнайсет минути Джак получи ново обаждане. Възможно най-бързо и с включени бяло-сини светлини той подкара към мястото на катастрофата — „Сайгон Роуд“, близо до една изолирана отсечка на магистралата „Джорджтаун Пайк“ до Дрейнсвил Дистрикт Парк. Плътно залесеният и рядко населен район беше ограден с жълта лента. Екип от униформени служители се въртеше около двама щатски полицейски детективи, а четирима яки парамедици трамбоваха между мястото на самата катастрофа и двете линейки, върху чиито бели покриви присветваха червени светлини.

Джак слезе от колата и за момент не можеше да направи нищо, дори да мисли. Мозъкът му беше като скован. В същото време краката му като че ли отказваха да го държат. Колата сякаш беше прикрепена към един голям бряст. Следи от гуми по шосето зад колата криволичеха към дървото. Внезапно в съзнанието на Джак изплува споменът за обаждането на Ема. Той бе твърде погълнат от акцията, за да осъзнае колко разстроена беше тя. Затова ли беше изгубила контрол над колата? Дали се е забила в дървото, преди да успее да дойде на себе си?

Един от униформените служители се приближи към него и протегна ръка, за да го спре.

— Какво, по дяволите, се е случило? — извика Джак в лицето му, като че ли вината за катастрофата беше негова.

Униформеният изръмжа нещо, което Джак не чу. Механично Джак показа служебната си карта и униформеният отстъпи.

Когато видя задницата на колата, която изглеждаше странно непокътната в сравнение с останалата й част, го побиха тръпки. Тай разпозна регистрационните номера — синя „Тойота Камри“, 1999 година. Всички съмнения изчезнаха. Това беше колата на Ема.

— Някой ще ми каже ли какво, по дяволите, се е случило? — извика той отново.

През цялото време по пътя насам си повтаряше, че сигурно е грешка, че не колата на Ема се е отклонила от пътя с висока скорост, удряйки се челно в дърво, че мъртвото момиче зад волана не е неговата дъщеря.

Беше нелепото желание на човек, който прави отчаян опит да промени действителността. Видя я в момента, в който стигна до местопроизшествието. Ема беше изхвърчала от колата. Джак приклекна до нея на твърдата земя, почерняла от бензин и кръв. Кръвта на неговата дъщеря. Той се наведе и взе главата й в обятията си, както в деня на раждането й. Боже мой, вярно е, помисли си. Не беше кошмар, от който щеше да се събуди разтреперан, но облекчен. Беше истина. Това беше неговият съсипан живот. Защо му се беше обадила? Какво искаше? Къде отиваше така паникьосана? Сега той никога нямаше да разбере. Краткият й и горчив живот се спусна към него като локомотив и го удари с пълна сила — здраво розово бебе, което той люлееше и приспиваше; щапукащо хлапе, на което помагаше да преодолее препятствията в дневната; момиченце, което го изпълваше със страхопочитание, докато се катереше по пързалката и после се спускаше; красивите й тъмни и ясни очи, които бе вперила в него, докато му махаше на първия учебен ден. И сега този фатален удар, който унищожи и двама им.

Тя си беше отишла. За миг. За частица от секундата. Като облак или вятър. След като тя се отдели от него, какво направи той, за да прояви интерес към нея, да й покаже, че я обича? И най-лошото от всичко — къде беше той, когато тя се нуждаеше от него най-много? И къде е тя сега? Не че беше религиозен, не си падаше по илюзиите за рай и ангели, но наистина беше немислимо тя да е изчезнала в нищото. Обзе го ужас, че времето му с нея дори не беше започнало. Самозалъгване — само това означаваха мислите му, защото той нямаше вяра, нямаше за какво да се хване освен за наранената глава на собственото си дете, на неговото бебе, неговото малко момиченце.

Къде беше той, когато тя се появи на бял свят? Занимаваше се с открадната от Форт Макнеър пратка автомати „ХМ8“, за да не попадне тя в ръцете на колумбийски наркопласьори, които имаха голяма нужда от оръжията. Тоест беше не където трябва — точно както и днес.

Беше му извънредно трудно да я гледа, да поглъща с поглед всичките тези белези от изгаряния, разкъсвания, натъртвания, но в същото време не можеше да извърне очи, защото се боеше, че ще я забрави. Страхуваше се, че когато този момент отмине, тя ще се превърне само в сън.