Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (19)

18.

— Пит ще се оправи ли?

— Така казва лекарят — отговори Джак. — Откаран е в медицинския център „Бетесда“. Ще получи най-добрата помощ.

Джак сам изяви готовност да откара Крис Армитидж до дома му. От сивото небе се спусна тънка пелена суграшица. Гумите съскаха, докато колата се плъзгаше по пътя.

Армитидж потрепери.

— Докато пак го потопят.

— Няма да го потопят пак.

— Със сигурност. — Армитидж се беше свил на пътническата седалка колкото е възможно по-далеч от Джак. — Ще подам жалба до главния прокурор.

— Съветвам те да не го правиш. — Джак се качи на магистралата и се отправи към Вашингтон. — В противен случай Гарнър пак ще те хване. Освен това ти гарантирам, че главният прокурор никога няма да види жалбата.

— Тогава ще я направя публично. Всяка една новинарска агенция на драго сърце ще приеме историята.

— На Гарнър ще му хареса. Само за миг той и хората му ще докажат, че си побърканяк и каквото и доверие да се опитваш да изградиш в движението ти, то ще бъде пръснато на пух и прах.

Армитидж го изгледа за момент.

— Кой си ти? Доброто ченге?

— Аз съм добрият — отвърна Джак. — Единственият, когото ще срещнеш през следващите три седмици.

Армитидж обмисли чутото.

— Щом си толкова добър, тогава ми кажи какво става.

Джак заобиколи един тромав влекач.

— Не мога да го направя.

В тона на Армитидж се усещаше горчивина.

— Това е кошмар.

На всеки двайсет секунди очите на Джак се отклоняваха към огледалото за обратно виждане.

— Разкажи ми за твоята организация.

Армитидж изсумтя.

— Като за начало, ние не сме П-2. Всъщност нямаме нищо общо с тях.

Едно сиво беемве петица беше заело позиция две коли зад тях.

— Но ти знаеш за П-2. — Джак се стараеше да прикрива обзелото го напрежение.

— Разбира се. Може ли да увеличиш температурата? Тресе ме.

Джак завъртя копчето.

— От страха е, процежда се през тялото ти.

— Откъде знаеш? Имам чувството, че ще ме е шубе до края на дните ми.

Джак мина в средната лента. Сивото беемве изчака няколко минути и направи същото.

— Всяка организация има радикали — обясни Армитидж, — но да ни слагат под общ знаменател е все едно да речеш, че всички мюсюлмани са терористи.

Наближаваха изход от магистралата. Джак се престрои в лявата лента.

— Може да ти звучи изненадващо, но ужасно много американци са убедени, че е така.

— Преди петдесет години повечето американци са мислели, че евреите имат рога. Ето това е сред нещата, които не са й наред на Америка, сред нещата, срещу които се борим.

Сивото беемве мина в лявата лента.

— Предполагам, че Гарнър и хората му още го вярват — язвително отбеляза Джак.

— Защо казваш „Гарнър и хората му“? Ти не си ли от тях?

— Бях зачислен към тях, за да им вдигна реномето. — Може и така да се изтълкува, рече си Джак. — Но не споделям тяхната философия.

— Във всеки случай ти благодаря. Питър по всяка вероятност дължи живота си на теб.

Джак усети как Армитидж изучава лицето му.

— Освен ако не е било театър, а?

— Не.

— Как да съм сигурен, че не лъжеш?

Джак прихна.

— Не можеш.

— Не виждам кое му е смешното. — В тона на Армитидж прозираше обида.

— Имах предвид да ми повярваш, че казвам истината.

Армитидж се усмихна насила.

— О, аз имам вяра — вяра в човечеството, вяра в науката, вяра, че разумът ще надделее над религиозните заблуди. Разумът не се нуждае от свещеник или равин, или имам, за да съществува.

— Звучиш убеден в правотата си.

— Нямам друг избор — отвърна Армитидж. — Някога бях свещеник.

Думите му възбудиха интереса на Джак, почти колкото и сивото беемве.

— Да не падна от кревата?

— Знам какво си мислиш, но не, не беше момиче. Беше нещо много по-просто, наистина. И това направи откритието ми още по-проникновено. Един ден се събудих и си дадох сметка, че светът на религията е в пълен дисонанс със света, в който живеех, света около мен, света, на който помагах. Епископите и архиепископите, които познавах, моите духовни водачи, нямаха ни най-малка представа какво се случва в истинския свят. Нещо повече — не ги интересуваше.

Армитидж облегна глава и обърна поглед към себе си.

— Един ден направих грешка, като изказах опасенията си пред тях. Те без никакво колебание ги отхвърлиха, но от този момент нататък, смея да твърдя, че представлявах опасност за тях. Не ми даваха да вземам решения относно църковната политика дори в собствената ми енория.

Те продължаваха да се движат на юг по магистралата.

— И затова напусна.

Армитидж кимна.

— Всичките ми връзки с нерационалния, основан на вярата, свят бяха прерязани. Вместо това бях привлечен от физиката, квантовата механика, органичната химия — не като учен, а като начин да разбера света. Открих, че всички тези дисциплини са емпирически установени. Могат да бъдат формулирани. И още по-важно, могат да бъдат ясно дефинирани. Не подлежат на интерпретация. Разбираш ли, организираните религии отравят всичко. Правят хората суеверни, невежи и нетолерантни към различните от тях. Освен това те погрешно дават власт на хора, които нямат право да бъдат на власт.

— Като стана въпрос… дръж се.

Джак шофираше с малко под разрешената скорост, но на стотина метра от изхода натисна рязко педала на газта. Колата дръпна напред. Джак завъртя волана и навлезе в средната лента, съпроводен от сърдит рев на клаксони. Внезапно намали, да пусне един камион да мине пред тях, а след това се отклони в дясната лента и навлезе в изхода с шеметна скорост.

Зад тях изсвистяха гуми, чу се вой на клаксони.

Армитидж се извъртя назад, доколкото му позволяваше предпазният колан.

— Не можа да се измъкнеш.

— Когато поискам да се отскубна от тях, ще го направя — отвърна Джак.

Той се приготви да свърне вляво по „Кърби Роуд“, но видя пред себе си временен знак на колела, чийто надпис от мигащи лампички предупреждаваше нещо. Проблемът беше, че не можеше да го прочете. Наредените светлини гъмжаха като кошер пчели. Високата скорост му пречеше да намери неподвижната си опорна точка, да заповяда на дислексичния си мозък да прочете това, което отказваше да прочете. Затова се отклони вляво от магистралата.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Армитидж, вкопчен в таблото отпред.

Джак веднага го разбра. Достъпът до „Кърби Роуд“ беше блокиран. Промушиха се между две дървени барикади и се врязаха в осеяно с дупки пътно платно, тук-там оголено до самата му основа. Работниците се разпръснаха с крясъци, обезумели от ужас. Колата пропадна в една дупка, после подскочи и тежко се стовари върху земята.

Воланът вибрираше в ръцете на Джак.

— Какво пишеше на знака?

— Не те разбирам. — Армитидж беше озадачен. — Можеш да четеш колкото и аз.

— Просто ми кажи какво пишеше! — изкрещя Джак.

— Следващият километър на „Кърби Роуд“ е в ремонт.

Засега нищо не можеше да помогне.

— Дръж се — мрачно каза Джак.

Те се друсаха по неравния път. Джак ту намаляваше, ту даваше газ, за да избегне най-дълбоките дупки. Изминаването на разтърсващия до мозъка на костите километър им се стори цяла вечност. След това колата стъпи на гладък асфалт. Джак забеляза, че сивото беемве крета по пътя зад тях.

— Защо ни преследват? — попита Армитидж, докато се обръщаше назад.

— Дяволски добър въпрос.

Джак отвори мобилния си телефон, набра Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, което се намираше на по-малко от пет минути от тях.

— Макклюр е, свържете ме с Бенет — изстреля веднага щом отсреща вдигнаха. Началникът Родни Бенет незабавно прие обаждането.

— Какво става, Джак?

— Ще разбера след няколко минути, шефе. Водя мощна опашка зад себе си. Последен модел сиво беемве петица. След три минути ще съм на „Клейборн Драйв“. Капанът ще щракне ли?

— Остави на мен — измърмори Бенет.

— Добре. До след малко. — Джак сгъна телефона. — Отвори жабката — каза той на Армитидж. — Извади бележник и химикалка.

Армитидж се подчини.

Точно след три минути Джак зави наляво по „Клейборн Драйв“. Попаднаха в скъп квартал с големи, изискани къщи сред просторни тревни площи и елегантни градини пред тях.

Джак, който с едно око следеше случващото се в огледалото за обратно виждане, забеляза сивото беемве да завива след тях. Характерната му муцуна тъкмо стъпи на „Клейборн“.

— Защо намаляваш? — Армитидж вече наистина беше разтревожен. — Ще ни настигнат преди…

— Млъкни и запиши номера на беемвето — изстреля Джак.

— Готово — отвърна Армитидж, докато драскаше припряно.

Джак чу сирени по „Кърби“, които идваха право към тях.

Когато беемвето приближи достатъчно отзад, той внезапно завъртя волана наляво. Колата прескочи бордюра, качи се на тревата, мина през нисък жив плет от чемшир и се скри зад къщата точно когато две коли на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви с включени сигнални светлини и виещи сирени свиха по „Озбърн Драйв“ и заклещиха мистериозния сив преследвач.