Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (38)

37.

13-20 януари

Ранният януарски залез рисуваше тънки златни и пурпурночервени ивици върху ниското небе на запад. Джак се срещна с доктор Айрини Сондърсън на широката веранда в южняшки стил на „Емили Хаус“.

— Изпробвах всички начини, за които се сетих, както и няколко нови способа, за да стигна до Али — каза доктор Сондърсън. Тя беше висока, слаба като вейка жена със силно пристегната в конска опашка тъмна коса, което подчертаваше високото чело, високите скули и живите й, интелигентни очи. Изглеждаше като нереализирал се модел. — Тя или не може, или не иска да ни каже какво й се е случило.

— Какво й е? — попита Джак. — Не можете ли да кажете поне това?

Доктор Сондърсън поклати глава.

— Това е едно от най-обезсърчителните неща, що се отнася до човешкото съзнание. Не се и съмнявам, че страда от някакъв вид посттравматичен стрес, но в крайна сметка това не ни говори нищо. Няма спор, че е преживяла травма. Но не можем да определим нито вида й, нито какво точно влияние е оказала върху нея. — Тя въздъхна дълбоко. — Честно казано, намирам се в задънена улица.

— Вие сте третият психиатър, който казва това. — Джак разкопча сакото си. Отношенията им вече не бяха формални. — А физически наранявания?

— Щателният медицински преглед показва, че не е била изнасилена или наранена по какъвто и да било друг начин. Нямаше дори повърхностна драскотина.

— Възможно ли е да е стокхолмски синдром?

— Навярно имате предвид Пати Хърст. — Доктор Сондърсън сви рамене. — Разбира се, възможно е да се идентифицира с похитителя си, но тя не демонстрира никаква враждебност към нас и като се има предвид относително краткото време, което е прекарала с него, изглежда малко вероятно. Освен ако, разбира се, не е използвал упойващи вещества, за да ускори процеса, но в кръвната й проба липсват следи от химически маркери. Както знаете, с нея се зае личният медицински екип на президента в „Бетесда“, когато я заведохте там.

— Минаха три дни, откакто поисках да я видя — каза Джак.

— Можете да я видите веднага, ако желаете — отговори доктор Сондърсън, отхвърляйки оплакването му със спокойната самоувереност на психиатър.

Винаги знаят какво да кажат, помисли си Джак, даже когато грешат.

— Да ви заведа ли до стаята й?

— Всъщност бих предпочел да я видя тук, отвън.

Доктор Сондърсън се намръщи.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо не? Почти през цялото време за изминалите десет дни е стояла затворена като в клетка. Тук е хубаво, но все пак е затвор. — Джак й предложи най-очарователната си усмивка. — Хайде, докторе. — И двамата знаем, че свежият въздух ще й се отрази добре.

— Добре. Връщам се веднага. — Понечи да се обърне, но се поколеба. — Не се изненадвайте, ако Али демонстрира променливо поведение и изпада в крайни настроения.

Джак кимна.

Останал сам на верандата, имаше възможност да се потопи в едновремешната атмосфера на „Емили Хаус“ — просторно, една идея по-натруфено място, чийто двор спокойно можеше да послужи за декор на нова версия на „Отнесени от вихъра“. Ако не знаеше истинското предназначение на имението, Джак навярно би очаквал да види двойки, които пийват ментови джулепи и си бъбрят със силен южняшки провлачен акцент.

„Емили Хаус“, кръстена на кучето на един от президентите на САЩ, представляваше преди всичко надеждна правителствена сграда. Намираше се в центъра на петдесетакрово парче земя във Вирджиния, което беше толкова добре охранявано, колкото и гъсто залесено. През годините много държавни глави, дезертьори, двойни агенти и всякакви подобни бяха наминавали насам. Представляваше бяла постройка със сиви кепенци и синьосивкав покрив с плочи. Невзрачната й външност идеално прикриваше бронирани стени, врати и прозорци, както и по-модерни охранителни джаджи, отколкото в лабораторията на Кю. Така например тук имаше няколко АСО — „Активна система за отказ“, — което звучеше по-скоро като наименование на болест от списъка на доктор Сондърсън. Но под понятието АСО не се криеше нищо необяснимо. В общи линии това беше лъчев пистолет, който изстрелваше сноп невидима енергия, под влияние на която жертвите имаха чувството, че кожата им гори. Това оръжие не се държеше в ръка и изобщо не беше малко по размер. Всъщност приличаше по-скоро на сателитна чиния, поставена върху камион с открита каросерия или джип. Но важното е, че действаше.

Джак чу отварянето на вратата и се обърна. Беше Али, следвана плътно от доктор Сондърсън. Бяха изминали само три дни, откакто я видя за последен път, но изглеждаше с година по-възрастна. На лицето й беше изписана промяна, която той не можеше да определи съвсем точно. Още една визуална загадка, която трябваше да дешифрира.

— Ей! — възкликна той с усмивка.

— Ей!

Тя се спусна в прегръдката му. Джак я целуна по главата. После доктор Сондърсън му кимна и се оттегли в „Емили Хаус“.

Али носеше късо вълнено сако, дънки и оранжева фланелка „Бъфало“ с щампа на летящ орел, стиснал в ноктите си череп.

— Искаш ли да се поразходим? — предложи той.

Тя кимна и Джак я поведе надолу по стъпалата и след това по чакъла. Около „Емили Хаус“ имаше няколко градинки. По това време на годината единствено ниският лабиринт от чимшир беше запазил зеленината си.

Али наведе глава.

— Не можем да се отдалечим, без да привлечем вниманието на охраната.

Джак следеше внимателно не само думите, но и тона й. В гласа й имаше някаква скръб и това докосна тъжната струна у него. Тази млада дама беше прекарала живота си на каишка, наблюдавана от сурови мъже, с които никога не бе успявала да установи връзка. Той реши да говори с баща й за новите гардове от Сикрет Сървис, които щяха да бъдат прикрепени към нея, когато се прибереше у дома. Тя заслужаваше нещо по-добро от поредната двойка анонимни агенти.

— Как се отнасят към теб? — попита той, докато се придвижваха между ниските живи плетове.

— Пипат с меки ръкавици. — Тя се изкикоти. — Понякога си мисля, че съм направена от стъкло.

— Те ли те карат да се чувстваш така?

Али сви рамене. Беше ясно, че не е готова да говори за случилото се дори с него. Джак си даде сметка, че ще трябва да възприеме съвсем друга тактика.

— Али, има нещо, за което само ти можеш да ми помогнеш. Става въпрос за Ема.

— Добре.

Дали грешеше, или очите й действително светнаха?

— Не ми се смей, но през последните десет дни имаше моменти, когато, заклевам се, видях Ема. Един път в „Лангли Фийлдс“, а след това на задната седалка в колата ми. И още няколко пъти. А веднъж усетих студен дъх в тила ми.

Али вървеше бавно и зяпаше в краката си. Давайки си сметка, че напоследък е била пришпорвана достатъчно, Джак реши да я остави на мира. Той се заслуша в повея на вятъра между голите клони и в далечния крясък на ято врани, струпали се по върховете на дърветата като стари баби на погребение.

Най-после Али вдигна глава и го изгледа с любопитство.

— Аз усетих същото. Когато ти ме държеше, докато онази змия…

— Ти си видяла змията?

— Чух я.

— Не знаех.

— Беше зает.

Думите го прободоха, макар че тя изобщо нямаше намерение да го засегне. Раната, която получи поради проявено невнимание, все още беше жива като в деня, в който държеше безжизненото тяло на Ема в ръцете си. Нищо не може да те подготви за смъртта на детето ти. Беше неестествено и затова неразбираемо. Нямаше утеха. В този смисъл може би обръщането на Шарън към църквата беше непонятно. Идва момент, когато болката в теб става непоносима. По един или друг начин ти се налага да напипаш пътя към помощта.

Те стигнаха до центъра на лабиринта — малко квадратно пространство с каменна пейка. Седнаха мълчаливо. Джак гледаше как сенките пълзят по тревните площи и градините. Върховете на дърветата сякаш бяха обгърнати в пламъци.

— Усетих я — промълви Али най-накрая. — Ема беше с нас в онази ужасна къща.

И точно в този момент, с изричането на тези думи, Джак усети как някаква неизмерима тайна ги погали с воала си. Почувства, че с влизането в чимширения лабиринт, с насочването им към центъра двамата се докоснаха до мъдрост отвъд човешкото разбиране и така по тайнствен начин се оказаха свързани един с друг до края на живота си.

— Но как е възможно? — Той говореше колкото на нея, толкова и на себе си.

Тя сви рамене.

— Защо обичам кока-кола и не понасям бира? — отвърна тя. — Защо предпочитам синьото пред червеното?

— Някои неща просто са такива, каквито са.

— Именно — кимна тя.

— Но това е различно.

— Защо да е различно? — попита Али.

— Защото Ема е мъртва.

— Честно казано, не знам какво означава това.

Джак се замисли за момент и след това поклати глава.

— И аз не знам.

— Тогава няма причина да не трябва да усещаме присъствието на Ема — заключи тя.

— Погледнато от този ъгъл…

С абсолютната увереност на младостта тя го прекъсна с въпрос:

— А от какъв друг ъгъл би могло да бъде погледнато?

Джак можеше да измисли най-различни алтернативи, но всички те попадаха в рамките на строгите убеждения на скептиците — както научни, така и религиозни.

И тъй като все още усещаше крилата на мистерията да пърхат около тях, той й каза това, което не можеше да сподели с никого. С лакти върху коленете и плътно сплетени пръсти, той се наведе напред и рече:

— След като се разделихме с Шарън, започнах да се чудя дали това е всичко. Имам предвид живота, света, който виждаме, чуваме, помирисваме, докосваме.

— Защо тази мисъл се появи тогава? — попита Али.

Джак търсеше подходящия отговор.

— Защото без нея станах, как да кажа, отвързан.

— Аз съм отвързана от първия си дъх. — Али седна напред. — Понякога си мисля, че съм се родила, задавайки въпроса: „Това ли е всичко?“ Но за мен отговорът винаги е бил: „Не, светът се простира далеч зад решетката на клетката ти.“

Джак се извърна към нея.

— Наистина ли смяташ, че светът е клетка?

Тя кимна утвърдително.

— Тя е достатъчно малка, Джак. Ти си бил и продължаваш да си в нея, така че трябва да знаеш.

— В такъв случай се радвам, че Ема е дошла вътре.

— За толкова кратко време!

Искреното съжаление за пореден път скъса сърцето на Джак.

— И тя е имала теб, Али, макар и за толкова кратко време.

Сенките се разстлаха над обширните морави, живите плетове и цветните лехи и стана хладно. Али потръпна, но когато Джак я попита дали иска да се прибере вътре, тя поклати глава.

— Не искам да се връщам — прошепна тя. — Не бих го понесла.

Без да мисли, Джак покровителствено обви ръка около тялото й и за негова изненада, тя се приближи към него.

— Искам да ти разкажа за Ема — най-после промълви тя.

Зашеметен, Джак не каза нищо.

Али се извърна с лице към него.

— Мисля, че затова е още тук. Смятам, че иска да ти разкажа сега. Иска да знаеш всичко за нея.