Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (42)

41.

Първата мисъл на Джак беше Игън, но кой знае къде беше той по това време? Нямаше намерение да му звъни вкъщи. Затова му остана една-единствена възможност и той поведе Али към дома на Шарън.

Искаше да й се обади да я предупреди, но на този етап се боеше да използва мобилния си телефон. Затова спря до един супермаркет и купи комплект евтин мобилен телефон с предплатена карта. Настрои апарата и набра номера на Шарън.

Веднага щом чу гласа й, изстреля:

— Трябва да дойда. Става ли?

— Сред случилото се последния път?

— Беше просто спор. Не прави от мухата слон.

— От мухата слон? Джак, не разбираш ли? Ема беше основният смисъл на съвместния ни живот.

Тя беше права, разбира се, но той не разполагаше с време да навлизат в подробности.

— Чуй какво ще ти кажа, Шар. Имам нужда от помощта ти. Сега.

Леко колебание.

— Всичко наред ли е?

— Не съвсем.

— Какво става? — Тонът й се промени. Томахавката беше заровена. — Плашиш ме.

— Ще дойдем след петнайсет минути.

— Ще дойдем? Джак, с кого си?

— Не по телефона — отвърна той и прекъсна връзката.

Качи се в континентала и потегли.

* * *

Параноята го завладя до краен предел и той провери квартала на Шарън в радиус от осем преки. Дори на него му изглеждаше прекалено, особено като се има предвид, че не можеше да се сети за нито една причина, поради която Шарън би била поставена под наблюдение. Но тъй като нямаше представа кой е насъскал „черната кола“ подире му или най-малкото защо, колкото по-обстойна проверка направеше, толкова по-добре щеше да се чувства.

След като се убеди, че районът не е подложен на наблюдение, спря на алеята пред къщата на Шарън. Али не си беше отворила устата, откакто му дешифрира съобщението от Нина.

Докато двигателят все още работеше, Джак се обърна към нея:

— Добре ли си?

— Надявам се. — Тя постави ръка на слепоочието си. — Главата ме боли.

— Шарън ще ти даде хапче.

— Вие скъсахте, нали?

Джак кимна.

— Ще се съберете ли пак?

Джак въздъхна.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че знам отговора.

— Да, разбирам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ема доста говореше за вас, защото нещото, което най-много я разстройваше, бяха скандалите ви. Не ги понасяше.

Джак леко отвори прозореца. Затопленият въздух вътре го дразнеше.

— Освен това тя смяташе, че вината за конфликтите е нейна.

— Това не е вярно!

— Странно, защото ми е споделяла, че споровете ви винаги са заради нея.

Тогава Джак млъкна. Нещо го жегна под лъжичката, сякаш беше преял и сега на всяка цена трябваше да се отърве от храната. Той отвори вратата, слезе и се облегна на колата. Не му достигаше въздух.

Али също слезе, заобиколи предницата на континентала и застана до Джак.

— Съжалявам, ако съм те разстроила.

— Не ми обръщай внимание.

Връщайки се назад във времето, той си даде сметка, че скандалите им нямаха край. И за какво? За нищо. Препираха се, защото им беше станало навик, защото се бяха вкопчили в битката като стари неприятели, които вече не помнеха как беше започнала враждата им. Беше му дошло до гуша. Сигурно съществуваше по-добър начин да се разберат, а не с езика на гнева.

Той кимна.

— Казваш ми нещо, което двамата с Шарън трябваше да осъзнаем преди много време.

* * *

Шарън изглеждаше обезумяла от страх, когато отвори вратата.

— Али!

— Здравейте, госпожо Макклюр.

— Хайде, влизайте. — Шарън се огледа, преди да затвори и заключи вратата след тях. — Какво става, Джак?

Влязоха във всекидневната и седнаха на Г-образния диван.

— Ще ти донеса нещо за главоболието — каза Джак.

— Не — отказа Али. — Мина ми.

Джак я изгледа за момент, след което се обърна към Шарън.

— Трябва да намеря безопасно убежище за Али. Само за малко, докато свърша една работа.

Шарън гледаше скептично.

— Али, защо не си вкъщи с майка си и баща си?

— Дълга история — започна Джак.

— Питам Али, Джак.

— Този въпрос не е за нея.

— А аз мисля, че е — настоя Шарън. — Али?

Али се загледа в ръцете си.

— Ема точно така описваше компанията ви.

— Какво? — попита Шарън. — Какво каза?

— Ти поиска от нея да отговори — тихо се обади Джак. — Изслушай я.

Шарън го изгледа гневно, но не каза нищо. Изглежда, можеше да предложи само заплашителното дрънчене на сабята. И все пак Джак чуваше пръхтенето на коня й, който изгаряше от нетърпение да се впусне в битка.

Приемайки мълчанието за безмълвно съгласие да продължи, Али пое дълбоко дъх.

— Няма смисъл да се спори за това — тихо каза тя. — Джак е прав. Щом той не може да ти каже защо не съм с мама и татко, тогава и аз не мога. — Тя вдигна глава. — Но е важно да остана с теб, за да е свободен да направи каквото е нужно.

Шарън се облегна назад и изгледа Джак.

— Ти ли я подучи на това? — попита тя, но като видя изражението на лицето му, отбранително вдигна ръце. — Съжалявам. Съжалявам. — Тя кимна. — Разбира се, че можеш да останеш с мен, Али. — На лицето й се появи усмивка. — Колкото искаш или колкото е необходимо.

Али наведе глава.

— Благодаря, госпожо Макклюр.

Шарън се усмихна още по-широко.

— Но само ако ми казваш Шарън.

* * *

Джак намери колата на Нина да чака с включен двигател до бордюра пред къщата на Шарън. Още преди да отвори вратата, прозорецът откъм страната на пътника отпред се плъзна надолу и Нина се приведе иззад волана.

— Отзад, Джак.

Джак отвори вратата с любопитство. Отпусна се на седалката и се озова до възнисък, набит мъж с прилежно подстригана брада и спокойно изражение на мъдрец.

— Джак — започна Нина, — запознай се с Денис Пол, министъра на вътрешната сигурност.

— Джак, радвам се най-после да се запозная с теб — поздрави Пол и бързо обгърна ръката на Джак в мощно ръкостискане. — Нина много ми е говорила за теб.

— Нима? — Джак улови погледа на Нина в огледалото за обратно виждане. — Шпионирате ли ме?

Пол се разсмя.

— Бих казал, че те държим под око. Нина работи за мен под прикритие. Тя е дяволски добър оперативен агент.

— Не мога да взема становище по този въпрос — каза Джак.

Пол пак се разсмя.

— Не вярвам на хората, които нямат чувство на хумор, Джак. И знаеш ли защо? Защото нищо не убива чувството за хумор по-бързо от пазенето на тайни.

— Гарантирам, че Нина е подвижна торба с шеги — отвърна Джак. — Тя е единственият човек от познатите ми, който използва шоколадова бисквита като ракетен снаряд.

Нина се подсмихна одобрително.

— Добре, след като вече сме едно голямо щастливо семейство, да преминем по същество — каза Пол. — Джак, мисля, че търсиш някои отговори, които аз мога да ти предложа. Аз изпратих „черната кола“ с двама мои агенти да те наблюдават. Беше им наредено да те пазят, ако някой предприеме нещо срещу теб. За лош късмет съветникът по националната сигурност, вероятно с благословията на президента, е отменил тази заповед.

В какво се забърках, запита се Джак.

— Защо някой би искал да предприеме нещо срещу мен?

— След малко ще стигнем до подробностите — отговори Пол. — Засега е достатъчно да се каже, че си човек на Едуард Карсън. Както сигурно се досещаш, някои хора от администрацията виждат в лицето на бъдещия президент известна заплаха. Има план преди двайсето число този месец да бъдат уредени някои неща, които президентът счита за неотложни.

— Като например да се приберат на топло Първите американски светски проповедници.

Пол кимна.

— Както и други заподозрени групировки.

— Единственото престъпление на ПАСП е, че философията им се противопоставя на сегашната администрация — каза Джак.

— Както без съмнение разбираш, Джак, сегашната администрация има твърди възгледи по определени въпроси. Светът, както и играчите в него, са такива, каквито тя казва, че са, без значение каква е реалността.

— Не разбирате ли, че ПАСП са изкупителната жертва? — попита Джак. — Момчета, щом не можете да намерите П-2, ще тръгнете след лесната мишена.

— Моля те, недей да бъркаш сегашната администрация с истината, Джак. — Министърът се понадигна на седалката си. — А сега мисля, че ти можеш да ми дадеш един отговор. Познаваш мъж на име Иън Брейди.

Това не беше въпрос и Джак пак потърси с поглед очите на Нина.

— Да, сър. Преди двайсет и пет години той беше основният наркопласьор в квартала, в който живеех.

— Кой квартал по-точно?

— Недалеч от „Макмилън Резервоар“.

Министър Пол прокара ръка по челото си. Беше ясно, че Джак му предостави отговора. Лошото беше, че Пол се боеше именно от този отговор, защото той потвърждаваше мрачните му заключения за истинската същност на Иън Брейди.

— Трябва да забравиш за „Макмилън Резервоар“, Джак.

— Малко е трудно, сър. Този човек, Иън Брейди или Чарлс Уитман, или Рони Крей, или както и да се нарича днес, отвлече Али Карсън и хладнокръвно уби охраната й от Сикрет Сървис.

— И въпреки това трябва да го забравиш.

Джак щеше да попита „Какви, по дяволите, ги говорите, сър?“, само че вече съвсем точно знаеше какво казва Пол. Последното парче от пъзела се нареждаше в главата му, най-важният елемент току-що падна на мястото си. Нищо чудно, че самоличността на жертвите при „Макмилън Резервоар“ никога не беше оповестена. По същата причина катастрофата на „черната кола“ и смъртта на двамата агенти в нея никога нямаше да се появят в новините.

Мозъкът на Джак пресъздаде случката при „Макмилън Резервоар“, когато той проследи Гъс и детектив Станц и когато доносникът на Гъс каза: „Гарантирам ви, че никога няма да разберете името на убиеца нито от мен, нито от някой друг.“

— Брейди има чадър — каза Джак на Пол. — Разпъвате чадър над един сериен убиец, над един похитител.

— Не аз, Джак. Правителството. Затова заповедта ми към агентите от „черната кола“ беше отменена на най-високо ниво. Опасяваха се, че си твърде близо до Брейди.

— Основателно опасение.

Лицето на министъра изглеждаше застинало като камък. Човек можеше да мине с парен валяк върху него и пак да не остави никаква следа.

— Това е въпрос на национална сигурност.

— Колко незаконни действия са били извършени през последните осем години в името на националната сигурност?

— Джак, моля те. Това е приятелско предупреждение, продиктувано от най-приятелски чувства.

— Разбирам, сър. Но трябва да го направя.

Пол изпусна дълга въздишка.

— Виж, опитвам се да те предпазя, разбираш ли?

— Да, сър, но това няма да промени решението ми.

Пол извърна поглед за момент. И за миг не беше допускал, че ще промени решението на Джак Макклюр, но трябваше да е абсолютно сигурен в този мъж.

— Отсега нататък си сам — много тихо и много отчетливо промълви Пол.

— Подготвен съм за риска. — Знаеше, че няма да се успокои вътрешно, докато не залови Иън Брейди и не го натика в ареста или не го застреля.